Решение по дело №1826/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания.

Образувано е по касационна жалба на П.Ч.А., ЕГН **********,***, срещу Решение № 1003/03.07.2023 година на Районен съд – Варна (ВРС), постановено по АНД № 20233110202544 по описа на съда за 2023 година, с което е потвърдено Наказателно постановление № 23-0460-000541/16.05.2023 година, издадено от Началник група в Пето РУ „Златни пясъци“ при ОД на МВР Варна.

В жалбата са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на оспорения съдебен акт поради нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, във връзка с чл. 63в от ЗАНН. Твърди се, че не е доказано, че А. е управлявал автомобила към момента на извършване на проверката. Оспорва се доказателствената сила на акта за установяване на административно нарушение чрез позоваване на разпоредбите на чл. 14, ал. 2 и чл. 103, ал. 1 от НПК. Отправя се искане за отмяна на решението на районния съд и на издаденото наказателно постановление, както и за присъждане на сторените в двете съдебни инстанции разноски.

Ответникът в производството, Началник група в Пето РУ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна, в депозирани чрез процесуален представител писмени бележки оспорва касационната жалба и моли за отхвърлянето й като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение и пледира за оставянето му в сила.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и наведените касационни основания, намира за установено следното:

Предмет на обжалване във въззивното производство е било Наказателно постановление № 23-0460-000541/16.05.2023 година, издадено от Началник група в Пето РУ „Златни пясъци“ при ОД на МВР – Варна, с което на П.Ч.А., за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от Закона за движението по пътищата на основание чл. 174, ал. 1, т. 2 от същия закон са наложени административни наказания „глоба“ в размер на 1000 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 12 месеца.

От доказателствата, събрани в административнонаказателната преписка и в съдебното производство, районният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 13.04.2023 година, в 00:21 часа, П.Ч.А. управлявал лек автомобил „Шевролет Матиз“ с рег. № В***НС, собственост на Б. М. Ч.А.. При извършена от служители на ОД на МВР Варна проверка, А. бил изпробван с техническо средство „Алкотест Дрегер“, при което била отчетена концентрация на алкохол в издишания от водача въздух от 1,13 промила. Съставен бил акт за установяване на административно нарушение, в който описаните обстоятелства са квалифицирани като нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП. Въз основа на фактите в акта и правната квалификация на деянието било издадено оспореното пред районния съд наказателно постановление.

При така установените факти, районният съд приел, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган и при спазване на всички срокове и процедури по ЗАНН. Констатирал е, че актът и наказателното постановление съдържат всички изискуеми реквизити по чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Приел е, че наказателното постановление е материално законосъобразно поради доказването на елементите от фактическия състав на извършеното административно нарушение и правилно определяне на нарушената и на санкционната правна норма, както и на вида и размера на наложените административни наказания. Счел е за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения, като е изложил съображения по всяко едно от тях.

Касационната инстанция възприема изцяло констатациите на районния съд от фактическа страна и правните му изводи, които са достатъчно изчерпателни и задълбочени, поради което в съответствие с чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК не е необходимо да ги преповтаря и препраща към тях.

Съгласно посочената като нарушена правна норма на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП на водача на пътно превозно средство е забранено да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда и/или след употреба на наркотични вещества или техни аналози. От събраните по делото доказателства (талон за медицинско изследване № **** от 13.04.2023 година и показанията на свид. Янев) категорично се установява, че на посочената в акта и в наказателното постановление дата – 13.04.2023 година, П.А. е управлявал лек автомобил с концентрация на алкохол в издишания въздух от 1,13 промила. При тези факти правилно въззивният съд е счел, че с поведението си водачът е нарушил императивната забрана по чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП. Извършеното административно нарушение правилно е санкционирано на основание чл. 174, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, която правна норма предвижда налагане на административно наказание при управление на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина с концентрация на алкохол в кръвта, установена с медицинско и химическо изследване и/или с техническо средство, определящо концентрацията на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишвания въздух, над 0,8 на хиляда до 1,2 на хиляда включително. Наложените административни наказания законосъобразно са определени в предвидения в санкционната норма фиксиран размер.

Неоснователно е изложеното в касационната жалба възражение за недоказаност на качеството на водач на П.А. към момента на извършване на проверката. Както бе отбелязано, управляването на автомобила от А. категорично е установено от събраните във въззивното производство доказателства, като данни, обосноваващи твърдението на касационния жалбоподател, че при извършване на проверката автомобилът е бил паркиран, не са налице. Напротив, констатирано е, че именно А. е управлявал автомобила на посочените в акта дата и място.

С оглед на изложеното и предвид обстоятелството, че съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП редовно съставените актове по този закон (какъвто безспорно е процесният акт за установяване на административно нарушение № 936024/13.04.2023 г., послужил за издаване на потвърденото от ВРС наказателно постановление) имат доказателствена сила до доказване на противното, настоящият съдебен състав намира за доказано извършеното от касационния жалбоподател административно нарушение. Във връзка с това правилно и законосъобразно е ангажирана административнонаказателната отговорност на П.А., доколкото констатациите в акта и в издаденото въз основа на него наказателно постановление не са опровергани от носещото доказателствената тежест за това наказано лице.

Не може да бъде споделено възражението в жалбата за противоречие на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП с разпоредба от по-висок ранг – чл. 14, ал. 2 от НПК, според която доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила. Действително посочената норма на кодекса е от по-висока степен в сравнение с тази на ЗДвП, но това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се отрече приложението на втората. Необходимо е също така да се установи противоречие между тях (аргумент от чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове), каквото в случая не е налице. Предвидената в чл. 189, ал. 2 от ЗДвП презумптивна доказателствена сила на редовно съставените актове по този закон не се намира в колизия с общата разпоредба на чл. 14, ал. 2 от НПК, чието предписание е във връзка с основния принцип за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото (виж чл. 14, ал. 1 от НПК). В съдебното производство, проведено от Районен съд – Варна, са извършени необходимите процесуални действия за разкриване на обективната истина, при съблюдаване на процесуалните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК и делото е изяснено от фактическа страна. Нормата на чл. 189, ал. 2 от ЗДвП намира приложение само при редовно съставени актове и при спазване на основните принципи на процеса, поради което не им противоречи, а се прилага в единство с тях.

При извършена служебна проверка на обжалваното решение извън наведените в касационната жалба оплаквания съобразно изискванията на чл. 218, ал. 2 от АПК не се установяват пороци във връзка с неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

Предвид крайния изход на спора, своевременно заявеното искане и на основание чл. 63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева, определен съобразно чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ и фактическата и правната сложност на делото.

Въз основа на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна, Трети тричленен състав,

ОСТАВЯ в сила Решение № 1003/03.07.2023 година на Районен съд – Варна (ВРС), постановено по АНД № 20233110202544 по описа на съда за 2023 година.

ОСЪЖДА П.Ч.А., ЕГН **********,***, да заплати в полза на ОД на МВР Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 (Осемдесет) лева.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: