Р
Е Ш Е Н И Е № 18/13.2.2023 г.
гр. Ямбол
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, първи касационен състав, в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди
двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТРИНКА СТАМАТОВА
ЧЛЕНОВЕ:1.ВАНЯ БЯНОВА-НЕЙКОВА
2.СТОЯН
ВЪЛЧЕВ
при секретаря
Велина Митева и с участието на прокурора Рени Лефтерова, разгледа докладваното от съдия Вълчев
АКД № 311 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.
София и по касационна жалба на И.Н.Р. с адрес ***, чрез адв.С.Н.М.
*** против Решение № 1274/18.08.2021 г. постановено по адм.дело
№ 853/2020 г. по описа на АС-Бургас.
С касационната жалба на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София се атакува решението в частта му,
с която в осъдителната му част, както и в частта, с която е отхвърлена
претенцията на ГДИН за разноски под формата на юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска, считайки го в тези му
части за необосновано и неправилно по посочените в същата съображения.
Претендира се за отмяна на Решение № 1274/18.08.2021 г. по адм.
дело №853/2020 г. на Административен съд-Бургас в обжалваната му част, с която
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на И.Р.
обезщетение в размер на 650 лева за претърпени неимуществени вреди - чувство на
маловажност и незначителност, уронване на човешкото му достойнство, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо
се в непредоставяне в пълен обем на нормативно регламентираното количество
препарати и тоалетни принадлежности за поддържане на личната хигиена и на тази
в помещенията в периода от 10.10.2002 г. до
16.07.2004 г. и от 01.06.2009 г. до 20.04.2020 г.; в частта, с която е отхвърлена претенцията на
ГДИН за разноски под формата на юрисконсултско
възнаграждение; да се потвърди съдебното решение в отхвърлителната
му част и на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за
правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза
на ГДИН гр.София да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение за касационната инстанция.
С касационната жалба на И.Н.Р. с адрес ***, чрез адв.С.Н.М.
*** се оспорва решението в неблагоприятните за него части, като се претендира
за отмяната им и уважаване на предявените искове ведно с присъждане на разноски
пред настоящата инстанция по доводи подробно изложени в жалбата.
В съдебно заседание касационният жалбоподател И.Н.Р. се явява лично и с адв.С.М. ***, като претендира да се отмени решението в
първата част, в която е отхвърлен иска спрямо действие на инспектор, както и
във втората част и да се измени във втората част като се съобрази
предоставената съдебната практика на Европейския съд. Сочи, че в същата съдът
подробно е изложил аргументи, че когато държавата е предприела някаква
наказателна санкция, наложила присъдата, същата е поела ангажимент да осигури
издръжката на лишения от свобода. Заявява, че по първата част, пред съда също е
посочил съдебна практика, като съдът определя всяко едно действие, което има за
цел принуда, като нарушаващо чл.3 и счита, че също следва да съобрази заложеното
в чл.19 от Договора на Европейския съюз, с който е възложено на националните
съдилища да съблюдава практиката на Европейския съд. Считам, че съдът следва да
съобрази постановеното Пилотно решение, което има сила на тълкувателно решение,
като претендира и да му бъдат присъдени разноски. Относно юрисконсултското
възнаграждение, счита че същото е неоснователно, както казва предвидената
разпоредба за заплащане на разноските чл.78 и чл.80 от ГПК и моли да се
отхвърли това искане. От своя страна адв.М. моли да
се уважи касационната жалба и да се отмени решението в обжалваната му част.
В съдебно заседание за касационният жалбоподател Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“-София се явява старши юрисконсулт М.Г., който моли
в случай, че бъдат споделени изложените в касационната жалба на ГДИН
съображения и аргументи, съдът да се произнесе в посока на отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част и
потвърждаване в другата, и в случай на подобно произнасяне в минимален размер
да се присъди юрисконсултско възнаграждение за ГДИН.
Представителят на Окръжна прокуратура-Ямбол изразява становище, че
решението на Бургаския административен съд е правилно и законосъобразно, същото
е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства при
съблюдаване на материалния и процесуалния закон, поради което следва да се
остави жалбата без уважение.
Административен съд-Ямбол, първи касационен състав намира, че
касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които решението в обжалваните
му части е неблагоприятно за тях, подадени са в срок, поради което са допустими
за разглеждане по същество.
Разгледани по същество, същите са неоснователни.
Производството пред Административен съд-Бургас се е развило по исковата
молба, с която на основание чл.285 ЗИНЗС И.Н.Р. е предявил два обективно
съединени иска против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с искане да
бъде осъден ответника да му плати 1)обезщетение в размер на 10000 лв. за
неимуществени вреди, претърпени през периода 05.01.2020 г.-20.04.2020 г.,
произтичащи от незаконосъобразни действия на П.Л.-служител в Затвора *, на
длъжност ИСДВР, както и 2) обезщетение в размер на 15000 лв. за неимуществени
вреди, заради понесено от ищеца чувство
на маловажност и незначителност, и уронване на човешкото му достойнство,
претърпени през периода 10.10.2002 г.-20.04.2020 г.,
произтичащи от бездействието на служители на Затвора *, изразяващо се в
непредоставяне на препарати и тоалетни принадлежности за поддържане на личната
хигиена и на тази в помещенията.
Предвид обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата на
страните, направените от тях искания и приложените документи, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства и е изяснил
фактическата обстановка.
С обжалваното решение съдът, след обсъждане на събраните по делото
доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извода, че така предявените
искове са частично допустими, а допустимите са частично доказани и основателни.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди, в размер на 10000 лв., за които се твърди, че са
претърпени за периода 05.01.2020 г.-20.04.2020 г. и произтичат от
незаконосъобразни действия на П.Л. - служител на Затвора *, съдът е приел, че е
допустим, но неоснователен и го е отхвърлил изцяло.
В тази насока са посочени доводи, че по делото не се е доказало от
действията на служителя на Затвора * да са настъпили за ищеца вреди, които да
могат да се квалифицират като изтезания, жестоко и нечовешко или унизително
отнасяне, т.к. даваната препоръката на служителя Леков по отношение външния вид
на ищеца, макар и субективно, не е довела до поставяне на ищеца в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“,
които да обусловят нечовешко или унизително отнасяне.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение в размер на 15000 лв. за
неимуществени вреди, заради понесено от ищеца
чувство на маловажност и незначителност, и уронване на човешкото му
достойнство, претърпени през периода 10.10.2002
г.-20.04.2020 г., произтичащи от бездействието на служители на Затвора *,
изразяващо се в непредоставяне на препарати и тоалетни принадлежности за
поддържане на личната хигиена и на тази в помещенията, съдът е счел, че е
частично недопустим.
Според първоинстанционният съд на основание
чл.19, ал.1 и 2 и чл.19а, ал.2 от ЗИН (отм.) през периода 17.07.2004
г.-31.05.2009 г. Министерство на правосъдието е било юридическото лице, което
осъществява прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за
лишаване на свобода, какъвто е и Затворът * и отговаря за вредите, причинени от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на администрацията на
затвора и на длъжностни лица в системата на местата за лишаване от свобода,
докато ГДИН е била административно звено към министерството, без да има правосубектност, поради което иска срещу нея за 17.07.2004
г.-31.05.2009 г. е предявен срещу ненадлежен ответник, поради което е бил
оставен без разглеждане.
В останалата му част, съдът приема предявеният иск за допустим и частично
основателен, в който смисъл постановява и решението си, като осъжда Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София да заплати на И.Н.Р. обезщетение
в размер на 650 лв. за претърпени неимуществени вреди-чувство на маловажност и
незначителност, уронване на човешкото му достойнство, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо
се в непредоставяне в пълен обем на нормативно регламентираното количество
препарати и тоалетни принадлежности за поддържане на личната хигиена и на тази
в помещенията в периода от 10.10.2002 г. до
16.07.2004 г. и от 01.06.2009 г. до 20.04.2020 г., респ. отхвърля иска до
пълния предявен размер от 15000 лева.
В тази насока съдът се е позовал на разпоредбата на чл.151, ал.1 ЗИНЗС,
според която на лишените от свобода се осигуряват условия за поддържане на
косата и бръснене, хигиена на ръцете и краката, къпане - по възможност всеки
ден, но най-малко два пъти седмично, като след всяко ползване на баня
помещението се почиства и дезинфекцира, както и на ангажираните от ответника
доказателства относно периодичността и обема, в които са били изпълнявани тези
задължения.
В съответствие с представените по делото доказателства и ползвани
публично достъпни данни в официалния сайт на Министерство на правосъдието,
съдът е достигнал до извода, че за периодите 10.10.2002
г.-16.07.2004 г., 01.06.2009 г.-31.12.2014 г. и 01.01.2015
г.-20.04.2020 г. няма представени писмени доказателства за изписани от склада и
предоставени на лишените от свобода полагаемите се според Таблица №6 тоалетни
сапуни, перилни препарати и други почистващи препарати, а са давани по един
тоалетен сапун месечно и 1/3 от опаковка веро, респ.
препарат за тоалетни.
Посочено е, че последното доказва наличието на бездействие на служители
от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ във връзка със задълженията им
по чл.151, ал.1 ЗИНЗС във връзка с утвърдената Таблица №6, което неизвършване
на фактическите действия представлява незаконосъобразно бездействие в нарушение
на признати права на лишените от свобода и е основание за реализиране на
имуществената отговорност на ответника.
Според съдът неизпълнението на задължения, пряко свързани с ежедневието
на лишения от свобода ищец в значителен тринадесетгодишен период, какъвто е настоящия,
поражда чувство на малоценност и е в състояние да унизи ищеца, т.к. превишава неизбежния елемент на страдание или
унижение, присъщ на наказанието лишаване от свобода. Поради това не са нужни формални,
външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди и те настъпват
винаги в резултат на неизпълнението на процесиите задължения. В решението е
посочено, че всяко човешко същество, на което за изключително продължителен
период от време не са предоставени необходимото количество сапун и други миещи
препарати за поддържане на личната хигиена, изпитва стрес и се чувства унизено.
По отношение на вмененото му от чл.52 ЗЗД задължение при претендиране на
неимуществени вреди да определи обезщетението по справедливост, съдът се е
мотивирал, че в конкретния случай, предвид характера на деянието извършено от
служителите на ответника и на увреждането, както и естеството и степента на
претърпените морални страдания, при отчитане на кумулативното въздействие върху
лицето на условията и размера на периода, през който то е търпяло вредите -
тринадесет години, справедливото обезщетение следва да е в размер на 650 лв. за
целия процесен период 10.10.2002
г. до 16.07.2004 г. и от 01.06.2009 г. до 20.04.2020 г., като е присъдил такова
и е отхвърлил иска в останалата част до пълния претендиран
размер.
Решението на съда е валидно, допустимо и правилно, както по отношение на
изводите за допустимостта и основателността
на исковите претенции, така и по отношение на определения размер на
обезщетението.
Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно
обособената и специфична група от дела, заведени пред българските съдилища, а
впоследствие и пред ЕСПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват
наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на
Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни
параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително
отнасяне – чл. 3 ЕКЗПЧОС.
В тази връзка решението е съобразено с приложимата практика на ЕСПЧ и при
формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по
чл.3 ЕКЗПЧОС стандарти, установени от Европейския съд по правата на човека
относно начина, по който следва да се прилага българският закон, предоставящ
компенсаторно средство, а именно ЗИНЗС, за да може да изпълни изискването за
ефективно вътрешноправно компенсаторно средство за защита от нарушаване на
чл.3, респ. съобразени са изцяло стандартите на ЕСПЧ, което сочи на правилност
и обоснованост на решението.
В тази насока изрично чл.3 ЗИНЗС регламентира, че осъдените и задържаните
под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение, като за нарушение се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В тази насока съдът изрично е разгледал специфичните обстоятелства,
касаещи конкретния случай и се е мотивирал като детайлно е изследвал и посочил
конкретно в кои периоди лицето е било настанено само в помещението и кога заедно
с друг задържан.
От друга страна, за да обоснове основателността на претенцията съдът се е
съобразил с цялата действала национална нормативна уредба и международната
регламентация на тази сфера, уредена в Европейската конвенция за защита на
правата на човека и основните свободи и Конвенцията на ООН против изтезанията и
други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Предвид посоченото, като взе предвид, че административният съд изцяло е
приложил стандартите за защита на правото по ЕКЗПЧОС по отношение на ищеца,
намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния
закон, без наличие на нарушение на съдопроизводствените
правила.
При постановяване на решението си съдът е взел предвид кумулативното въздействие,
което допуснатите нарушения са имали върху ищеца за претендираните
периоди и не е възприел безкритично събраните по делото писмени доказателства,
а ги е оценил в тяхната взаимовръзка и обусловеност.
За да достигне до изводите както за недопустимостта, така и за частичната
основателност на исковете съдът е посочил задълбочени, аргументирани и
обосновани доводи, при правилно прилагане на закона, като е взел предвид и
доводите на страните по спорните въпроси, поради което се възприемат изцяло от
настоящата инстанция.
В този смисъл са посочени изискуемите материалноправни
предпоставки за уважаване на претенциите, като от една страна е мотивирана
липсата им и в частност липсата на доказателства установяващи действия на
служител П.Л., от които да са настъпили за ищеца вреди, квалифициращи се като
изтезания, жестоко и нечовешко или унизително отнасяне.
