№ 2918
гр. София, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510491 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение от 12. 05. 2021 год. постановено по гр. д. № 87860/2017 год. на СРС ІІІ ГО 180
състав, на основание чл. 432 ал. 1 КЗ е осъдено ЗД Б.И. АД да заплати на Н. С. Г. сумата от
11000 лева, обезщетение за имуществени вреди, причинени на лек автомобил, посочен, от
настъпило ПТП на 12. 10. 2016 год., ведно със законна лихва върху сумата, считано от 10.
03. 2017 год. до окончателно изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за лихва за
забава за периода от 12. 10. 2016 год. до 09. 03. 2017 год., като неоснователен. С решението
дружеството е осъдено на разноски в размер на 1650 лева за ищцата съразмерно на
уважената част по претенцията на същата.
С въззивна жалба от 08. 06. 2021 год. ответникът атакува въззивно решението на
първоинстанционния съд, като изразява недоволството си от осъдителната на решението
част. Сочи решението да е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материален закон и процесуалните правила, поради което моли да бъде отменено в
обжалваната част. Съдът не е съобразил заключението на САТЕ, доколкото не са
представени фактури за ремонт на МПС. Въпросът, който е поставен, е дали стойността за
ремонт е над 70 процента от пазарната стойност и е налице тотална щета. Иска се
отхвърляне на претенцията като неоснователна и недоказана за горницата над 5000 лева до
присъдения размер от 11000 лева. Евентуално се претендира да се отчете твърде завишения
размер на претенцията и да се приеме обезщетение в намален размер.
1
Претендират се разноски. Прави се възражение за прекомерност.
Ищцата в писмен на жалбата отговор от 04. 08. 2021 год. оспорва жалбата, иска оставянето й
без уважение. Претендират се разноски – деловодни и адвокатски хонорар.
С определение по чл. 267 ГПК от 10. 09. 2021 год. делото е насрочено за разглеждане в
открито съдебно заседание, като към мотивите на първото съдът препраща с оглед принципа
на процесуална икономия в гражданския процес.
След това определение не са заявени доказателствени искания от страните пред въззивната
съдебна инстанция.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда
на въззивното обжалване при така очертаната от въззивната жалба рамка, намира за
установено следното от фактическа и правна страна :
Жалбата е допустима и следва да бъде по същество разгледана.
При извършена служебна проверка според правната норма на чл. 269 ГПК, въззивният съд
намира, че решението е валидно и в обжалваната си част – допустимо.
Съобразно чл. 269 изречение 2 ГПК по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Жалбата е неоснователна.
Според правната уредба на КЗ, Пряк иск на увреденото лице -
Чл. 432. (1) Увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска
обезщетението пряко от застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" при
спазване на изискванията на чл. 380.
(2) Застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност" може да прави възраженията,
които произтичат от застрахователния договор и от гражданската отговорност на
застрахования, с изключение на възраженията по чл. 395, ал. 6 и 7 и чл. 430, ал. 1, т. 1 - 4 и
ал. 2. Когато застраховката "Гражданска отговорност" е задължителна, застрахователят не
може да прави и възраженията за самоучастие на застрахования. По задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите застрахователят не може да
прави и възраженията по чл. 363, ал. 4, чл. 364, ал. 4 и чл. 365, ал. 2.
(3) По застраховка "Гражданска отговорност", която е задължителна, застрахователят
отговаря пред увреденото лице и когато застрахованият го е увредил умишлено.
Съобразно чл. 45 ЗЗД Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното.
Не се спори по делото, че правната квалификация е по чл. 432 ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ал. 1 ЗЗД, за
присъждане на обезщетение на търпени имуществени вреди, поради което в полза на
ищцата следва да се присъди или не обезщетение за същите.
2
Между страните е спорен въпросът за размера на дължимото обезщетение за имуществени
вреди.
По оплакването с жалбата, че решението в обжалваната част е неправилно, поради
недопускане на допълнителна САТЕ и възприемане на даденото заключение по същата
относно стойността на увредата по следни пазарни цени, а не по експертна оценка.
Оплакването е несъстоятелно.
Заключението на САТЕ дава отговор на въпроса каква е стойността на щетите, нанесени на
лекия автомобил по средни пазарни цени, определена към датата на процесното ПТП.
Размерът възлиза на 27576.85 лева. Стойността, необходима за възстановяване на лекия
автомобил, изчислена на база на експертна оценка, която е 15770.59 лева, е неприложима в
случая и в подобни казуси. Меродавна е стойността на база на средни пазарни цени.
