Решение по дело №8048/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2258
Дата: 28 март 2019 г.
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20181100508048
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 юни 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 28.03.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                       Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

при секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8048 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е и по въззивна жалба на ответниците А.М.Г. и С.П.Г. срещу решение от 23.02.2018 г. по гр.д. №78725/2015 г. на Софийския районен съд, 54 състав, в частта, в която на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателите дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД сумата 1167,07 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода мес.07.2012 г. – мес.04.2014 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „********, ведно със законната лихва от 20.08.2015 г. до окончателното изплащане, сумата от 26,18 лв., представляваща такси за дялово разпределение за периода мес.07.2012 г. – мес.04.2014 г., ведно със законната лихва от 20.08.2015 г. до окончателното изплащане, сумата от 191,38 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за доставена топлинна енергия за периода 31.08.2012 г. – 14.08.2015 г., като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СРС е приел за доказано реалното количество на потребената топлоенергия. Поддържат, че са заплатили процесните суми, както и че същите са погасени по давност. Предвид изложеното, жалбоподателите моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове за главница за незаплатена топлинна енергия, за главница за дялово разпределение и за лихва за забава. Претендират разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. оспорва същата.

Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

Решението на СРС в частта, с което предявените установителни искове са отхвърлени до пълните предявени размери, и в частта, в която е отхвърлен установителният иск за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай дяловото разпределение е извършено от ищцовото дружество правилно и съобразно нормативните изисквания, като в конкретния случай отчетите, изготвени от фирмата за дялово разпределение, носят подпис за потребител.

Неоснователни се явяват и доводите за нарушение на чл.13 от Директивата на ЕС №2006/32/ЕО, въвеждащ принципа за реалното отчитане на потребената енергия и реалното и включване в сметките. Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- пар.3 ДР на ЗЕЕ. Методологията в Наредба № 16-334/2007 г. относно правилата за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода в многофамилните сгради е разгледана от Европейската комисията в контекста на Директива 2006/32/ЕО и не противоречи на ДЕЕ. Въззивният съд приема, че след изтичането на посочения в чл.18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл.13, включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл.13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки. Ето защо, макар и да няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния период, който в случая е годишен.

Съгласно заключението на ССчЕ, която е отчела извършените в периода плащания на дължими суми за топлинна енергия от потребителя, дължимата сума за процесния период, при съобразяване на извършените от ответниците плащания, е в размер на 1167,70 лв., до който размер искът за главницата е основателен.

По делото е установено, че за процесния период услугата дялово разпределение е извършвана от „Т.С.“ ЕООД, поради което и с оглед осъществената услуга ответниците дължат заплащането и, която услуга за процесния период е на обща стойност от 26,18 лв.

Възражението за погасяване на дълга за главница по давност е неоснователно. Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111 б.„в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на „Т.” ЕАД е тригодишна.

В случая най-старото задължение на ответниците е станало изискуемо на 31.08.2012 г., поради което към момента на предявяване на иска /20.08.2015 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ не е изтекъл тригодишният срок за вземанията за процесния период.

Не основателно е и възражението за погасяване на дълга за лихви. Вземанията за обезщетение за забава, съгласно разпоредбата на чл.111 б.„в“ ЗЗД, също се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Към момента на предявяване на иска /20.08.2015 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ не е изтекъл тригодишният срок за вземанията за лихви за процесния период.

Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено изцяло.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

         Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №346246/23.02.2018 г., постановено по гр.д. №78725/2015 г. по описа на СРС, ГО, 54 състав, в обжалваната част.

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.