Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 18.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 10821 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 21847 от 23.01.2020 г.
по гр. д. № 14348/2019 г., СРС, ІІ ГО, 72 с-в е признал за установено по предявените от „А.Б.”ЕАД, ЕИК *******искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.205 и чл.200 ЗЗД, че ответникът Н.Г.П.,
ЕГН **********, дължи следните суми: по договор № 4841037 сумата от
883.25 лв. главница за неплатени месечни
вноски по договор за продажба на изплащане за периода 11.08.2016 г.-13.09.2016
г.; по договор № 4528038 сумата от 580.30 лв. неплатени вноски за продажба на
изплащане за периода 25.08.2016 г.-27.09.2016 г., лихва за забава в размер на
61.33 лв. за периода от 20.09.2016 г. до 9.11.2018 г., ведно със законна лихва
върху главниците от 13.11.2018 г. до изплащането им, присъдени със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 7.1.2019 г. по ч.гр.д. №
72273/2018 г. на СРС, 72 с-в, като отхвърля исковете за установяване вземането за неплатени
вноски за продажба на изплащане по договор № 4841037 за сумата над 883.25 лв.
до претендираните 1047.04 лв. и за лихва за забава в размер на 221.81 лв. за
периода от 6.9.2016 г. до 9.11.2018 г., като погасени ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с
насрещно вземане на ответника по този договор в размер на 385.60 лв. недължимо платена неустойка, и иска за
установяване вземането за лихва за забава по договор М 4528038 за разликата над
61.33 лв. до претендираните 121.33 лв. като погасен ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещно
вземане на ответника по този договор в размер на 60.00 лв. недължимо платена неустойка.
С постановеното решение е отхвърлен предявения от „А.Б.”ЕАД, ЕИК *******иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, за
признаване за установено, че Н.Г.П., ЕГН **********, дължи
следните суми: по договор № 4841037 сумата от 14.40 лв. неустойка; по
договор № 4528038 сумата от 259.88 лв. неплатена неустойка формирана от
абонаментни такси и сумата от 79.50 лв. неплатена неустойка за интернет
услугата, ведно със законна лихва от 13.11.2018 г. до изплащането им, присъдени
със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 7.1.2019 г.
по ч.гр.д. № 72273/2018 г. на СРС, 72
с-в.
С определение № 183891 от 25.08.2020 г.,
по гр. д. № 14348/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, СРС, ІІ ГО, 72
състав е изменил постановеното решение в
частта на разноските, като е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 137.57
лв.
Решението е обжалвано с въззивна
жалба от ответника Н.Г.П. с излагане на
доводи за недопустимост и неправилност по съображения, изложени в жалбата. Заявява, че при нарушение на процесуалните правила при
констатирана нередовност на подаденото заявление заповедния съд е пристъпил към
даване на указания за отстраняването му. В този случай според цитирана съдебна
практика съдът е следвало да отхвърли заявлението. С приемане на уточненията на
заявителя във връзка с изпълнение на указанията съдът се е произнесъл и е издал
заповед за изпълнение, в която паричното вземане не съответства и надвишава
размера по първоначално заявеното искане от кредитора по подаденото заявление.
Така извършените процесуални действия, според жалбоподателя опорочават
производството и сочат за недопустим съдебен акт, който от своя страна води до
недопустимост на постановеното съдебно решение по проведеното исково
производство. Освен това в нарушение на процесуалните правила съдът е
постановил в заповедното производство определение за отстраняване на очевидна
фактическа грешка в издадената заповед за изпълнение, което е недопустимо и то
във време, в което е било образувано вече исковото производство.
При условията на евентуалност оспорва постановеното
решение като неправилно, поради това че съдът не е установил просрочие при
заплащане на задълженията по договора, респ. не са били налице предпоставки за
предсрочна изискуемост на вземанията и прекратяване на договорите поради забава
в плащанията на вноски с настъпил падеж. Сочените предпоставки, според
въззивника не са били установени от СРС и по тях съдът не е изложил
съображения.
Моли да бъде отменено обжалваното
решение. Претендира разноски.
Въззиваемото дружество „А.Б.”ЕАД оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Поддържа, че постановеното решение е допустимо, правилно
и законосъобразно. Претендира
разноски.
Съдът приема, че въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
На основание чл. 269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното решение е валидно и
допустимо.
Доводите на въззивника, че постановеното решение е
недопустимо, поради това че в нарушение на процесуалните правила съдът е издал
заповед за изпълнение за парично задължение по нередовно заявление, съдът
намира за недопустимо и неоснователно.
Съгласно чл. 413, ал. 1 от ГПК, заповедта за изпълнение не
подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските. Поради това и изложените
от въззивника доводи срещу издадената заповед за изпълнение за парично
задължение, които не касаят частта на разноски са недопустими. Правото на
оспорване на разпореждането, с което се отхвърля изцяло
или отчасти заявлението принадлежи на заявителя, а не и на длъжника- ответник в настоящето производство.