По делото районният съдия е изготвил на основание чл. 140 и сл. ГПК изключително
подробен проект за доклад, като е разпределил правилно доказателствената на страните
тежест, произнесъл е обосновано всички доказателствени искания, като е допуснал и САТЕ.
Задачите на САТЕ са поставени от ищеца, като ответникът няма поставени задачи. Страните
не са възразили проекта за доклад, поради което следва да се приеме, че същият е
финализиран да е окончателен. Прието е заключението на вещото лице, като обективно и
добросъвестно, компетентно дадено. Експертът е заявил изрично, че не може да отговори на
въпроса на представителя на дружеството дали е налице тотална щета, защото такава задача
не му е поставяна. Искането на дружеството ответник районният съдия правилно е оценил
да е преклудирано. Подновяването му пред въззивния съд също не е довело да промяна на
този резултат, тоест изводите на двете инстанции съвпадат напълно.
След това произнасяне и двете страни са заявили, че нямат други доказателствени искания, в
който аспект следва да се отбележат оставените без уважение доказателствени искания с
определението на въззивния съд на основание чл. 266 ГПК.
Не е налице основание за допълнително заключение, районният съдия не е допуснал,
спазвайки правилото на чл. 201 ГПК, процесуалното нарушение, твърдяно с жалбата, той
като допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и
ясно. Конкретното заключение е изготвено само по задачи на ищеца, тъй като други не са му
поставяни от ответника, тоест е пълно, и е напълно ясно, не остават и съмнение отговорите
на поставените задачи, самото то е прието без надлежно оспорване от страна на ответника
съобразно правната норма на чл. 200 ал. 3 ГПК – оспорването може да бъде направено
докато трае изслушването, не по късно.
По отношение размера на обезщетението, съдът също възприема изводите на районния
съдия. При изчисляване на дължимото застрахователно обезщетение се взема предвид
пазарната стойност на необходимия ремонт на лекия автомобил, не и начинът, указан в
Наредбата 24/2006 год. Доводите на процесуалния на ищеца представител в отговора на
жалбата по второто оплакване с жалбата са аргументирани и почиват на солидна
задължителна практика, част от която е и посочена с отговора. Правилно е изявлението, че в
3
дадения казус за действителен следва да се приеме размерът на вредите, посочен от вещото
лице по експертизата.
Събраните доказателства по делото удостоверяват установената от районния съдия
фактическа обстановка.
Други доводи с въззивната жалба не са релевирани.
Стана реч вече, че според чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Когато съдът постановява решение при правилно първоинстанционно решение, по реда на
чл. 272 ГПК, въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и към
мотивите на първоинстанционния съд.
На основание горното, въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на
първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания,
като следи служебно само за спазването на императивните материалноправни норми, по
аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 год., точка 10, на ОСГК на ВКС. Въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите с въззивната жалба и съответно до посочените въпроси,
за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно, при която служебна
проверка се установи, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо, тъй като
обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно,
предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради
което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо - на ответника е дадена
възможност за становище по исковете и е съставен доклад по реда на чл. 146 ГПК, с което
съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в исковото производство и е
постановил съдебно решение по същество.
Събраните доказателства, релевантни по спорния въпрос, първоинстанционният съд е
обсъдил, като крайните му изводи, че искът е основателен, са правилни и съответстват на
доказателствата.
Обжалваното съдебно решение е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми.
Изложеното дотук обуславя потвърждаване на първоинстанционното решение, което пък, от
своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния съдебен
акт в частта за лихви и на присъдените разноски в полза на ищеца.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд
4
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, в обжалваните части.
При този изход на делото дружеството въззивник няма право на разноски за производството
– жалбата е неоснователна и се отхвърля от съда.
Ищецът претендира своевременно разноски, в размер на 700 лева, съобразно списък по чл.
80 ГПК и доказателства за реално сторване, поради което му се присъждат в пълен размер,
което не е прекомерно, доколкото такава е правната и фактическа сложност на делото,
респективно процесуалното поведение на тази страна и представителя й пред
второинстанционния съд.
Настоящето решение подлежи на касационно обжалване.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12. 05. 2021 год. постановено по гр. д. № 87860/2017 год. на
СРС ІІІ ГО 180 състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА ЗД Б.И. АД ЕИК **** да заплати на Н. С. Г. родена на 17. 10. 1981 год. в град
Хабаровск основание чл. 78 ГПК разноски в производството пред втората съдебна
инстанция в размер на 700 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5