Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 25.02.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на трети декември през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор СТОЕВ разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр. дело №14823 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №219074 от 17.09.2019г., постановено по гр.дело №71704/2018г. по описа
на СРС, І Г.О., 49-ти състав, е осъдена ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да
заплати на В.С.В. на правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 12000.00
лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, негативни изживявания,
психически дискомфорт и уронване на престижа и достойнството му в предишната
работа и в обществото, вследствие на повдигнато обвинение за извършено
престъпление по чл.194, ал.1 от НК, за което е оправдан с присъда на СРС от
30.03.2015г. по НОХД №3683/2013г. на СРС, 16
състав, влязла в сила на 13.12.2017г.,
ведно със законната лихва, считано от 13.12.2017г. до окончателно изплащане на
сумите, както и на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сумата от 536.60 лв., направени по делото разноски. С решението
са отхвърлени предявените от В.С.В. срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за
сумата над 12000 лв. до пълния предявен размер от 25000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се
в пет операции на очите, вследствие на
влошаване на здравословното му състояние, причинено му от психически стрес от
воденото срещу него наказателно производство, стационарно лечение, уронване на
престижа и достойнството му в предишната работа и в обществото, както и за
сумата от 2345 лв., обезщетение за имуществено вреди,
представляващи допълнително заплатени
суми за лечение.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - ПРОКУРАТУРАТА
на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с която се обжалва решение №219074 от 17.09.2019г.,
постановено по гр.дело №71704/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав, в частта,
в която е уважен предявения иск с
правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ като е присъдено на ищеца обезщетение
за неимуществени вреди в размер на сумата от 12000.00 лв., ведно
със законната лихва от 13.12.2017г. до
окончателното й плащане, както и в частта на възложените на основание чл.10,
ал.3 от ЗОДОВ
разноски в размер на сумата от 536.60
лв.. Релевирани са твърдения за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в
обжалваната част. Излагат се доводи, че в хода на съдебното производство пред
първата инстанция не са доказани всички елементи на сложния фактически състав
на нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, поради което не следва да бъде
ангажирана отговорността на Прокуратурата на РБ. Поддържа се, че в конкретния
случай определеният от съда размер на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди не кореспондира на събраните по делото доказателства. Твърди се, че
преживените от ищеца негативни емоции, притеснения и неудобства от предявеното
незаконно обвинение не са извън обичайните такива. Поддържа се, че ищецът – В.С.В.,
не е доказал по категоричен начин, че е налице причинно-следствена връзка между
влошеното му здравословно състояние и незаконното обвинение, както и че
наказателното производство е довело до накърняване на доброто му име пред
колеги и обществото. Излага се още, че недоказано е останало твърдението на ищеца,
че същият е загубил работата си и в продължение на четири години не е могъл да
намери друга работа по причина на незаконно повдигнатото му обвинение. Навеждат
се още доводи, че размерът на присъденото с обжалваното решение обезщетение за
причинени неимуществени вреди е завишен и не е съобразен с разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД и установената съдебна практика – не са отчетени характера и
степента на търпените от ищеца неимуществени вреди, както и вида и степента на
упражнената наказателна репресия. Сочи се, че по отношение на ищеца е била
наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която по никакъв начин не
е повлияла на начина му на живот. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваните части и
отхвърли предявения иск или алтернативно се прави искане да бъде намален
размера на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Прави се възражение
по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендирани от
въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Въззиваемата страна - В.С.В., чрез
процесуален представител адв.Св.С., депозира писмен отговор, в който взема
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба на Прокуратурата на
РБ. Изложени са доводи, че съдебното решение в обжалваната част е
законосъобразно, постановено при правилно прилагане на материалния закон.
Поддържа се, че в хода на производството са доказани всички елементи от сложния
фактически състав на нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. От показанията на разпитаните
свидетели се установява по категоричен начин вида на причинените на ищеца
вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно
обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
първоинстанционното съдебно решение в частта, предмет на обжалване с въззивната
жалба на Прокуратурата на РБ. Претендира присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от В.С.В. срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ искове с правно
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ .
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи решението на СРС в частта, в
която е уважен предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Постановеното
решение на СРС в останалата част, в която са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ като необжалвано е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима –
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, при постановяването му няма допуснати нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни разпоредби. Така постановеното решение е
законосъобразно. Съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора и
е направил законосъобразни изводи в съответствие с доказателствата по делото и
материалния закон. Въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от ищеца - В.С.В. срещу
ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Доводите във въззивната жалба са изцяло неоснователни.
В конкретния случай съдът е
обсъдил всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността
на Прокуратурата на Р България в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ (в редакция след изм. - ДВ, бр.98 от 2012г.) като е приел, че са доказани всички елементи от сложния
фактически състав на цитираната правна норма. На първо място от ангажираните в
първата инстанция доказателства се установява по категоричен начин, че с влязла
в сила присъда на 13.12.2017г. по НОХД №3683/2013г. по описа на СРС, Н.К., 16 състав, потвърдена с решение от
24.11.2017г. по ВНОХД №4810/2017г. по описа на СГС, Н.О., V въззивен състав, ищецът - В.С.В. е оправдан по повдигнато
обвинение за престъпление от общ характер по чл.194, ал.1 от НК. На следващо
място по делото е установено, че ищецът през целия период, през който се е
водил наказателния процес - от 11.10.2012г. /дата на която е бил привлечен
като обвиняем/ до 13.12.2017г. /дата на влизане в сила на
оправдателната присъда/, т.е. повече от пет години, е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в изживени негативни емоции, стрес, свързани с притеснение и тревога, чувство на неудобство и засягане на доброто му име, чест и достойнство пред колеги, приятели и семейството. В тази насока са показанията на
разпитаните по делото свидетели, от които се установяват преживените от ищеца неимуществени
вреди по време на проведеното срещу него наказателно производство. Неоснователен
е доводът във въззивната жалба на ответника - ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, че първостепенният съд неправилно е кредитирал показанията на разпитаните
по делото свидетели. Въззивният съд намира, че показанията на разпитаните
свидетели, които са без родство с ищеца, са дадени в резултат на техни преки и
непосредствени впечатления, заявената от тях пред съда информация е в резултат
на ежедневните им контакти с ищеца, техните показания са логично последователни
и не са противоречиви, поради което правилно първостепенният съд ги е кредитирал.
Следователно от събраните пред първата инстанция доказателства се налага
извода, че претърпените от ищеца неимуществени вреди, подробно
индивидуализирани в обема по-горе, са пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение, т.е. установена е по категоричен начин
причинно-следствената връзка между претърпени вреди и незаконното обвинение. По
тези аргументи изцяло неоснователни са релевираните във въззивната жалба на
ответника - ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ доводи за недоказаност на претърпените
от ищеца неимуществени вреди, както и за липсата на причинна връзка между тях и
незаконното обвинение.
На следващо място правилно първоинстанционният
съд в съответствие с установената задължителна практика на ВКС - т.6 от ТР
№3/2005г. на ОСГК на ВКС, е приел, че държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от действия или бездействия на нейни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на възложената им дейност
и пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностните лица,
причинители на вредата, са в трудово или служебно правоотношение. В конкретната
хипотеза ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е пасивно материално-правно
легитимирана да отговаря за вредите, причинени от предприети действия на
прокурори във връзка с образуваното и воденото срещу ищеца - В.С.В. наказателно производство,
което се счита за висящо от привличането му като обвиняем с постановление,
което му е било предявено на 11.10.2012г., до датата на влизане в сила на
оправдателната присъда - 13.12.2017г. по НОХД №3683/2013г. по описа на СРС, Н.К., 16 състав, потвърдена с решение от 24.11.2017г. по ВНОХД №4810/2017г. по описа на СГС, Н.О., V въззивен състав. Началната дата, от която са налице основанията в закона
за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБ в хипотезата на чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ, е датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 13.12.2017г.. Изводите на първостепенния съд в тази насока са
правилни и изцяло съобразени със закона и задължителната практика на ВКС - т.4 от ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Съгласно чл.4 ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка
между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения
критерий за справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени
вреди. Размерът на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с
конкретността на случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост - чл.52 33Д, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка
на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда при определяне техния размер. Настоящият състав споделя
изложените мотиви от първоинстанционния съд досежно определяне на размера на
присъденото обезщетение и препраща към тях на основание
чл.272 ГПК. В случая правилно е преценено от СРС, че в хода на делото са
доказани претърпените от ищеца неимуществени
вреди, изразяващи се в изживени от него негативни емоции, стрес, свързани с притеснение и тревога,
чувство на неудобство и засягане на
доброто му име, чест и достойнство пред колеги, приятели и семейството. Доводите във въззивната жалба досежно недоказаност на твърдението на ищеца, че същият е
загубил работата си и в продължение на четири години не е могъл да намери друга
работа по причина на незаконно повдигнатото му обвинение, както и че се е
влошило здравословното му състояние следствие на незаконното обвинение не
следва да се обсъждат доколкото СРС е приел, че ищецът не е доказал, че е търпял
такива вреди..В конкретния случай при съобразяване с изложеното, настоящата въззивна
инстанция счита, че с оглед характера на увреждането в личностната сфера на
ищеца, интензитета
на претърпените негативни изживявания - сравнително продължителен период от време
– повече от пет години, младата възраст на ищеца
в този период, чистото му съдебно минало, а така също и с оглед обществения критерий за
справедливост и съдебната практика, сумата от 12000.00 лв., представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в
относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди. Първоинстанционният съд като е
достигнал до същия правен извод е постановил законосъобразен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебното решение в обжалваната част, в т.ч. и в частта
за разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор и
предвид изричната претенция на въззиваемата страна за присъждане на разноски на
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът-ищец
следва да бъде осъден да му заплати сторените от него разноски за настоящата
инстанция. Направеното от въззивника, чрез прокурор
Стоев от СГП възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК преценено с оглед
обжалваемия интерес и съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът намира за
неоснователно. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна сумата от 890.00 лв., сторени разноски за платено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №219074 от 17.09.2019г., постановено по гр.дело №71704/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: град София, бул.“Витоша“ №2; да
заплати на В.С.В., с ЕГН **********,***, пл.“*******офис №5 /чрез адв.Св.С./,
на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 890.00 лв. /осемстотин и
деветдесет лева/, сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./