На последния е предоставено право да подаде възражение срещу издадената заповед
по реда и в срока по чл.414 ГПК, с което по същество да оспори вземането по
заповедта. В резултат- по реда на чл.415 ГПК съдът указва на заявителя, че може
да предяви иск относно вземането си по подадената заповед.
В случая настоящето производство е образувано именно след
подаване на възражение от страна на длъжника по реда на чл.414 ГПК и след
изпълнение на дадените към заявителя указания за предявяване на иск относно
вземането по издадената заповед.
На самостоятелно основание, съдът намира че следва да
добави следното:
Съгласно чл.411, ал.2, т. 1 ГПК,
абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна. Точната
индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението
като основание за издаване на заповедта за изпълнение - Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. В това решение е
отбелязано, че съдът не може да основава произнасянето си въз основа на
документи извън заявлението, т.е. съдът следва да разгледа и да се произнесе
само въз основа на твърденията на заявителя в заявлението.
В случая по отношение на подаденото от ищеца заявление по чл.410 ГПК по образуваното ч.гр.д.№ 72273/2018 г. по описа на СРС,
72 с-в са констатирани от заповедния съд нередовности, като с разпореждане от
30.11.2018 г. съдът е дал указания за отстраняването им в предоставен тридневен
срок. Същите са изпълнени с молба от 13.12.2018 г., като на 07.01.2019 г. съдът
е уважил заявлението като е издал заповед за изпълнение в полза на „А.Б.”ЕАД
срещу Н.Г.П. за следните парични суми:
по договор № 4841037
-сумата
от 1047.04 лв. главница за неплатени
месечни вноски по договор за продажба на изплащане за периода 11.08.2016
г.-13.09.2016 г.,
-лихва
за забава в размер на 221.81 лв. за периода от 6.9.2016 г. до 9.11.2018 г.,
-сумата
от 14.40 лв. неустойка;
по договор № 4528038
сумата от 580.30 лв. неплатени
вноски за продажба на изплащане за периода 25.08.2016 г.-27.09.2016 г.,
лихва за забава в размер на
121.33 лв. за периода от 20.09.2016 г. до 9.11.2018 г.,
сумата от 259.88 лв. неплатена
неустойка формирана от абонаментни такси и
сумата от 79.50 лв. неплатена
неустойка за интернет услугата, ведно със законна лихва върху главниците от
13.11.2018 г. до изплащането им.
Поправената искова молба се смята за редовна от деня на
подаването както сочи разпоредбата на чл.129,
ал.5 ГПК. В съответствие с указаното в чл.422, ал.1 ГПК, искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът
по чл. 415, ал. 4 от ГПК. С оглед законодателната уредба с цитираните процесуални норми
съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника, че при изпълнение на
указанията пред заповедния съд заявителя е увеличил размера на търсените по
този ред суми по недопустим начин. Напротив, при произнасяне по искането на заявителя съдът е спазил
процесуалните правила в съответствие с принципите на чл.5 и чл.6 ГПК. Тези
изводи са изразени от съда в постановените по реда
на чл.290 ГПК решения:
решение от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2010 г., I г. о., ГК и решение
от 11.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6779/2013 г., IV г. о., ГК и даденото
разрешение в тях се
споделя от настоящия състав. Според практиката поправката на исковата молба по
реда на чл. 129 ГПК не
съставлява изменение на иска. Посочва се, че това следва от изричната
разпоредба на чл. 129, ал. 5 ГПК,
съгласно която поправената искова молба се смята за редовна от деня на нейното
подаване. Приема се, че по предявения и уточнен от ищеца иск съдът е длъжен да
се произнесе, като в тази хипотеза не дължи постановяване на нарочно
определение. Приема
се, че отстраняването на дефектите на исковата молба пред този съд може да се
отнася до всички реквизити на исковата молба при съобразяване, че когато се уточнява
основанието, петитумът или страните по делото, то не трябва да представлява
недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората
инстанция.
Доводите на въззивника за допускане на процесуални
нарушения при постановяване на разпореждане от 07.10.2019 г. по заповедното
производство, с което на основание чл.247 ГПК е отстранена очевидна фактическа
грешка в издадената заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК досежно
отразяване на сумата, която се претендира като неустойка по договор № 4841037:
вместо 400 лв. да се чете 14.40 лв., съдът намира за неоснователни. Според
дадените разяснения с т.7 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК в заповедното производство е приложима разпоредбата на
чл.247 ГПК за отстраняване на очевидна фактическа грешка в издадената заповед. Както е
посочено в същото, формален аргумент за приложимост на
посочената разпоредба в заповедното производство
е разпоредбата на чл. 406, ал. 4 ГПК, която
препраща към чл. 247 ГПК в производството по
издаване на изпълнителен лист, което също е насочено към създаване на
изпълнителен титул в полза на кредитора, още повече като се има предвид, че
систематично заповедното производство е уредено като част от изпълнителния
процес.