От друга страна с оглед доказателствения
материал по делото съдът е извършил адекватна преценка и правилно е приел за
основателен иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
- чувство на маловажност и незначителност, уронване на човешкото му
достойнство, вследствие противоправно бездействие на
служители на ГДИН, изразяващо се в непредоставяне в пълен обем на нормативно
регламентираното количество препарати и тоалетни принадлежности за поддържане
на личната хигиена и на тази в помещенията в периода от 10.10.2002
г. до 16.07.2004 г. и от 01.06.2009 г. до 20.04.2020 г.
На свой ред, за да определи справедливия размер на обезщетението съдът е
взел под внимание както продължителността на целия период, през който са
търпени вредите, така и техния обем и интензитет, като е отбелязал че в
действителност са били предоставяне въпросните препарати, но не в
регламентираните полагащи се количества.
В този аспект съдът се е съобразил изцяло с релевантните обстоятелства,
периодите, през които е търпяно нарушението и тяхната продължителност,
конкретните факти, свързани със състояние на ищеца, през времето на
нарушението, както и последиците за неговото физическо и психическо състояние,
като е взета предвид и практиката на ЕСПЧ относно размера на определените от
Съда обезщетения по сходни случаи, поради което са неоснователни доводите на касатора Р. за несъобразяване със съдебната практика, а цитираната
от него не води до различни правни изводи, още повече, че съдът е споделил
тезата на ищеца, че е търпял неимуществени вреди, която би била неоснователна
при възприемане изцяло на данните представени от ответната страна и игнориране
на твърденията в исковата молба.
Не могат да бъдат споделени и доводите на касатора
ГДИН за изтекла погасителна давност, което да е основание за отхвърляне на
претенциите.
Доколкото в ЗИНЗС липсва специална правна уредба касаеща
погасителната давност, то за исковете по Глава ХI АПК намира приложение
института на погасителната давност, уреден по правилата на чл.110-120 от ЗЗД.
По същността си погасителната давност означава изтичането на предвиден в закона
период от време, през който субектът на правото бездейства и не го упражнява,
като чл.110 ЗЗД, предвижда че с изтичането на петгодишен давностен
срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо, а в случаи на непозволено увреждане, какъвто е процесния- от моментът на прекратяване на увреждащите
действия или от момента на прекратяване на фактическото състояние, когато
увреждането е следствие от бездействие. Във въпросния смисъл е ТР №
3/22.04.2005 г. по т.гр.д. №3/2004 г. на ОСГК ВКС, с което е прието, че
обезщетение за вреди, произтичащи от фактически действия или бездействия на
администрацията, може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява
в производството по обезщетяването.
Ето защо при незаконни фактически действия на администрацията, това е
момент на тяхното преустановяване, като определените по този начин моменти на
изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва.
Поради това понастоящем погасителната давност започва да тече от момента
на преустановяване на незаконосъобразните бездействия на администрацията по
отношение на ищеца и след като липсват данни за преустановяването им в рамките
на исковите периоди, следва да се приеме че бездействията по увреждането се
явяват продължавани във времето и претенцията за обезщетяване на причинените от
тях вреди не е погасена по давност.
По отношение на решението, в частта му за разноските, касационната
инстанция намира, че е постановено в съответствие с разпоредбите на чл.286,
ал.2 и ал.3 ЗИНЗС
Съгласно чл.286, ал.2 ЗИНЗС когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда
ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от
ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло.
По аргумент от чл.286, ал.3 ЗИНЗС, който разграничава видовете разходи в
производството по ЗИНЗС на „разноски“, „държавна такса“ и „възнаграждение за
адвокат“, е наложена трайна съдебна практика, че при отхвърляне на иск с правно
основание чл.285 ЗИНЗС ищецът не е задължен за направените разходи от ответната
страна за адвокатско или юрисконсултско
възнаграждение, поради което решението следва да бъде оставено в сила и в
частта за разноските.
По изложените съображения
решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, като
при този изход на спора страните не си дължат разноски и следва да се отхвърлят
исканията им за присъждане на такива направени пред касационната инстанция.
Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл.първо
АПК Административен съд-Ямбол, първи касационен състав
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1274/18.08.2021 г.
постановено по адм.дело № 853/2020
г. по описа на Административен
съд-Бургас.
ОТХВЪРЛЯ искането на касатора
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София за присъждане на
направените пред касационната инстанция разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение.
ОТХВЪРЛЯ искането на на И.Н.Р.
с адрес *** за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски
по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ не се
чете
ЧЛЕНОВЕ:1.: /п/ не се чете
2.: /п/ не се чете