Р Е Ш Е Н И Е

 

                                        Гр.София,21.04.2021 г. 

                                                           

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД ,Гражданско отделение,                                    ІV-А въззивен състав на петнадесети март през две хиляди и двадесет и първа   година   в  публично заседание в следния състав:

 

                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТЕЛА КАЦАРОВА

                                             ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                     мл.с.НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА

При секретаря Цв.Добрева като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА гр. дело N 16582 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                   Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

         С решение от 31.07.2019 г. по гр.д. № 77016/18 г., СРС, ГО, 74 с-в ОТХВЪРЛЯ предявения от „Н.Е.Г.“ ЕООД с ЕИК: ******срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите с адрес гр.София, ул. „******главен осъдителен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 8565.63 лева, представляваща получена в общ размер без правно основание суми за удържаните в качеството на производител на ел.енергия спрямо „Н.Е.Г.“ ЕООД с ЕИК: ******такси за облагане на приходите от произведена ел.енергия за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 05.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Н.Е.Г.“ ЕООД с ЕИК: ******срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите с адрес гр.София, ул. „******евентуален осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД вр. чл.7 от КРБ вр.чл.45 от ЗЗД за сумата от 8565.63 лева, представляваща получена в резултат на непозволено увреждане от служители на държавен орган в общ размер суми за удържаните в качеството на производител на ел.енергия спрямо „Н.Е.Г.“ ЕООД с ЕИК: ******такси за облагане на приходите от произведена ел.енергия за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 05.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.ОСЪЖДА „Н.Е.Г.“ ЕООД с ЕИК: ******да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на финансите с адрес гр.София, ул. „******на основание чл.78, ал.З от ГПК сумата от 300.00 лева, за сторените в производството разноски за юр .възнаграждение.

            Решението се обжалва  от  ищеца в частта,с която са отхвърлени при условията на евентуалност искове като незаконосъобразно,,необосновано и в противоречие с процесуалните правила.

                Моли да се отмени решението и да се уважат исковете.Претендира разноски.

                По  жалбата  е постъпил  отговор от въззиваемата страна,с който същата се оспорва.Претендират се разноски.

                 Софийски градски съд обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства,приема за установено следното:               

                Неоснователно е  оплакването, че СРС неправилно е приел за установено, че ответникът ,в лицето на Република България, не дължал процесната сума, тъй като ищецът е следвало да заплати сумата на годно правно основание. Неоснователно е и оплакването, че до обявяването на противоконституционността законът реално е уреждал валидно правно отношение.

          Държавните такси са дължими на основание разпоредбите на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, които са прилагани валидно като част от действащото законодателство, считано до влизането в сила на Решение No. 13/31.07.2014 г. на КС, е което разпоредбите са обявени за противоконституционни. Това означава, че е налице валидно правно основание, въз основа на което държавните такси са начислявани и събирани - разпоредбите на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, които за периода от приемането им до обявяването им за противоконституционни са били част от валидното приложимо законодателство.

Действието на решението на КС, с което се обявява противоконституционност на закон, е уредено в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, който гласи, че „актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила.“. Цитираната разпоредба е императивна. Законодателят е възприел принципа за действието на решенията на КС занапред (ех nunc), за да гарантира изискването за стабилност на обществените отношения. Изразът „не се прилага“ съдържа забрана за прилагане на закона занапред. Обявеният за противоконституционен акт спира да се прилага от датата на влизане в сила на решението на КС. До обявяването на нормата за противоконституционна същата е валидна и законосъобразна, както и валидно поражда търсеното от законодателя правно действие.

СРС правилно е приел, че противоконституционността е приложима само и винаги занапред и за посочения период не се доказва процесните суми да са удържани без основание, тъй като такова е съществувало и е било налично - процесните разпоредби на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, който са действали до 10.08.2014 г.

          Неоснователно е оплакването, че обявеният за противоконституционен закон, до обявяването му за противоконституционен, е уреждал отношения по начин, противоречащ на уредбата им по акт с по-висока степен и с оглед на непосредственото действие на КРБ, уредено в чл. 5 от КРБ, следвало да се приеме, че развилите се правоотношения по по-нисшия акт били незаконни и поради това - без правно основание.

В решение No. 31/13.07.2014 г. КС е приел, че нормите на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ противоречат на конституционните разпоредби, с оглед на което е обявил процесните разпоредби за противоконституционни. Въпреки това, ефектът на решението на КС, с което се обявява противоконституционност на норма, е уреден в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, като законодателят му е определил ясно и недвусмислено действие занапред. Без да държи сметка на основанието, на което правната норма е обявена за противоконституционна, Основният закон изрично придава на решението на КС действие занапред, което е единственият меродавен въпрос по настоящия спор.

            Неоснователно е  оплакването, че приетият акт е бил в разрез с правото на Европейския съюз.

В обжалваното решение СРС е развил подробни съображения относно липсата на нарушение на цитираните от ищеца актове на правото на ЕС. Мотивите на съда са правилни, цялостни и обосновани.

Във ВЖ въззивникът е изложил оплакване, че държавите членки са обвързани да възстановят на частните лица вземанията, които са събрани в нарушение на правото на ЕС, като се позовава на практика на Съда на ЕС - Решение от 04.04.1974 г. Mertense, 178, 179 и 180/73 и др.

Излага, че съгласно цитираната практика на ЕС, основанието на правото на възстановяване е свързано с директния ефект на разпоредбите на правото на ЕС и защитата на индивидуалните права, които тези разпоредби закрепят. Въззивникът сочи, че правото на възстановяване на недължимо платени на държавата вземания, събрани в нарушени на правото на ЕС, има своето основание в практиката на ЕС, а редът за неговото упражняване се определя в законодателството на държавите членки.

От изложеното става видно, че се касае за самостоятелен иск, чието основание е в практиката на Съда на ЕС, а чиито процесуален ред за упражняване се определя в законодателството на страните членки. Такъв иск  не е заявен с ОИМ, съответно държавата, като ответник по делото, не е ангажирала процесуална защита по подобно основание и СРС не е дължал произнасяне.

Правото на ищеца да предяви подобен иск едва на етап въззивно обажвален е преклудирано.

         Неоснователно е  оплакването по отношение на изводите на СРС, че ответникът държавата, представлявана от министъра на финансите, не разполага с материална легитимация да отговаря по предявения иск.

Не е основателно оплакването, че на основание чл. 7 от КРБ държавата носела отговорност за причинени вреди от законодателната дейност на Народното събрание.

Въззивникът се е позовал на съдебна практика на ВКС (Определение No. 634/12.12.2017 г. по т.д. No. 2496/2017 г., I ТО, ВКС), която няма отношение към материалната легитимация на ответника по идентичен иск, а от друга страна няма задължителен характер.

СРС правилно е приел, че макар и Народното събрание като държавен орган да е еманация на самата държава, то последното е самостоятелен правен субект. Противното - че за всеки иск държавата е отговорна на самостоятелно основание би било в разрез с основния принцип за разделение на трите власти.

На първо място, държавата не е пасивно процесуално и материално легитимирана да отговаря за твърдените от ищеца имуществени вреди от законодателната дейност на НС. Противното — че по всеки иск Държавата е отговорна на самостоятелно основание би означавало от една страна да се обезсмисли персонификацията на държавните органите, а от друга страна да се обезсмисли разделението на властите. Този извод на настоящия съдебен състав е в съответствие със схващането на СЕС, във връзка с изведеното общо правило по делата Brasserie du Pecheur и Factortame - според които Държавата е длъжна да поправи вредите, независимо от органа, който ги е причинил. Това обаче не означава, че самата държава разполага с материално правна легитимация, като е достатъчно да е гарантирала ефективни вътрешноправни средства за защита срещу съответното лице (правен субект), вкойто смисъл е и т. 62 делото Решение по делото Konle, С-302/97. Това разбиране е изцяло в съответствие с националната правна уредба - чл. 7 КРБ, чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, чл. 205 АПК и др., а именно, че искът за обезщетение се предявява срещу съответния държавен орган, а не срещу държавата.

На следващо място, отношенията между Народното събрание и останалите гражданскоправни субекти, които възникват въз основа на извършената властническа нормотворческа дейност, не са частни гражданскоправни или административноправни правоотношения. Това са специфични държавно-властнически отношения в сферата на публичното право, чиято законосъобразност не подлежи на контрол от органите на съдебната власт, в частност от гражданските съдилища. Народното събрание е представителен, общодържавен и единствен законодателен орган в Република България, който задължава с актовете си всички граждани и организации.

Искът срещу държавата за вреди от законодателната дейност на Народното събрание е недопустим, респективно неоснователен, доколкото конституционно-регламентираната нормотворческа дейност не подлежи на съдебен контрол от гражданските съдилища

Националната правна уредба в Република България не предвижда възможност за ангажиране отговорността на държавата, включително по общия исков ред, във връзка осъществяваната от Народното събрание законодателна дейност.

В този смисъл, решение No. 133 от 29.06.2016 г., на което въззивникът се е позовал, не е относимо към спора, доколкото предметът на спора не е идентичен с настоящия и не касае оплаквания срещу действия на законодателния орган.

Недопустимостта, респективно неоснователността на предявения деликтен иск, с който се цели ангажиране на отговорност за вреди от законотворчество, следва от обстоятелството, че преценката за неговата основателност би била обвързвана с извършването на контрол на законосъобразност и целесъобразност на поведението на върховния законодателен орган при упражняване на законодателна власт, с каквито правомощия гражданските съдилища не разполагат.

Законите не попадат в обхвата на „незаконни актове или действия“ по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата може да отговаря имуществено. Казаното се потвърждава и от разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ, в която законите недвусмислено са разграничени от останалите актове на Народното събрание (Конституционният съд се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента).

Конституционното правило на чл. 7 от КРБ е доразвито и уредено в специален закон (ЗОДОВ), който отново не предвижда възможност за ангажиране отговорността на държавата за законодателната дейност на НС. ЗОДОВ изчерпателно предвижда хипотезите, при които държавата носи отговорност за незаконни актове и действия на нейните органи и длъжностни лица. Тези хипотези касаят най-общо дейността на администрацията и органите на съдебната власт. Следва да се приеме, че ЗОДОВ целенасочено не предвижда ред, по който може да бъде ангажирана отговорността на държавата за законодателната дейност на Народното събрание. Такава правна възможност не се предвижда и в друг нормативен акт, което представлява търсено и целенасочено разрешение на законодателя, а не пропуск, който подлежи на отстраняване по общия гражданскоправен ред.

Държавата не може да носи имуществена отговорност и за приемането на противоконституционните закони.Законодателната дейност, респективно законите не представляват и не могат да се приравнят на „ незаконни актове или действия “ по смисъла на чл. 7 от КРБ, което важи с пълна сила и за тези закони, които впоследствие са били обявени за противоконституционни.

В този смисъл Определение No. 764/02.03.2018 г. по ч. гр. д. No. 157/2018 г. на СГС, ТО, 13 състав, в което съдът е приел, че искът за вреди от законодателната дейност на Народното събрание е недопустим, тъй като конституционно регламентираната нормотворческа дейност не подлежи не съдебен контрол.

 Приложимото национално законодателство отразява принципа на разделение на трите власти, поради което целенасочено не предвижда правомощие на органите на съдебната власт да упражняват контрол за законосъобразност върху актовете или действията, съставляващи упражняване на законодателната власт от Народното събрание, което не може да се разглежда като пропуск в законодателството.

 Конституцията на РБ, изградена върху утвърдени принципи и ценности и произтичаща от реализирания народен суверенитет (учредителна власт) не предвижда имуществена отговорност на държавата в този случай - поради действия на законодателната власт, като учредена власт, при приемане на законите. Отговорността на държавата е за незаконни актове и действия, а не противоконституционни (чл. 7 от Конституцията).

КРБ предвижда единствено контрол за конституционносъобразност и валидност на законодателната дейност на НС, който е поставен изключително в правомощията на КС.

Предвид по-високото място на законите в йерархията на нормативните актове, Конституцията е предоставила единствено на КС правомощието да упражнява контрол, и то единствено по отношение на тяхната конституционосъобразност (чл. 22, ал. 2 от ЗКС) и валидност (чл. 22, ал. 3 от ЗКС).

 Неоснователно е  оплакването, че са осъществени материалноправните предпоставки на отговорността по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД.

            Материалноправните предпоставки, при чието наличие се поражда отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД, включват осъществен фактически състав на непозволено увреждане (извършването на противоправно действие или бездействие, вреда, причинна връзка и вина) от страна на лице, на което е възложена някаква работа и причиняване на вреда при или по повод извършването на тази работа.

           Неоснователно е  оплакването, че с приемането на процесните разпоредби народните представители са действали противоправно, в противоречие с конституционни разпоредби.

                Въззивникът е изложил аргументи относно това, че с РКС от 13.07.2014 г. КС е приел, че процесните норми противоречат на норми на КРБ, като се е позовал на нормата на чл. 5, ал. 1 от КРБ, съгласно която Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Оттам е извел несъстоятелния правен извод, че като са приели процесните разпоредби, народните представители са действали противоправно.

              Упражняването на законодателна власт от НС не е незаконно действие, а конституционно установено правомощие на НС и приемането на процесните разпоредби не води до настъпване на имуществени вреди на общо основание.

         Правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, което предвижда действие на решението на КС ех nunc, изключва твърдението за неправомерност на прилагане на закона за минал период. Съответно действието и прилагането на разпоредбите от ЗЕВИ до 10.08.2014 г. също не е незаконен акт по смисъла на чл. 7 КРБ, незаконосъобразно или увреждащо действие по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Законът е приложимо право за определен от Конституцията период от време. Законът поражда правно действие на основание чл. 5, ал. 5 от КРБ и спира да се прилага считано от влизане в сила на решението на КС по силата на чл. 151, ал. 2 от КРБ. Той е задължителен за адресатите си на основание чл. 86, ал. 2 от КРБ. Т.е. за целия исков период законът е действал правомерно и конституционосъобразно.

        Приемането на закон, представляващ действащо и приложимо право до определен момент, не може да се квалифицира като противоправно действие, от което са произтекли вреди, доколкото КРБ на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ не признава извършеното плащане за противоправна последица, респективно за претърпяна вреда

С оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ следва да се приеме, че отношенията, които са се породили и развили въз основа на нормите от ЗЕВИ до влизането в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. на КС, са били в съответствие с Конституцията, а законът, който ги е породил, не е бил в противоречие с правовия ред.

Неоснователно се явява и оплакването, че извършените действия по събиране на таксата били незаконосъобразни.

Не е налице законова уредба, която да установи прилагането на закона до обявяването му с решение на КС за противоконституционен за противоправно. С оглед на разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ законът е прилаган валидно считано до 10.08.2014 г., което изключва основателността на всякакви твърдения за незаконосъобразност.

Неоснователно е оплакването, че до прогласяването на противоконституционността на закона извършените действия по събиране на процесната такса били незаконосъобразни, тъй като решението на КС имало действие по отношение на всички висящи, незавършени отношения, каквито били процесните.

Настоящият спор няма за предмет висящи, неприключени правоотношения, на следващо място, не съществува законово основание, обосноваващо твърдението на въззивника, че съдилищата и държавните органи били длъжни да откажат да приложат обявения за противоконституционен закон по отношение на висящите правоотношения. Освен, че подобно нормативно основание категорично липсва, а от своя страна, нормата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ не дава каквото и да е основание за тълкуване в тази насока

         Несъстоятелни се явяват и последващите твърдения на въззивника, съгласно които по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС НС е дължало приемането на законодателство, с което да бъдат възстанови нанесени вреди.

        Няма основание да се приеме, че на ищеца, респективно на обложените с таксата по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ производители, са нанесени имуществени вреди. Приемането и действието на разпоредбите, впоследствие обявени за противоконституционни, не може да се квалифицира като увреждащо действие. За периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. процесните разпоредби от ЗЕВИ представляват част от валидното и приложимо законодателство и се прилагат валидно, поради което на основание чл. 151, ал. 2 от КРБ не може да се приеме, че са нанесли вреди на адресатите на нормата на чл. 35а от ЗЕВИ.