По
отношение на оплакванията на въззивника срещу правилността на
постановеното съдебно решение, съдът намира следното:
В конкретния случай съдът приема,
че е сезиран с искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ,
вр. чл. 228 ЗЗД, вр. с чл.92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД предявени
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване за установено съществуването на парични задължения по издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК
във връзка с потребени мобилни услуги и закупуване на мобилни апарати на
изплащане от същия мобилен оператор по сключените договори за лизинг.
По предявените искове в тежест на
ищеца е да установи, че страните са обвързани от валидно сключени договори за
лизинг, по които в качеството си на лизингодател се явява изправна страна, че е
предал на лизингополучателя лизинговите вещи, като последният е поел задължение
за заплащане на лизингови вноски, възлизащи на претендираната сума в сроковете по приложените погасителни планове, както и че лизингодателят е прекратил договорите за лизинг поради неплащане в срок на най-малко две
последователни месечни вноски.
При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е бил изправен и е
погасявал редово задълженията си за заплащане на лизинговите вноски или че е
върнал вещта на лизингодателя.
Страните не спорят и се установява, че същите са
договорили сключване на четири договора: 2 бр. договора за мобилни услуги
съответно № М 4528038/15.04.2015 г. и № М4841037/15.01.2016 г. и два договора за продажба на изплащане към тях /договори за лизинг/ – от 15.04.2015 г. за мобилен апарат iPhone6 128GB Spase Gray и от 15.01.2016 г. за мобилен апарат iPhone6s
128GB Spase Gray.
Посочените договори са с рамков характер и имат за предмет
предоставяне на електронни съобщителни услуги и продукти. Отделните услуги и
продукти по тях се предоставят въз основа на индивидуални договори сключени с
клиентите.
За неуредените в индивидуалните договори и приложения към
тях отношения са приложими ОУ за взаимоотношенията между Мобилтел ЕАД и
абонатите и потребителите на обществените мобилни надземни мрежи на Мобилтел
ЕАД по стандарти GSM,
UMTS и LTE, наричани за краткост Общи условия,
съгласувани с Решение № 1704/23.08.2001 г. на Държавна комисия по
далекосъобщения, посл. изм. и доп. 28.07.2015 г., както и Общи
условия за взаимоотношения между А.Б. ЕАД и потребителите на широколентов
достъп до интернет чрез обществена електронна съобщителна фиксирана мрежа за
пренос на данни от 2011 г. изм. и доп. 25.05.2018 г., приложени по делото пред
СРС на л.6-л.36 вкл.
В договор за лизинг от 15.04.2015 г. за мобилен апарат iPhone6 128GB Spase Gray страните се споразумели, срещу сума от 1989.61 лв., платима на 23 равни месечни вноски по приложен погасителен план, ищецът предоставя за временно и възмездно ползване
устройство мобилен апарат iPhone6 128GB Spase Gray. В договора
за лизинг е посочено, че с подписването на същия от лизингодателя,
последният декларира и потвърждава, че устройството му е предадено в уговорения
с договора вид. Договорът съдържа погасителен план, сочещ падежите на
задълженията на лизингополучателя за заплащането на лизинговите вноски, както и
техния размер. Идентичен извод се налага и за
договора за лизинг от 15.01.2016
г. за мобилен апарат iPhone6s 128GB Spase Gray, за който страните са договорили цена 1631.05 лв. при заплащането й на 23
месечни вноски по приложен погасителен план.
Сключването на договор за продажба на изплащане е обвързано с ползването на електронни и
съобщителни услуги, предоставени от купувача на основание договор за услуги,
сключен с продавача, т.е. сключването на договор за услуги е условие, за
сключване на договора за продажба на изплащане. Става въпрос за два отделни
договора /Договор за услуги и договор за продажба на изплащане/, с различен
предмет, права и задължения произтичащи от договорите. Тези договори пораждат
различни задължения, всеки от тях е самостоятелно основание за плащане съгласно
уговореното, въпреки, че са сключени между едни и същи страни.
С клаузата на чл. 12.3 от договора за продажба на изплащане, страните са предвидили,
че договорът се прекратява при неплащане в срок на най-малко две последователни
месечни вноски от страна на лизингополучателя. В този случай всички суми дължими до края на договорите са станали
изискуеми от датата на издаване на фактурите за тях.
Чрез представените пред първата инстанция писмени
доказателства ответникът не е доказал изпълнение на насрещните си задължения да
заплати уговорената цена за двата мобилни апарата в договорените по приложените
погасителни планове срокове. Напротив, чрез ангажираните доказателства е
установено, че лизингополучателя
не е плащал месечните вноски в
уговорените срокове. Доводите на въззивника в
обратен смисъл като недоказани следва да бъдат оставени без уважение.
