№ 17533
гр. София, 27.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110127116 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Ищецът Л. И. К., чрез адв. Б., извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че на 09.06.2022 г. сключила с ответното дружество договор за потребителски
кредит, по силата на който кредитодателят „П.К.Б ЕООД й предоставил кредит в размер на
150 лева със задължение за връщане на сумата на 7 погасителни вноски при фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40.70%. В договора било посочено още, че годишният
процент на разходите е равен на 46,89%, а в раздел VI във връзка с раздел V било
предвидено, че ищцата-кредитополучател следвало да заплати 60 лв. – възнаграждение за
допълнителна услуга Ф. и 60 лв. – възнаграждение за допълнителна услуга „Ф“,
разпределени на 7 вноски, всяка в размер на 17,14 лв. Поддържа, че посочените клаузи са
нищожни, тъй като са договорени в нарушение на материалния закон – ЗПК и ЗЗП, а
отделно от това заобикалят закона и накърняват добрите нрави, за което излага подробни
съображения. Ето защо, моли съда да прогласи нищожността на посочените клаузи от
договора.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „П.К.Б ЕООД, чрез юрк. П., е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими, евентуално -
неоснователни. Не оспорва обстоятелството, че на посочената дата между страните по
делото е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който
ищцата се задължила да заплати на ответника посочените възнаграждения за допълнителни
услуги Ф. и „Ф“. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
1
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 09.06.2022 г.
между „П.К.Б ЕООД, в качеството му на кредитор, и Л. И. К., в качеството на
кредитополучател, бил сключен Договор за потребителски кредит „П.К.С“ № ********* по
силата на който на Л. И. К. бил предоставен кредит в размер на 150 лв. Видно от
съдържанието на договора същият бил сключен за срок от 7 месеца, при ГПР 46,89%,
годишен лихвен процент в размер на 40,70%, лихвен процент на ден – 0,11%, и общо
дължима сума по кредита 167,47 лв. В договора е посочен и размер на дължимо
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги - 60 лв. за услуга "Фаст",
предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и
60 лв. за услуга "Ф", предоставяща право на промяна на погасителния план на
потребителския кредит, които били разсрочени за същия срок с размер на вноската 17,14 лв.
и общо задължение 287,47 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Безспорно е между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че ищецът и ответникът били обвързани от договор за кредит, който
несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Настоящият съдебен състав приема, че клаузите в договора за кредит,
регламентиращи възнаграждение в полза на кредиторателя за закупен пакет от
допълнителни услуги - 60 лв. за услуга "Фаст" и 60 лв. за услуга "Ф", са нищожни поради
2
прякото им противоречие със закона и по-конкретно със ЗПК.
Несъмнено допълнителната услуга "Фаст", дефинирана в договора като приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит, като начален етап от
сключването на договора представлява дейност по усвояването на кредита и не би могла да
се подведе под дефиницията за "допълнителни услуги" по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК,
за която дейност е предоставена законова възможност кредитодателят да събира
допълнителни такси/възнаграждения. Същото се отнася и по отношение на допълнителната
услуга "Ф", уговорена в раздел VI във връзка с раздел V от договора. Съгласно цитираната
разпоредба процесната услуга представлява осигуряване на право на кредитополучателя да
променя погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания,
описани в чл. 15.2., чл. 15.2.1., чл. 15.2.2. и 15.2.3. от общите условия. Освен, че така
уговореното възнаграждение е свързано пряко с дейността на кредитодателя с управлението
на кредита, съдът приема, че независимо дали кредитополучателят се е възползвал или не от
предоставената допълнителна услуга, същата на практика представлява предварително
уговорено и заплащано заедно с погасителната вноска възнаграждение с обезщетителен
характер за продължаването на срока на договора, на което кредитодателят няма право
поради изричната забрана на чл. 33, ал. 2 от ЗПК.
От друга страна, така уговорените възнаграждения (за приоритетно разглеждане на
искането за кредит и за правото да се промени погасителния план) по съществото си
представляват разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1
и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за допълнителна услуга за
приоритенто разглеждане на заявка за отпускане на кредит и документи и начислената
договорна лихва, с размера на главницата по договора за кредит обуславят извода, че
горепосоченото ограничение е превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са
3
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (в този смисъл и Решение № 2364 от
10.05.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 6968/2022 г. и др.).
Предвид гореизложеното, не следва да се разглеждат останалите наведени от ищеца
евентуални основания за нищожност на цитираните клаузи.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищцата следва да
се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв.
Процесуалният представител на ищцата претендира на основание чл. 38 ЗА
адвокатско възнаграждение в общ размер на 2000 лв. В разглеждания случай по делото е
ангажиран договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната
сделка - ищцата, от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи
изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищцата е близка
на адвоката - чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК,
страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един
адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител,
а не на страната, в чиято полза е разрешен спора. Своевременно релевираното от
процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на претендираното от процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение е
основателно. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове (какъвто е настоящият
случай), интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е Определение № 29
от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК. В конкретния случай сборът от
цената на всички искове е в размер под 1000 лв., поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.,
възлиза в размер на 400 лв. В този смисъл и при съобразяване на обстоятелството, че делото
не е сложно от фактическа и правна страна, съдът приема, че на процесуалния представител
на ищцата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите за допълнителни услуги Ф. и „Ф“,
регламентирани в раздел VI във връзка с раздел V от Договор за потребителски кредит
„П.К.С“ № ********* от 09.06.2022г., сключен между Л. И. К. и „П.К.Б ЕООД, по
предявените от Л. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. Г“ ***** срещу „П.К.Б
ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Б.“ №
*******“, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „П.К.Б ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр.
4
София, бул. Б.“ № *******“, да заплати на Л. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. Г“ ***** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 100 лв. – разноски за
държавна такса за производството пред СРС.
ОСЪЖДА „П.К.Б ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Б.“ № *******“, да заплати на адв. Б. Б. Б., вписан в САК, с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., ул. „Н.Ц“ № ****** сумата от 400 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.
3, пр. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5