           Неоснователно е оплакването, че държавата е възложител на народните представители по смисъла на чл. 49 от ЗЗД и се води възложител на тяхната работа.

Между държавата и народните представители  не са налице отношения по възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Да се приеме, че държавата има качеството на възложител на работа на народните представители, би било в противоречие със самата Конституция и законите.

Държавата и НС са различни правни субекти. Доколкото оплакванията на ищеца касаят действия на правен субект (НС), различен от ответника по иска, то на самостоятелно основание искът срещу държавата се явява изцяло неоснователен.

             Неоснователност на твърдението, че за въззивника е възникнала вреда.

               За периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. правните разпоредби, въз основа на които е осъществено удържането на такси и внасянето им към държавния бюджет, са обективно действащо право по силата на конституционната разпоредба на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ. По тази причина законосъобразно начислени държавни такси до 10.08.2014 г. не могат да се разглеждат като имуществена вреда за съответния период на действие на законови разпоредби по отношение на финансово задълженото лице по чл. 35а от ЗЕВИ.

Законът (разпоредбите от ЗЕВИ) е действащо право за целия период 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. и същият представлява годно правно основание за погасяване на валидно възникнало публичноправно задължение.

С обявяването на противоконституционност на разпоредбите от ЗЕВИ, която има действие за в бъдеще на основание чл. 151, ал. 2, изречение 3 от КРБ, не отпада публичноправният характер на задължението за такса за минал период.

Липсва законодателно разрешение, което да третира платената сума съгласно чл. 35а от ЗЕВИ като законосъобразно погасяване на публичноправно задължение от финансово задължено лице, каквото плащането е по силата на чл. 151, ал. 2 от КРБ, и едновременно с това като настъпила вреда за финансово задълженото лице от осъществена законодателна дейност, представляваща приемане на същата тази разпоредба - чл. 35а от ЗЕВИ.

               Неоснователност на твърдението, че по делото било установено, че за процесния период ищецът е пропуснал да получи в цялост дължимата му се цена на произведена енергия по отношение на сума в размер на 8565, 63 лв.

По делото не са събрани доказателства, установяващи в условията на пълно доказване, че процесните суми са удържани, внесени по сметка на КЕВР и оттам в държавния бюджет.

Изцяло неоснователно е оплакването, че отговорността по чл. 7 от КРБ била обективна, което въззивникът е изложил по отношение на настоящия иск. Ищецът е предявил исковете си по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, които предвиждат вина като материалноправна предпоставка на фактическия състав.

Презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД се счита за оборена и не може да се приложи, тъй като Народното събрание представлява колективен орган, гласува и приема закони с определено мнозинство .

Към момента на приемане на процесните разпоредби народните представители са действали добросъвестно и невиновно, като са приели един валиден и приложим законов акт. Няма основание да се приеме, че при приемане на разпоредбите народните представители са действали недобросъвестно или виновно.

              Не са налице останалите материално-правни предпоставки на деликтната отговорност, което означава, че не е налице и причинно- следствена връзка между твърдяното деликтно действие и твърдените вреди

       .Неоснователни са оплакванията за нарушение на правото на Европейския съюз.

         Неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 63 от ДФЕС.

Разпоредбата на чл. 63 от ДФЕС, уреждаща свободата за свободно движение на капитали не касае и не се прилага в положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава - членка, какъвто е настоящият случай.

В тази насока се е произнесъл Съда на ЕС в Решение от 20.03.2014 г. по дело С- 139/2012 г. Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona и Решение от 15.11.2016 г. по дело С- 268/15 г. Fernand Ullens de Schooten Etat beige,

Неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 107 от ДФЕС.

Оплакването е бланкетно. Въззивникът  не е обосновал наличието на предпоставките, при които може да се приеме, че е налице непозволена държавна помощ.

         Разпоредбата на чл. 107 от ДФЕС касае различните държавни помощи. Липсва смислов идентитет между понятията „държавна помощ” и „такса”, такъв не може да се извлече и по тълкувателен път, поради което визираната по-горе разпоредба е неприложима към настоящия казус.

           Неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 49 във връзка с чл. 54, ал. 1 от ДФЕС.

          Не са изложени твърдения, нито са събрани доказателства, установяващи ограничаване на свободата на установяване по смисъла на чл. 49 от ЗФЕС за въззивника. Въвеждането на публичноправни задължения като израз на държавния суверенитет на държавата не може да се приеме за ограничаване на свободното движение на капитали, нито за ограничаване на свободата на установяване.

          Неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 3, nap. 1 от Директива 2009/72/ЕО, чл. 3, пар. 2, б. б) от Директива 2005/89/ЕО и на чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО предвид съображения 8 и 14 от същата.

Директивата е акт със задължително действие по отношение на държава - членка на ЕС, който я обвързва с постигането на определен резултат. За да се постигне този резултат, съответната държава разполага със свобода на преценка да избере конкретните форми, средства и мерки за постигането му (арг. чл. 288 ДФЕС).

Разпоредбите на директивата биха били приложими директно само и единствено ако нейният адресат (държава-членка) не е изпълнил задължението си за транспониране в определения в директивата срок или е транспонирала неправилно разпоредба от директивата, налице е прецизно и ясно дефинирана норма от директивата, която предоставя конкретно право на частноправен субект и която не се нуждае от допълнителни мерки и е налице позоваване на тази конкретна норма.

В своята искова молба ищецът не твърди и не представя доказателства за това, че държавата не е постигнала предвидения в цитираните директиви резултата./ Преклудираност и неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 3, nap. 1 от Директива 2009/72/ЕО

Неоснователно е оплакването за нарушение на Параграф 6 от Директива 2009/72/ЕО.

На първо място, като част от декларациите в преамбюла, с оглед на които е приета директивата, разпоредбата не представлява норма, която подлежи на имплементиране, нито има самостоятелно и обвързващо правно действие. Съгласно практиката на СЕС съображенията в преамбюла на директивите (recitals) имат ограничена роля. Те са средства за интерпретация в правния ред на ЕС, на които СЕС се позовава рестриктивно. Съображенията в преамбюла могат да помогнат за изясняване на целта и намерението, които стоят зад един нормативен инструмент. Също така, те могат да бъдат взети предвид при разрешаване на неясноти в нормативните разпоредби (Дело С-244/95, Moscof [1997] ECR-I-6441, nap. 44-45), за които се отнасят, но те нямат самостоятелен правен ефект и обвързващо действие (Дело С-162/97, Nilsson, nap. 54). Съображенията в преамбюла могат да помогнат да се установи целта на разпоредба (Дело С-173/99 BECTU, пар. 37-39) или нейния обхват (Дело С-435/06, С, пар. 51-52). Докато съображение в преамбюла на нормативен акт може да хвърли светлина върху интерпретацията, която трябва да бъде дадена на определена разпоредба, то самото не може да представлява такава разпоредба (Дело 215/88 Casa Fleischhandels, nap. 31).

Следователно, трайно установената практика на СЕС приема, че преамбюла на нормативен инструмент (било то директива, регламент или друг) няма обвързващ правен ефект, а е само средство за интерпретация на намерението на нормотвореца и смисъла на разпоредбите по изпълнение на мерките, но самият той не съдържа нормативни разпоредби (Виж и Дело С-412/93 Edouard Leclerc-Siplec, Дело С-308/97 Manfredi, Дело С-136/04 Deutsches Milch-Kontor, Дело С-7/11 Сагоппа).

Неоснователно се явява и твърдението за нарушение на разпоредбата на чл. 36, буква „д“ от Директивата. Член 36 е озаглавен „Общи цели на регулаторния орган“ и гласи: “При изпълнение на регулаторните функции, посочени в настоящата директива, регулаторния орган взема всички подходящи мерки за постигане на следните цели в рамките на своите задължения, и правомощия, установени в член 37, в тясно сътрудничество с други релевантни национални органи, включително органите по конкуренция, когато това е необходимо, без да се засяга тяхната компетентност....“ като следва изброяване. Съгласно буква „д”:улесняване на достъпа до мрежата на производствен капацитет от ново поколение, по-специално отстраняване на пречки, които биха могли да възпрепятстват достъпа на нови участници на пазара и на електроенергията от възобновяеми енергийни източници“.

Условията за присъединяване на енергийни обекти за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници към електропреносната и електроразпределителната мрежа са подробно установени в Раздел II и III от ЗЕВИ и са в съответствие със заложените в директивата цели. В ЗЕВИ е предвидена законова преференция за производителите на енергия от ВЕИ в тази насока.

От анализа на законовите разпоредби е видно, че са създадени  механизми, улесняващи и гарантиращи този достъп.

         Неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 3, nap. 2, б. б) от Директива 2005/89/ЕО.

В чл. 1 от Директива 2005/89/ЕО е определен обхватът на същата, видно от който директивата регламентира мерки, целящи опазване сигурността на доставките на електрическа енергия, което е неотносимо към настоящия спор.

Неоснователност на оплакването за нарушение на чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО

               Част от съображенията в преамбюла, с оглед на които е приета директивата, разпоредбите не представляват норма, които подлежат на имплементиране, нито имат самостоятелно и обвързващо правно действие.

Съображение 14, на което ищецът се е позовал, касае задължителния характер на заложените национални цели, с оглед на тяхното предназначение. За да се изясни смисълът на съображението, първото и второ изречение следва да се четат в систематична връзка едно с друго. Българският законодател е установил задължителен характер на заложената национална цел за България, която е преизпълнена много преди зададения срок (2020 г.). Въвеждането на 20% такса не само, че не е възпряло постигането на задължителната национална цел, но тя е постигната още през 2012 г.

 В чл. 3, пар. 3 от директивата е предвидена възможност за държавите-членки за постигането на заложените цели да прилагат мерки а./ схеми за подпомагане; или б./ международни мерки на сътрудничество. От формулировката на разпоредбата става ясно, че това е предвидено като възможност, която държавите могат да реализират при преценка, че е необходимо с оглед на спецификата на националния енергиен пазар, но не и задължение за въвеждане на конкретни схеми или мерки. Разпоредбата е надлежно транспонирана в ЗЕВИ, а от друга страна, българската държавата е постигнала целите по параграфи 1 и 2 на чл. 3 от директивата още през 2012 г.

В тази връзка, в Решение на Съда на ЕС от 20.09.2017 година по съединени дела С-215/16, С-216/16, С-220/16 и С-221/16, СЕС е приел, че Директива 2009/28/СЕ трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която предвижда събирането на такса върху вятърните генератори, предназначени за производството на електроенергия. Съдът е приел, че държавите членки разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2009/28 във връзка с приложение I към тази директива. Поради това предвидената в член 3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за държавите-членки да прилагат схеми за подпомагане с оглед насърчаване на използването на енергия от възобновяеми източници не поставя или предполага по никакъв начин забрана за облагане на предприятията, които разработват подобни източници на енергия.

Гореизложеното е възприето в Решение No. 221/10.01.2018 г., постановено по гр. д. No. 16402/2016 г. СЕС и Решение от 01.10.2018 г. по гр. д. No. 7849/2017 г., 1-7 с-в на СЕС, с които съдът е отхвърлил аналогични искове.

С оглед на всичко гореизложено, неоснователни са оплакванията за нарушение на правото на ЕС.

            Не се доказаха твърдяните пороци на първоинстанционното решение,поради което то следва да бъде потвърдено.

С оглед този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна,които съдът определя на 300 лв.за юрисконсултско възнаграждение.

             На основание изложеното, Софийски градски съд

      

                                                      Р  Е  Ш  И :

              ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.07.2019 г. по гр.д. № 77016/18 г., СРС, ГО, 74 с-в в обжалваната част.

    ОСЪЖДА „Н.Е.Г.“ ЕООД с ЕИК: ******да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на финансите с адрес гр.София, ул. „******на основание чл.78, ал.З от ГПК сумата от 300.00 лева разноски за юр .възнаграждение пред въззивната инстанция.

             РЕШЕНИЕТО  подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:              

                                                   

 

                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                  2.