Именно с
оглед забавата в плащането на повече от две вноски, за ищеца е възникнало
правото да прекрати договорите за продажба, съгласно чл. 12.3, при което всички
суми дължими до края на договорите са станали изискуеми от датата на издаване
на фактурите за тях. Установено е, че по договор № М
4528038/15.04.2015 г. е издадена фактура на 25.08.2016 г. за сумата 82.90 лв.
за ползвани мобилни услуги и № ********** на 27.09.2016 г. на стойност 497.40
лв.-за вноски за изплащане. Съответно по
договор № М 4841037 са издадени фактура № ********** от 11.08.2016 г. на
стойност 67.96 лв. за ползвани мобилни услуги и № **********/13.09.2016 г. на
стойност 1087.36 лв. за неплатени лизингови вноски. При отчитане извършените от
ответника погашения от страна на ответника на фактури № ********** и №
********** дължимата по договор № М 4841037 сума е 1047.04 лв., а по договор М
4528038 сумата 580.30 лв. При извършеното прихващане на вземания на ответника
за заплатени без основание на ищеца вземания за неустойки по двата договора,
както следва: 385.60 лв. по договор М 4841037 и 60.00 лв. по договор М 4528038
непогасени са задължения в размер на 883.25 лв.-главница по договор М 4841037,
сумата 580.30 лв.-главница по договор М 4528038 и сумата 61.33 лв.-законна
лихва за забава за времето от 20.09.2016 г. до 09.11.2018 г. по договор № М
4528038.
Изводът е формиран въз основа на извършената преценка, че
клаузата за договорената между страните неустойка за предсрочно прекратяване по
двата договора за мобилни услуги /чл.5.3.1/ е нищожна на основание чл.26, ал.1,
пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Изводите на настоящата
инстанция съвпадат с формираните от първоинстанционния съд.
Клаузата на чл.5.3.1 от приложенията към договорите за
мобилни услуги е нищожна и на друго основание. Неравноправна
се явява клаузата, която позволява, както е в случая, на оператора сам да
прекрати договора и същевременно да претендира, под формата на неустойка,
възнаграждение за престация по вече прекратения договор, която не е предоставил
на абоната -чл. 143, т. 6, пр.2 от ЗЗП.
След като самият оператор е предпочел да прекрати договора с потребителя вместо
да запази неговото действие и да претендира изпълнение по него заедно с
обезщетение или неустойка за забава, то той не разполага с възможност
едновременно с това, под формата на неустойка, да претендира и изпълнението на
прекратения договор от страна на потребителя и то за пълния срок на неговото
действие, при това без сам да предлага изпълнение. Следователно клаузата в този
смисъл по т. 5.
3.1 от Приложение № 1 към
договора, е неравноправна на посочените по - горе основания - чл. 143, т. 6, пр.2, и т. 5 от ЗЗП и
поради това е нищожна.
При така изложеното, съдът намира че ищцовото дружество се явява носител на процесното
вземане, представляващо стойността на останали непогасени вноски по договор за
продажба на изплащане в размери по договор №
М 4841037 сумата 1047.04 лв. и по договор М 4528038 сумата 580.30 лв. с насрещно задължено лице ответника, като
купувач по договорите. Предявените
установителни искове правилно са били уважени до посочените размери от
първоинстанционния съд.
На основание чл. 271, ал. 1, изр.1, І пр. ГПК,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 21847 от 23.01.2020 г.
по гр. д. № 14348/2019 г., СРС, ІІ ГО, 72 с-в, в частта с която е признато за установено по предявените от „А.Б.”ЕАД, ЕИК *******искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.205 и чл.200 ЗЗД, че ответникът Н.Г.П.,
ЕГН **********, дължи следните суми: по договор № М 4841037
сумата от 883.25 лв. главница за неплатени
месечни вноски по договор за продажба на изплащане за периода 11.08.2016
г.-13.09.2016 г.; по договор № М 4528038 сумата от 580.30 лв. неплатени вноски за
продажба на изплащане за периода 25.08.2016 г.-27.09.2016 г., лихва за забава в
размер на 61.33 лв. по договор № М 4528038 за периода от 20.09.2016 г. до 9.11.2018 г.,
ведно със законна лихва върху главниците от 13.11.2018 г. до изплащането им,
присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
7.1.2019 г. по ч.гр.д. № 72273/2018 г. на СРС, 72 с-в.
В останалата част, с която са отхвърлени като
неоснователни предявените от „А.Б.”ЕАД, ЕИК *******срещу Н.Г.П., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.205 и чл.200 ЗЗД, решението, като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал. 3, пр. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.