Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05. 05. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и първи април през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йорданка П.
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 6358
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред
СРС, срещу решение № 80512/ 02.05.2020 г. по
гр.д. № 51971/ 2018 г. на СРС, 2 гр.
отделение, 64 състав, с което решение са отхвърлени предявените от въззивника –
ищец пред СРС, искове по реда на чл. 422 ГПК.
Излагат се доводи за неправилно
приложение на материалния закон и Общите условия на дружеството в сила за 2014
г. Счита, че ответницата е потребител на топлинна енергия /ТЕ/ по смисъла на
пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ. Съгласно чл.64, ал.1 ОУ -2014 г. купувач на ТЕ можело
да бъде и физическо лице, наемател на имот, собственост на юридическо лице като
в този случай партидата се открива на името на наемателя. Наемателят носел
задължението за заплащане на консумативите и по силата на чл.232, ал.2 ЗЗД. В
случая ответницата била настанена от СО-район „Слатина“ с настанителна заповед
№ 28/30.09.2013 г.
Иска се от съда да отмени решението в
обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от Ж.Г.П., ответник в
производството пред СРС, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното решение.
Решението било постановено в
съответствие с приетото в ТР № 2/2017 г. по тълк.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно това ТР наемателят можел да е клиент на ТЕ, но само ако е сключил
договор за продажба на ТЕ с преносното предприятие, напр. чрез подаване на
заявление за откриване на партида. Правилно СРС бил приел, че ответницата не е
титуляр на партида до м.03.2016 г. Такава била открита в края на процесния
период и то не по нейно искане, а въз основа на писмо получено от Столична
община. По делото не било установено ответницата да е ползвала ТЕ за собствени
нужди; не били представени и документи за дялово разпределение, в които
ответницата да фигурира. Липсвали и доказателства за реално потребеното
количество ТЕ.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 05.05.2020 г., а въззивната
жалба е подадена на 15.05.2020 г./по пощата/, следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва,
СРС е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 25.05.2017 г. по
ч.гр.д.№ 27160 по описа за 2017 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК длъжникът е била уведомена по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 09.07.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 07. 08.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответницата е наемател на Столична община-
район „Слатина“ въз основа на заповед № 28/30.09.2013 г., издадена на основание
чл.19, ал.1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с
общински жилища на територията на СО. Следователно ответницата имала качеството
на наемател по смисъла на чл.43 от Закона за общинската собственост. В
качеството си на наемател и по арг. от чл.232, ал.2 ЗЗД ответницата имала задължение
за заплащане на разходите за доставена топлинна енергия. Това задължение,
обаче, било към наемодателя. Към ищцовото дружество отговорен за цената на ТЕ
поначало бил собственикът или титулярът на вещно право на ползване върху имота
– чл.153, ал.1 ЗЕ. Наемателят можел да е клиент на ТЕ, но само ако е сключен
договор за продажба на ТЕ с топлопреносното предприятие, в този смисъл било
приетото в ТР № 2/2017 г. по тълк.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. По делото не се
доказало ответницата да е подала молба-декларация за откриване на партида на
нейно име. Точно обратното, от представеното писмо от ищеца от 18.04.2016 г.,
адресирано до ответницата, се установявало, че ответницата е вписана като
титуляр на партидата на имота едва през м.03.2016 г., т.е. в края на процесния
период и то не по нейно искане, а въз основа на получено писмо от СО-район
„Слатина“. Това означавало, че не е доказана облигационната връзка между
страните за продажба на ТЕ, ответницата не била клиент на ТЕ за битови нужди за
процесния период и затова не била материално легитимирана да отговаря за
процесните задължения.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Не се спори по делото, че
ответницата е настанена в общинско жилище по силата на настанителна заповед №
28 от 30.09.2013 г. на Кмета на район „Слатина“.
Не се спори по делото, че
ответницата не е подала молба-заявление за встъпване в договорно правоотношение
с „Т.С.“ ЕАД.
Спорно по
делото е дали в тази хипотеза възниква задължение за ответницата /наемател на
общинско жилище/ за заплащане на претендираните от ищеца за установяване
вземания по реда на чл.422 ГПК за доставена и потребена топлинна енергия, както
и за стойност на услугата дялово разпределение.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ
в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се определяха като "потребители на топлинна енергия".
Понятието "потребител на
топлинна енергия за битови нужди" бе ше дефинирано в § 1, т.
42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., като физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След отмяната на § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. е
въведено понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно
по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Според
новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Съгласно дадените разяснения в т. 1 на ТР № 2/2017 г. от
17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са по подразбиране клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
Клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред
на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
От изложеното следва, че за да
обоснове качеството клиент на топлинна енергия на лице, различно от
собственика, респ. вещния ползвател на топлоснабден имот, ищецът следа да
докаже не само че това лице ползва топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респ. вещния ползвател, но и че между това лице и ищеца е
възникнало облигационно правоотношение с предмет - доставка на топлинна енергия
за битови нужди.
При това положение крайният извод
на първоинстанционния съд е правилен, тъй като не е налице една от визираните в
горекоментираното ТР, предпоставки, а именно- липса на договорно праваотношение
между топлопреносното предприятие /ищец/ и ответницата.
В конкретния случай се установи,
се установи, че считано от м.03.2016 г. е открита партида на името на ответницата,
но това не е сторено по нейно волеизявление, а по искане на Столична община.
Това се установява и от писмото, представено от ищеца на л.16 като приложение
към исковата молба.
При недължимост на претенциите за
главница, акцесорните искове по чл.422, ал.1 ГПК вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД също се
явяват неоснователни.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата разноски не е сторила и не й се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80512/ 02.05.2020 г. по гр.д. №
51971/ 2018 г. на СРС, 2 гр. отделение, 64 състав, ИЗЦЯЛО.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: