Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 04 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 19.02.2020 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Л. Мирчев, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 5130/19 г., намери за установено следното:
Софийската районна
прокуратура (СРП) е подала в срока и по реда на чл. 319 НПК въззивен протест
срещу постановената на 22.07.2019 г. Присъда
по н.о.х.д. № 21614/18 г. на СРС (НО, 134 с.), с която подс. А.М. В., с
ЕГН: **********, е бил оправдан по обвинението за извършен на 15.01.2005 г. грабеж
на сумата от 100 лв. от владението на пострадалия И.И.П.чрез употребена сила
(чл. 198, ал.1 НК).
Протестът, поддържан пред
въззивния съд от представителя на СГП, е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК и
отправени в него упреци за начина, по който Районният съд е оценил
доказателствата. Твърди се, че първата инстанция безпричинно е отказала
цялостно доверие на св. П., оценявайки в някои части показанията му като
недостоверни поради влошените му отношения с подсъдимия.
Защитата на подс. В.
(адв. В.) моли СГС да потвърди оправдаването му, основно – по съображения, че
обвинението за грабеж е останало недоказано. Самият подсъдим, пък, изрично
настоява наказателното производство срещу него да продължи и да бъде приключено
с акт по същество, въпреки констатациите, че на 15.01.2020 г. е настъпила
15-годишата абсолютна давност (чл. 81, ал.3, вр. чл. 80, ал.1, т.3 НК) за
преследване престъплението по чл. 198, ал.1 НК.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди присъдата.
Волята на подсъдимия в
случая следва да бъде приоритетно зачетена пред настъпилата давност – чл. 24,
ал.2 НПК, поради което втората инстанция следва да провери в цялост въпросите
за вината и отговорността на дееца.
Протестът на СРП
акцентира основно върху показанията на постр. П., който пред първата инстанция
е разказал не само за нанесен му побой от подс. В., но и за отнета вследствие
на него парична сума „към стотина лева,
грубо“ (л.50, гръб от н.о.х.д.). Версията на този свидетел обаче, е
следвало да бъде внимателно проверена в детайли, защото по делото в
действителност са налице обективни данни за влошени лични отношения между него
и В.. И ако фактите, свързани с процесния побой (в близост до магазин „Билла“
на столичния булевард „Тодор Каблешков“), реализиран чрез нанесен в лицето на П.
удар (довел до кръвонасядания в тази област) се потвърждават и от странични
доказателствени източници (приетата СМЕ, л. 33 от д.п.), нещата не стоят така с
другия акт на изпълнителното деяние, което прокурорът е инкриминирал в
обвинителния акт – отнемането на описаната в него парична сума от 100 лв. В
тази насока казаното от св. П. не позволява да бъдат обосновани еднозначни и
несъмнени изводи, при това – с изискуемия интензитет на чл. 303, ал.2 НПК.
Конфликтът между
пострадалия и подсъдимия е бил предпоставен от съществуващия спор кой от тях по
кои обекти да извършва търговски доставки. Това впрочем е била и причината на
15.01.2005 г. В. да нападне св. П.. Данните за възникналата между двамата
неприязън са обективно установени, но
съществуването им е първата индиция, че изследваният инцидент не е бил
насочен към целта подс. В. да отнеме от владение на П. инкриминираната сума, а
към това, той да пристъпи към нерегламентирана саморазправа с него. При тази
фактология, няма как да бъде обосновано, че подсъдимият приоритетно е нападнал
въпросния свидетел с идеята да го „ограби“, най-малкото – защото, ако това беше
така, той би задържал в себе си и мобилния телефон на П., вместо да го изхвърля
на земята с цел повреждането му.
Видно е и разминаването
във версията на самия пострадал, защото в обвинителния акт прокурорът,
позовавайки се на досъдебните му показания, е посочил, че при нападението подс.
В. „…взел от портфейла на св. П. сумата
от 100 лв….“, докато в непосредствения си разказ пред СРС въпросният
свидетел е поднесъл друга картина на събитията – „… после се пресегна и взе част от парите, които бяха на предната дясна
седалка (…) Парите бяха, както е сгъната фактурата, отстрани …“. Установените
разлики в дребните нюанси на коментираните показания дискредитиран именно тази
тяхна част. Тя впрочем не намира подкрепа и в казаното от другите свидетели, които
са наблюдавали поведението на В. и П.. Допуснатото от Районния съд в с.з. на
22.07.2019 г. (л. 52 от н.о.х.д.) отстъпление от непосредственото начало (чл.
18 НПК) чрез директно приобщаване на
показанията на Л.С., С..Аи В.Й., събрани от предходния състав, не е
ограничило състезателния характер на делото, защото е проведено след съгласие
на всички участващи страни и на основание (чл. 281, ал.1, т.5 НПК), което е
зависело единствено от тяхната воля. Свидетелката С. (л. 133 от н.о.х.д.) е
потвърдила обстоятелствата около „спречкването“ (както самата тя го е оценила),
но е отрекла след него подсъдимият да е пренасял някакви вещи, отнети от
пострадалия („Нищо не носеше в ръце
подсъдимият…“). Още повече, че другото разпитано лице – св. Й. (л. 601 от
н.о.х.д.), е отрекло изобщо факта, че В. е влизал в автомобила на св. П., така
че да може да вземе инкриминираната сума („Нито
е влизал в буса, нито е взел нещо …“).
При анализа на
доказателствата Софийският районен съд не е изложил никакви аргументи, защо е
отказал частично доверие на показанията на св.П. по отношение на отнетата
парична сума, като е свел обосновката си само до констатацията, че те „не могат да бъдат приети с необходимото
доверие за достоверни…“ (л. 57 от н.о.х.д.). Така проявеният подход като резултат съставлява „липса на
мотиви“ по съществени въпроси на делото, но преодоляването на въпросният
процесуален порок не налага отмяна на присъдата при условията на чл. 335, ал. 2 НПК: първо – защото се касае за нарушение, което въззивният съд сам отстрани,
излагайки допълнителни аргументи за
недоказаността на обвинението в отговор на прокурорския протест; и второ –
защото именно на това основание („няма мотиви“ – чл. 348, ал.3, т.2 НПК) вече
веднъж СГС е връщал производството за ново разглеждане на районната инстанция и
следва да бъде съобразено ограничението по чл. 335, ал.3 НПК.
Невъзможността да се
установи по несъмнен начин един от актовете, включен в съставното изпълнително
деяние на грабежа (отнемането на вещта), прави деянието несъставомерно по чл.
198, ал.1 НК, а упражнената принуда разкрива единствено признаците на лека
телесна повреда по чл. 130, ал.1 НК, съставляваща престъпление от частен
характер. Това закономерно е довело до постановената от Районния съд
оправдателна присъда, а неоснователността на подадения срещу нея протест налага
потвърждаването й от втората инстанция, поради което и в съответствие с чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 22.07.2019 г. по н.о.х.д. № 21614/18 г. на СРС
(НО, 134 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: