Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 15.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на девети февруари през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсме Мъгърдичян
мл.с.Димитринка Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 9931 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.02.2020 г. по гр.д. № 35331/18 г.,
СРС, ГО, 45 с-в е отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от М.Д.Д.и Н.Т.С.срещу Д.И.С.,
ЕГН ********** ***, искове с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване на
установено в отношенията между страните, че Д.И.С. дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД,
сумата в размер 773,22 лв., представляваща незаплатена главница по договор за
паричен заем № 2565122/26.05.2016г., сключен между „И.А.М.“ АД и ответника,
което вземане е прехвърлено на ищеца по силата на Договор за цесия от 16.11.2010г.
и Приложение № 1, подписано към него на 01.12.2016г., ведно със законна лихва за периода от 29.09.2017 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер
на 82,96 лв. за периода от 10.06.2016 г. до 2.12.2016 г., такса в размер на 45 лв., неустойка в размер на 492,85 лв. за
периода от 10.6.2016 г. до 02.12.2016 г., обезщетение за забава в размер
на 81,70 лв. за периода от 11.6.2016 г. до 29.09.2017 г., за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68720/2017г. по описа на СРС, 45 с-в
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Д.Б.Б.,
чрез пълномощника юрисконсулт Е.Р.с мотиви, касаещи единствено извършената
цесия от 16.11.2010 г. между „И. А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД/ понастоящем „А.з.с.н.в.“
ЕАД. Сочи, че съдът неправилно е приел, че по делото не е налице надлежно уведомяване на ответника/длъжник
за извършената цесия предвид
обстоятелството, че ответникът се е представлявал в исковото производство от
назначен от съда особен представител. Неоснователно първоинстанционният съд е приел,
че цесията не е произвела действие между длъжника и новия кредитор, поради
това,че уведомлението за цесия не е получено лично от длъжника. Сочи, че със
сключване на договора за цесия цесионерът става носител на вземането. Липсата
на уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от
задължението да плати на новия кредитор. Позовава се на съдебната практика на
ВКС, според която не е необходимо договорът за цесия да бъде съобщен на
длъжника по цедираното вземане от цедента, за да възникне за цесионера качеството на кредитор. Така
съгласно възприетото от ВКС в Решение № 139/27.04.2008г. На IV ГО, постановено
по гр.д. № 4025/2008г., постановено по реда на чл. 290 от ТПК, съобщаването на
договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй като вземането
преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на
вземането. Правилото на чл. 99 ал.4 от ЗЗД поставя като условие за
противопоставимост на цесията на длъжника и на трети лица осъществяването на
факта на уведомяване на длъжника от предишния кредитор. Неуведомяването обаче
не се отразява на валидността на договора за цесия. До съобщаването на длъжника
той може валидно да изпълни на предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията
да може да му бъде противопоставена. Прехвърленото вземане вече е преминало
върху цесионера с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности и
цесионерът има качеството на кредитор по отношение на цедирания длъжник. Съгласно
Определение № 987/18.07.2011 г. на ВКС по гр.дело 867/2011 г., IV г.о. и
Решение №173/15.04.2004г. на ВКС по гр.дело 788/2013г., ТК, в случай, че
ответникът не бъде намерен на установения по делото адрес, съобщението бъде
надлежно връчено по реда на чл.47, ал.1 от ГПК и в исковото производство
безспорно се установи, че задължението на ответника, произтичащо от посочения
договор за паричен заем, не е погасено, следва да се приемете, че получаването
на уведомлението за извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за основателността
на предявените искове. Това е така, тъй като уведомлението по реда на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното
плащане на едно и също задължение. Длъжникът може да възрази за липсата на
уведомяване за извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента
на уведомлението. С оглед на което следва да се приеме, че фактът кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото вземане
не е от значение за основателността на иска, след като по делото безспорно се
установи, че претендираното с исковата молба задължение не е погасено.
От събраните доказателства по делото се установява по
безспорен начин, че между „И. А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД е сключен
Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ към Рамков
договор за продажба ь прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., като с Приложение 1 от дата 01.12.2016 г. от страна иа „И. А.М.“ АД
е прехвърлено по реда на чл. 99 от ЗЗД вземане
в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, произтичащо от договор за паречен заем №
2565122/26.05.2016 г. между Д.И.С. и „И. А.М.“ АД;. От Приложение 1 към
договора за цесия се установява и размера
на прехвърленото с договора за цесия вземане, като в настоящото произовдство се
претендират частично суми по договора за кредит. От приетото и неоспорено от
страните заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза се установява размера на
дължимите от ответника суми, както и че след датата на прехвърляне на вземането
не са постъпвали плащания от страна на ответника;
Получаването на уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен
иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, в който смисъл са и
разрешенията, дадени в Решение
№ 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 78/09.07.2014
г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. №
572/2016 г. на ВКС, I т.о. Ето защо, с оглед надлежното връчване на ответника чрез особения му
представител на уведомлението за цесията, като част от преписката към исковата
молба, следва да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърлянето
на неговото задължение. Също така, в Решение № 198 от 18.01.2019г. на ВКС, ТК, I ГО, постановено по
т.д. № 193/2018г. по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС е разгледал института на особения представител и е заключил, че той е процесуален представител на ответника и редовно
може да получи копие от исковата молба и да
направи всички възражения срещу нея, в това число и да получи всякакви
уведомления.
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмените процесното и
да бъдат уважени изцяло предявените искове. Моля да бъдат присъдени направените разноски за настоящето
производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350
лв.
Въззиваемият
Д.И.С., ЕГН ********** ***,
чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител адвокат Д.А.
от САК оспорва въззивната жалба.
Съдът приема, че въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Съдът констатира следното
от фактическа страна:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 99,
ал.1 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника съответно
за сумата в размер 773,22
лв., представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем № 2565122/26.05.2016г., сключен
между „И. А.М.“ АД и ответника, което вземане е прехвърлено на ищеца по силата
на Договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 1, подписано към него на
01.12.2016г., ведно със законна лихва за периода от 29.9.2017 г. до изплащане
на вземането, договорна лихва в размер
на 82,96 лв. за периода от 10.6.2016 г. до 02.12.2016 г., такса в размер на 45 лв., неустойка в размер на 492,85 лв. за периода от 10.06.2016
г. до 02.12.2016 г., обезщетение
за забава в размер на 81,70 лв. за периода от 11.6.2016 г.
до 29.09.2017 г., за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68720/2017г. по описа на СРС, 45 с-в.
Ответникът Д.И.С. чрез назначения особен представител адвокат Д.А. оспорва исковете по основание
и размер. Сочи, че не е редовно уведомен за извършената цесия, оспорва и възможността
в процесния случай уведомлението за цесията да бъде връчено на ответника чрез
съда. Оспорва дължимостта на вземането от 492,85 лева за неутойка, като счита
клаузата на чл. 4 от сключения между цедента и ответника договор за паричен
заем за нищожна, и моли съда да я прогласи като такава, поради противоречие с
добрите нрави на основание чл. 26, ал.1, пред.3 от ЗЗД. На самостоятелно
основание прави възражение за прекомерност на уговорената в чл. 4 от договора
неустойка в размер на 511,92 лева.
Съдът констатира следното:
От представения договор за паричен заем № 2565122/26.05.2016г. се
установява, че между Д.И.С. и „И. А.М.”АД бил сключен договор за паричен заем, по силата на който дружеството
предоставило в заем на ответника сумата от 800 лева, който той следвало да
върне в срок от 27 седмици на равни погасителни вноски в размер на 32,93лв. С
договора страните уговорили заемателят да заплаща на заемодателя и надбавка,
представляваща печалба на заемодателя, като общата лихва договорена между страните възлиза на сумата от 89,12
лева. В чл. 2, т.5 от договора страните договорили, че крайния срок на договора е 02.12.2016г. /падежът на последната погасителна
вноска/. С подписване на договора, заемателят е удостоверил, че е получил
заемната сума /чл. 3 / от договора. Съгласно чл. 16, ал.2 от договора, вр.
Тарифа за таксите на „И. А.М.” АД страните договорили, че в случай на забава в плащанията с повече от 30
календарни дни, заемателят дължи на заемодателя такса за разходи в размер на 9 лева, начисляваща се за всеки
следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, като разходите не
може да надхвърлят сумата от 45
лева. В чл. 8, ал.2 от договора страните договорили, че в случай на забава в
плащанията, заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху просрочената
сума за всеки ден забава. В чл. 4 от договора страните договорили, че
заемателят е длъжен в тридневен срок от подписване на договора да предостави на
заемодателя обезпечение, конкретИ.рано
в чл.4,т.1 и т.2 от договора, като при неизпълнение на това задължение
заемателят дължи на заемодателя неустойка
в размер на 511,92 лева, която страните са постигнали споразумение да бъде
разсрочена на 27 равни вноски, всяка в размер на 18,96 лева, платими на
съответните падежни дати на погасителните вноски по договора, като така
погасителната вноска възлиза на сумата от 51,89 лева. Установява се още, че на
16.11.2010 г. „И. А.М.”АД е сключил с „А.з.с.н.в.” ООД договор, по силата на
който страните се споразумели, че продавачът „И. А.М.”АД ще прехвърля на
купувача станали ликвидни и И.скуеми в пълен размер вземания, произхождащи от
договори за потребителски кредит, сключени от продавача с фИ.чески лица, по
които е налице неизпълнение. Предвидено било, че вземанията ще се индивидуалИ.рат
в Приложение № 1. Страните изразили воля да прехвърлят нови вземания при
спазване на условията на договора, като новите вземания следвало да се
индивидуалИ.рат в ново Приложение № 1, което след изпращане и потвърждаване
щяло да има значение на допълнително споразумение към договора, индивидуалИ.ращо
продадените вземания. Продавачът по
договора за цесия се задължил да предостави потвърждение за сключената цесия
след приемането на всяко от съответните Приложения № 1, както и от негово име
да изпрати писмени уведомления на длъжниците за сключения договор за цесия,
което следвало да стане в рамките на един месец, считано от потвърждаване на
съответното Приложение № 1 от купувача /т.4.8 и 4.9 от Договора - лист 11 по
делото/. С Приложение № 1 от 01.12.2016г. вземането на „И. А.М.”АД по договор №
2565122, сключен с ответника на 26.05.2016г. било прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземанията”ООД, чийто правоприемник е ищецът „Агенция за събиране
на вземанията”ЕАД. По делото е прието извършеното потвърждаване на цесията, като към него фигурира и процесния
договор /л.16 по делото/.Установява се още, че с писмо изх.№ УПЦ-П- ИАМ/2565122
и писмо изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2565122, съответно от дати 02.02.2016г. и 10.05.2018г.,
цедентът е направил два опита за уведоми ответника за извършената цесия, но писмата
са се върнали, тъй като ответникът е напуснал адреса, посочен в договора, видно
от приетите по делото на л.21-22 известия за доставяне. Писмото, приложено по
делото е подписано от изпълнителния директор на „Агенция за събиране на
вземанията”АД в качеството му на пълномощник на „И. А.М.”АД. Установява се, че
упълномощаването е извършено с пълномощно, приложено на лист 18 по делото.
От приетата по делото ССЕ, която
настоящата инстанция също кредитира, се установява, че ответникът в изпълнение задълженията си по договора е
направил следните плащания: на 26.05.2016г.
е заплатил сумата в размер на 52 лева, с която е погасил главница в размер на
26,78 лева, възнаградителна лихва в размер на 6,15 лева и неустойка в размер на
19,07 лева. Съгласно експертизата остатъкът от вземането на кредитора е в
размер на 1476,85 лева, от които главница
в размер на 773,22 лева, законна лихва за забава в размер на 82,82 лева, договорна лихва в размер на 82,96 лева, разходи за събиране на
вземането в размер на 45 лева и 492,85 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение, съгласно чл. 4, ал.2 от договора.
От правна страна:
Основният довод във въззивната жалба е свързан с обстоятелството дали длъжникът е бил надлежно уведомен
за извършената цесия, за да породи същата действие спрямо него. Първостепенният съд е приел, че няма пречка
уведомяването да бъде извършено и в хода на настоящото производство, след като
уведомлението е приложено към исковата молба. Същото обаче е връчено не лично
на длъжника, а на назначения му особен представител, и предаването на
уведомлението на него не може да се приравни на нотифициране на длъжника
предвид особения характер на представителството от назначен от съда по чл.47
ал.6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия. Направил е
извод, че ответникът не е бил валидно уведомен от цедента за прехвърляне на
процесиите вземания на нов кредитор- ищеца, поради което правата на ищеца да
търси вземанията си от ответника не са консолидирани, непротивопоставими са на
длъжника, спрямо които цесията има действие от момента, в който прехвърлянето
на вземанията бъде съобщено от предишния кредитор, породи което само по тези
съображения, съдът е приел исковете като неоснователни и ги е отхвърлил.
Тези изводи не се споделят от
въззивната инстанция. Прехвърлянето на вземания и
задължения е уредено в нормите на чл. 99-чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни
институти е промяната в субектите на облигационното отношение. Правната
доктрина допуска прехвърляне не само на вземания, но и на права по договор чрез
цесия, както и прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата
на цесията и на заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който кредиторът на
едно вземане- цедент, го прехвърля на трето лице-цесионер, като последният
разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат
вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и
процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва И.скване
за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в
състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.
Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице-
длъжника, налага извършването на допълнително действие- съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде
извършено от стария кредитор /цедента/-чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване
ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му
кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД,
като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право
и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК,
Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и
Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и
съставляващи задължителна съдебна практика/.
Връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента-на длъжника, има за
цел длъжникът да бъде известен за кредитора, на който следва да изпълни
надлежно и съответно да бъде предотвратено изпълнението на лице, което не е
титуляр на вземането. С цел да бъде гарантирана сигурността на длъжника да
изпълни именно на овластения кредитор, законът И.сква уведомяването за
сключения договор за цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на
уведомлението няма характер на лично и незаместимо действие, поради което е
възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С оглед константната
съдебна практика няма пречка старият кредитор /цедент/ да упълномощи новия
кредитор /цесионер/ от името на цедента да извърши предвиденото в чл.99, ал.3 ЗЗД уведомяване на
длъжника за извършената цесия, както е направено и в конкретната хипотеза на база
гореописаното пълномощно за учредена представителна власт в полза на цесионера.
Установено е, че между „И. А.М.“ АД
и ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ООД /сега ЕАД/ е бил
сключен на 16.11.2010 г. рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/, по силата на който „И. А.М.“ АД, в качеството му на
цедент, е прехвърлил н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, в качеството му на цесионер вземания, произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с фИ.чески
лица, които не изпълняват задълженията си по тях. От представеното по делото пълномощно е видно, че цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на
извършеното прехвърляне
Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен и
специален начин, поради което същото следва да се счита надлежно извършено,
дори да е получено за пръв път с исковата молба.
В практиката
си ВКС на РБ приема, че прехвърлянето на вземането поражда действие спрямо
длъжника, ако последният е уведомен за цесията с нотариална покана, с изходящо
от цедента и приложено към исковата молба на цесионера уведомление, достигнало
до него и т.н. Неоснователен в тази връзка е доводът на СРС, че връчване на съобщението за цесия чрез особения представител, чрез който
ответникът извършва
процесуални действия по делото, не може да се счита за редовно връчване. На
основание чл.47, ал.6 от ГПК с оглед охрана на интересите на ответника, на последния е назначен особен представител. Връчването на всички книжа по делото е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Ако връчването на съобщението за цесия беше извършено чрез нотариална покана, в т.ч. и чрез проведена процедура
по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК, отсъствието от
адреса по чл.47 ГПК би се
удостоверило от длъжностното лице. В този случай съобщението се счита връчено и
без да е необходимо назначаването на особен
представител в нотариалното производство.
Поради това следва да се приеме, че в исковото производство, връчването на
съобщение за извършена цесия чрез особен
представител на длъжника, представлява
надлежно уведомяване на длъжника-ответник. В този смисъл е и по-новата практика на ВКС-решение 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., ТК, I ТО, в което е прието, че и изявления пораждащи материално-правни
последици за ответника, като уведомление за обявена предсрочна И.скуемост на
договор за банков кредит, могат да бъдат отправяни до него чрез особения му представител по чл.47, ал.6 от ГПК. Интересите на
длъжника в исковото производство относно вземането са защитени в по-голяма
степен отколкото в нотариалното производство. След като материалноправно
изявление на банката кредитор за настъпила предсрочна И.скуемост на кредит се
счита за надлежно връчено на длъжника чрез неговия особен представител, съдът приема, че и
уведомлението за извършената цесия до въззиваемия,
чрез назначения му особен представител, следва да се
счита за надлежно връчено.
Изводът е, че сключеният договор за цесия има действие спрямо длъжника и
надлежен кредитор на вземанията по процесния договор за потребителски кредит
към настоящия момент е ищцовото дружество.
По същество, настоящата инстанция приема следното:
От данните по делото и от приетата по него ССЕ се установява, че остатъкът от вземането на кредитора е в
размер на 1476,85 лева, от които главница
в размер на 773,22 лева, законна лихва за забава в размер на 82,82 лева, договорна лихва в размер на 82,96 лева, разходи за събиране на
вземането в размер на 45 лева и 492,85 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение, съгласно чл. 4, ал.2 от договора.
Относно уговорената неустойка по чл.4, ал.2 от договора, че при
неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока на предходната
алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 511,92 лв., като
неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 18,96 лв.,
настоящата инстанция намира, че тази уговорена неустойка се явява нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, като за съответствието на тази уговорка
със закона съдът следи служебно, а валидността й се преценява към момента на сключване
на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. Ето защо, не се
дължи неустойка в претендирания я размер от 492,85 лева за периода от 10.06.2016 г. до 02.12.2016 г.
Не се дължи и претендираната от ищеца такса
разходи в размер на 45 лв. за извънсъдебно
събиране на вземането, тъй като тя не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК.
Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а И.скуемостта на вземането следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Това вземане няма характер
на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи. По делото не се твърди
и не са представени доказателства кредиторът действително да е направил разходи
за уведомяване на длъжника за забавата му в размер на претендираната сума от 45
лв., а съобразно договорната клауза таксата се дължи за всеки 30-дневен период
на забава в твърд размер от 9 лв., т.е. същата не е обвързана с конкретно
извършените от ищеца разноски по събиране на вземането във всеки отделен случай,
за да приеме, че не е налице основание за възникване на вземането в размер на
45 лв., поради което предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и
чл. 10а ЗПК следва да бъде отхвърлен.
Налице са валидно възникналите задължения за главница по предоставения заем от 773,22
лв., представляваща незаплатена главница по договор за
паричен заем № 2565122/26.05.2016г., сключен между „И. А.М.“ АД и ответника,
което вземане е прехвърлено на ищеца по силата на Договор за цесия от 16.11.2010г.
и Приложение № 1, подписано към него на 01.12.2016г., ведно със законна лихва за периода от 29.09.2017 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер
на 82,96 лв. за периода от 10.06.2016 г. до 2.12.2016 г.,
обезщетение за забава в размер на 81,70 лв. за периода от
11.6.2016 г. до 29.09.2017
г., за които вземания в полза на
ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68720/2017г.
по описа на СРС, 45 с-в.
Решението следва да бъде отменено в посочените части и
вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено
между страните горепосочените вземания.
В останалите части /относно претендираната неустойка и
такса разходи/ решението следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на делото и предявената претенция,
ответникът следва да заплати на ищеца направените от него разходи за първата
инстанция в общ размер от 791,54 лв., от които 29,51 лв. държавна такса за
заповедното производсво, 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство, 28,72 лв. държавна такса за исковото производство, 100 лв.
юрисконнсултско възнаграждение за исковото производство, 333,31 лв. внесен
депозит за особен представител и 250 лв. внесен депозит за вещо лице. Съобразно
уважената част от иска разноските
възлизат в размер на 502, 63 лв., дължими от ответника на ищцовото дружество.
За въззивната инстанция въззвникът е направил разноски
в общ размер от 460,82 лв., от които 29,51
лв. държавна такса, 333,31 лв. внесен депозит за особен представител и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение, които и съобразно уважената част от иска
възлизат на 292,62 лв. дължими от
въззиваемия на въззивника.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение от 24.02.2020 г. по гр.д. № 35331/18 г. на СРС, ГО, 45 състав,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, по исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК от „А.з.с.н.в.”
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт,
ет.2, офис 4, представлявано от М.Д.Д.и Н.Т.С.срещу Д.И.С., ЕГН ********** ***, че Д.И.С., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ******* следните суми: сумата в
размер 773,22 лв., представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем №
2565122/26.05.2016г., сключен между „И. А.М.“ АД и ответника, което вземане е
прехвърлено на ищеца по силата на Договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение
№ 1, подписано към него на 01.12.2016г., ведно
със законна лихва за периода от 29.09.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 82,96
лв. за периода от 10.06.2016 г. до 2.12.2016 г. и обезщетение за забава в размер на 81,70 лв. за
периода от 11.6.2016 г. до 29.09.2017 г., за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 68720/2017г. по описа на СРС, 45 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата част.
ОСЪЖДА Д.И.С., ЕГН **********
***, чрез назначения му особен представител адвокат Д.А. от САК да заплати н. „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано
от Изпълнителния директор Д.Б.Б., чрез пълномощника юрисконсулт Е.Р.направените
разноски за първата инстанция в размер общо на 502, 63 лв.
ОСЪЖДА Д.И.С., ЕГН **********
***, чрез назначения му особен представител адвокат Д.А. от САК да заплати н. „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано
от Изпълнителния директор Д.Б.Б., чрез пълномощника юрисконсулт Е.Р.направените
разноски за въззивната инстанция в размер общо на 292,62 лв.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.