№ 18348
гр. София, 11.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110101370 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от С. С. Л., чрез адв. М.,
срещу „.“ ЕАД и „.“ ЕООД, с която са предявени осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу „.” ЕАД за сумата от 100 лева, представляваща
платена при липса на основание по нищожния договор за потребителски кредит №
../15.05.2023г. сума за лихва, ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба - 08.01.2024г., до окончателното й погасяване, и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу „.“ ЕООД за
сумата от 300 лева, представляваща платена при липса на основание сума за
възнаграждение за поръчителство по нищожния договор за поръчителство от
15.05.2023г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
молба - 08.01.2024г., до окончателното й погасяване.
Ищцата твърди, че сключила с „.“ ЕАД договор за потребителски кредит № CN.
г., по силата на който й била предоставена в заем сума в размер на 1066,36 лв.
Съгласно чл. 4 от договора, следвало да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с „.“ ЕООД с оглед изискването за предоставяне на обезпечение по
договора за кредит. Навежда доводи, че на 15.05.2023 г. сключила с „.“ ЕООД договор
за предоставяне на поръчителство, по който следвало да заплати сумата от 600 лв.
Ищцата твърди, че е погасила задълженията си по договора за кредит с изплащането
на сума в размер на 1166,36 лв., като е изплатила и задълженията по договора за
предоставяне на поръчителство, в размер на 300 лв. В тази връзка, отбелязва че от
ответните дружества са й били издадени удостоверения, че е заплатила сумите по
процесните договори, съответно че действието им е приключило. Твърди, че
1
процесните договори за кредит и предоставяне на поръчителство са нищожни. Сочи,
че в договора за кредит липсват условията за прилагане на посочения лихвен процент,
както и информация дали същият е фиксиран или променлив. Счита, че посоченият в
договора погасителен план не отговаря на законовите изисквания. Твърди, че в
договора за кредит е посочена единствено абсолютната стойност на ГПР, поради което
липсвала яснота относно начина на формирането му. Поддържа, че посоченият в
договора ГПР не отговарял на действителния, доколкото възнаграждението, което
следвало да заплати по договора за предоставяне на поръчителство не било взето
предвид при изчисляването му. В тази връзка, отбелязва наличието на основания за
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че ответните
дружества са свързани лица. Твърди, че с договора за поръчителство не се цели
обезпечаването на кредитното правоотношение, а оскъпяване на договора за кредит
чрез изплащането на допълнително възнаграждение в полза на кредитодателя,
уговорено по друго правоотношение, с оглед заобикаляне на законовите ограничения
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения относно наличието на заблуждаваща
търговска практика. Твърди, че с уговореното възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство в полза на кредитодателя се изплаща допълнително
възнаграждение, което нарушава принципите на добросъвестност и справедливост.
Сочи, че е била принудена да сключи договора за предоставяне на поръчителство с
предварително избрано от кредитодателя дружество. Отбелязва, че договорът за
предоставяне на поръчителство бил неразбираем, поради което не позволявал на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Предвид
изложените аргументи за недействителност на процесните договори, моли съда да
осъди ответника „.“ ЕАД да й заплати сума в размер на 100 лв., представляваща
недължимо платена договорна лихва по договор за потребителски кредит № CN. г.,
ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното
погасяване на дълга. Претендира осъждането и на ответника „.“ ЕООД, който да й
заплати сума в размер на 300 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение
за поръчител по договор за предоставяне на поръчителство от 15.05.2023 г., ведно със
законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „.“ ЕАД е подал отговор на исковата молба.
Потвърждава наличието на облигационно отношение с ищцата, както и че същата е
страна по договор за предоставяне на поръчителство с ответника „.“ ЕООД. Оспорва
твърдението на ищцата, че дружеството е получило сумата от 100 лв., представляваща
договорна лихва по процесното кредитно правоотношение. Твърди, че договорът бил
предсрочно прекратен, както и че ищцата е изплатила сумата от 84,62 лв. – договорна
лихва. Оспорва твърдението на ищцата, че сключването на договор за предоставяне на
поръчителство с „.“ ЕООД представлявало задължително условие за получаване на
кредит. Счита, че ищцата е направила избор за предоставяне на обезпечение по
кредита по посочения начин, поради което възнаграждението за гаранта не следвало да
бъде включено при формиране на ГПР по кредита. Твърди, че лихвеният процент по
договора е изрично посочен. Сочи, че доколкото кредитът е бил предсрочно погасен от
ищцата са отпаднали основанията за предоставяне на услугата за предоставяне на
гаранция от „.“ ЕООД, поради което платеното възнаграждение в полза на поръчителя
е било в размер на 223,39 лв. Сочи, че кредитодателят не е страна по договора за
предоставяне на поръчителство, както и че дължимото възнаграждение се изплаща в
полза на „.“ ЕООД. Отбелязва, че въпреки факта, че „.“ ЕАД е едноличен собственик
2
на капитала на „.“ ЕООД, двете дружества представляват отделни юридически лица с
различен предмет на дейност. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „.“ ЕООД е подал отговор на исковата
молба. Потвърждава наличието на облигационно отношение с ищцата по повод
сключен помежду им договор за предоставяне на гаранция по процесния договор за
потребителски кредит. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на договора,
като сочи че във връзка с изпълнението му е получил от ищцата сумата от 223,29 лв.
Сочи, че избраното от ищцата обезпечение по кредита е съгласно нейното желание,
поради което дължимото възнаграждение в полза на гаранта не следва да бъде взето
предвид при формиране на ГПР по кредита. Отбелязва, че доколкото дружеството се е
задължило да отговаря солидарно с ищцата за изпълнението на задълженията й по
договора за кредит, възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
възниква в негова полза. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С
определение в открито съдебно заседание на 03.06.2024г. съдът е допуснал изменение
на основание чл.214 ГПК, като предявените искове се считат предявени за сумите от
223,29 лева и 84,62 лева. В доказателствена тежест на ищеца е разпределено да докаже
пълно и главно по делото, че е сключил с ответника „.“ ЕАД договор за потребителски
кредит № ../15.05.2023г. (безспорно) и че е сключил с ответника „.“ ЕООД договор за
поръчителство от 15.05.2023г. (безспорно); факта на плащане на всяка от процесните
суми - на ответника „.“ ЕАД сума в размер от 84,62 лева (безспорно), и на ответника
„.“ ЕООД сума в размер от 223,29 лева, а в тежест на всеки ответник е да установи, че
е налице основание за получаването им, респ. задържането на процесните суми по
валидни договорни клаузи, които съдържат всички необходими реквизити според
изискванията на ЗПК и отговарят на императивните правни норми.
С приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорно, че
ищцата е сключила договор за потребителски кредит ../15.05.2023г. с ответника „.“
ЕАД и договор за поръчителство от 15.05.2023г. с ответника „.“ ЕООД; така и че
ищцата е извършила плащания по договора за кредит.
Установява се от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, че ищцата е заплатила сума в размер на 1374,27 лева, с която е погасена
главница в размер на 1066,36 лева, договорна лихва в размер на 84,62 лева и
възнаграждение за поръчител 223,29 лева.
По направеното възражение за нищожност на клаузите по договора за кредит и
договора за предоставяне на поръчителство, съдът приема следното:
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона - каквито са именно
нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, като за спазването им съдът
следи служебно - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т.
3
1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год.,
ОСГТК (в който смисъл Решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826 / 2022 г.
на Софийски градски съд).
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните
права - чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за
цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са
справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на
европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от
правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на
съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на
съответното общностно право - вж. решение от 10. 04. 1984 по делото Von Colson, C-
14/83. Съгласно трайната практика на СЕС - вж. т. 20 от решение от 12. 07. 1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14. 09. 2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40
от решение от 19. 04. 2007 г., Farell, C- 356/05; т. 39 от решение от 24. 01. 2012 г.,
Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения
стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора,
които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при
кредитирането има лукративна цел - печалба. Тоест, дори при множество
правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да
се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави (в този смисъл изрично
Решение № 4304 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 8430 / 2022 г. на Софийски градски съд,
което настоящият състав споделя изцяло). От служебно изготвена справка в
Търговския регистър се установява, че „.“ ЕООД, се установява, че едноличен
собственик на капитала е "." ЕАД, т.е. ответниците са свързани лица по см. на §1 ТЗ.
Настоящият състав приема, че уговорено възнаграждение за предоставено
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за
общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод
следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Процесният договор за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор
за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било
изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и
4
безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е
обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в частност, тъй като
кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в
този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Същевременно, при
цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на
сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция
следва да се включи в общия размер на ГПР.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай ГПР по договора е около максимално допустимия размер от 49,04
%, при ГЛП от 40.57%, но с включване на възнаграждението същият надхлвърля
законосустановения максимум 50% (както се установява от представената експертиза –
304,19 %). Поради това и с оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че
уговореното възнаграждение има значението на "скрита възнаградителна лихва", която
не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и
липса на основание за дължимост на това вземане.
Наред с гореизложеното, в т. 90 от решение на СЕС по дело С-377/14 се приема,
че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48,
от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула.
Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за
прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за
кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него
задължения/вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C-264/02, EU:
C:2004: 127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C-76/10, EU:
C:2010: 685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело С-
42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да
гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни
процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да
може да сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви
задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за
кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан
начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно
обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе
информирано решение услугите на коя да избере. В процесния договор е посочен
единствено общ размер на ГПР, който е и некоректен, поради което несъмнено не е в
съответствие с изискванията на ЗПК, а доколкото накърнява съществени права на
потребителя, недействителността на договора на това основание е пропорционална
санкция.
С оглед гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на
5
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това
вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя . ЕООД за обезпечаване вземанията на “.“ ЕАД по процесния договор за
потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.). Следователно след като „възнаграждението“ представлява разход,
който е пряко свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се включи
при изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели заобикаляне на
чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия „обезпечен“ договор, като
последиците от недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират
и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Съдът приема, че ищецът е доказал сключен с ответника „.“ ЕАД договор за
потребителски кредит № .г. така и сключен с ответника „.“ ЕООД договор за
поръчителство от 15.05.2023г. (безспорно), които с оглед приетото по-горе съдът
приема, че е налице недействителност и на договора за потребителски кредит и на
договора за поръчителство, поради което и с оглед отделеното за безспорно, че освен
главница, ищцата е платила на „.“ ЕАД по договор за потребителски кредит № .г. –
84,62 лева лихва, а на „.“ ЕООД сума в размер от 223,29 лева – то исковете са изцяло
основателни.
По разноските:
Ищцата е била представляваната от адвокат по чл.38 ЗАдв, поради което следва
присъди адв. възнаграждение в полза на адв. М. В. М., АК-Пловдив, гр.Пловдив, .., в
размер на 480лв. с ДДС срещу „.“ ЕАД и 480лв. с ДДС срещу „.“ ЕООД.
Съдът намира, че с оглед актуалната практиката на ВКС, която и настоящият
състав споделя (Определение № 917 от 2.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1323/2023 г.,
IV г. о., ГК, без да е необходимо да се преповтарят подробните мотиви), не следва да
се присъжда ДДС върху размера на адвокатското възнаграждение, което ответната
страна е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАадв.
Съгалсно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка
възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от
регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за
регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства
с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки,
когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо
лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от
законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък
добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз
6
може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени
лица или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал.
1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните
доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг.
чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември
2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Тази
услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения,
че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при
наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2
ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на
данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е
осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява
облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което
безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между
различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната
помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и
насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения.
Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със
задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена
парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по
смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е
страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.
Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна
помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито
ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не
следва нещо различно от разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма
отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на
безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1
ЗА. Тя урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по
ЗДДС адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента
адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при
оказана безплатна правна помощ. Такова съдържание разпоредбата не би и могла да
има, защото няма законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да
регламентира данъчни правоотношения. По въпроса дали при определяне на
възнаграждението по чл.38 ЗА, се включва ДДС е налице и висящо дело пред СЕС - C-
744/23, по което към настоящия момент няма произнасяне.
Всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати на ищцата сторените от
нея разноски за дръжавна такса за предявения срещу него иск в размер на 50 лева.
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „.“ ЕАД, ЕИК: .., гр.София, б.. (.),
., Бизнес център „България“, да заплати на С. С. Л., ЕГН: **********, гр.София, ..,
7
сумата от 84,62 лева представляваща недължимо платена сума за лихва по Договор за
потребителски кредит № .г., ведно със законната лихва от 08.01.2024г. до изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „.“ ЕООД, ЕИК: .., гр.София, б..
(.), ., Бизнес център „България“, да заплати на С. С. Л., ЕГН: **********, гр.София, ..,
сумата от 223,29 лева, представляваща недължимо платена сума за лихва по Договор
за поръчителство от 15.05.2023г., ведно със законната лихва от 08.01.2024г. до
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. „.“ ЕАД, ЕИК: ..,
гр.София, б.. (.), ., Бизнес център „България“, да заплати на адв. М. В. М., АК-
Пловдив, гр.Пловдив, ..,, разноски по делото в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. „.“ ЕООД, ЕИК: ..,
гр.София, б.. (.), ., Бизнес център „България“, да заплати на адв. М. В. М., АК-
Пловдив, гр.Пловдив, ..,, разноски по делото в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „.“ ЕАД, ЕИК: .., гр.София, б.. (.), .,
Бизнес център „България“, да заплати на С. С. Л., ЕГН: **********, гр.София, ..
разноски за държавна такса в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „.“ ЕООД, ЕИК: .., гр.София, б.. (.), .,
Бизнес център „България“, да заплати на С. С. Л., ЕГН: **********, гр.София, ..
разноски за държавна такса в размер на 50 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8