Р Е Ш Е Н И Е
Номер / .12.2020 год., град Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Х касационен състав, в публичното заседание на десети декември през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ БАЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ ДИЧЕВА
РАЛИЦА АНДОНОВА
секретар: Елена Воденичарова
прокурор при
Варненска окръжна прокуратура: ТОНИ
ТОМОВ
като
разгледа докладваното от съдия Ралица
Андонова
кАНД № 2593 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.208 и сл. АПК вр.чл.63 ал.1 ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба от „Вайн” ЕООД – с.Старосел, обл.Пловдив, ЕИК *********, представлявано от управителя А.К.А.
чрез пълномощника му адв. И.Х. ***, против Решение №70/06.07.2020г по АНД №17/2020г
на РС - Девня, III с-в, с което е потвърдено издаденото от директора на
Дирекция „Обслужване“ при ТД на НАП-Варна НП № 03-010487/10.10.2018г и
наложената на дружеството Имуществена санкция в размер на 1 600лв. на осн.чл.414
ал.3 от КТ. Релевирано е основанието на чл.348 ал.1
т.1 от НПК, приложим по препращането на чл.63 ал.1 от ЗАНН – неправилно
приложение на материалния закон, като са изложени конкретни съображения в подкрепа
на всяко от възраженията им, главното от които е, че в случая не е налице и не
е доказано гражданско правоотношение между дружеството и лицето Б.А.З..
Претендира се отмяна на решението и на НП като незаконосъобразни, или алтернативно
– изменение на санкцията в минималния й размер по санкционния чл.414 ал.3 от КТ. В съдебно заседание представител не се явява, адв.Х.
поддържа изцяло жалбата с молба с.д.
№15537/10.12.2020г, като претендира и присъждане на сторените в производството
разноски.
Във връзка със заявеното с касационната жалба
оспорване на размера на присъденото с решението на ДРС юрисконсултско
възнаграждение, предходното касационно производство по кАНД
№2192/20г на АС – Варна е било прекратено и делото е било върнато за
произнасяне на въззивния съд по реда на чл.248 от ГПК вр.чл.144 от АПК,
приложим по препращането на чл.63 ал.3 от ЗАНН. С определение №260033/19.10.2020г
по АНД №17/20г молбата на „Вайн“ ЕООД за изменение на
решението в частта за разноските е оставена без уважение. Това определение не е
било обжалвано, поради което настоящият състав приема, че не е сезиран за
произнасяне по решението на ДРС в тази му част.
Касационният
ответник се представлява от Началник отдел „АИПО“ в Д „ИТ“ – Варна Д.О., която
оспорва жалбата и настоява за отхвърлянето й, като на свой ред претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Участващият в производството представител на Окръжна
прокуратура – Варна дава становище за неоснователност на касационната жалба.
Касационната
инстанция намира, че жалбата е частично основателна.
Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие
доказателства с проверяваното си решение въззивният съд е приел за установено
от фактическа страна, че на 04.09.2018г свидетелите Н.И. –и П.М.– служители на
Д „ИТ“ – Варна, извършили проверка по спазване на трудовото законодателство в
лозов масив в землището на с.Суворово, обл.Варна, стопанисван от „Вайн“
ЕООД. На място установили няколко лица, които беряли
грозде за дружеството – сред тях и Б.А.З., ЕГН **********. При разговор с тези
лица, вкл. и със З., те заявили, че работят от същия ден в обекта като берачи,
с работно време 08:00ч – 17:00ч и с договорено трудово възнаграждение от 25лв.
на ден, както и че имат сключен трудов договор с работодател „Вайн“ ЕООД. Тези изявления били вписани в констативен
протокол от 13:10 ч в същия ден, в който всеки от работниците се подписал срещу
името си. След извършената справка в системата на НАП било установено, че за
сключения със З. трудов договор не било изпратено и не било прието уведомление.
При тези фактически констатации компетентното длъжностно съставило АУАН от
04.10.2018г против „Вайн“ ЕООД за осъществено
нарушение по чл.62 ал.1 вр.чл.61 ал.2 от КТ – за това, че в качеството си на
работодател допуснал до работа Б. З. без да има сключен трудов договор между
страните по възникналото трудово правоотношение. Актът бил съставен в
присъствието на представител на дружеството съгл.пълномощно
№197/27.07.2018г. Постъпилото в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН възражението против
акта било преценено като неоснователно от АНО, който издал и НП от 10.10.2018г,
възпрлиемайки изцяло както фактическите констатации
на актосъставителя, така и правната квалификация на
нарушението, за което на осн.чл.414 ал.3 от КТ наложил на дружеството
имуществена санкция в размер на 1 500лв.
При така установената фактология съдът приел от правна
страна, че НП е издадено от компетентен орган, при липса на допуснати съществени
процесуални нарушения и правилно приложение на материалния закон, като обсъдил
и отхвърлил като неоснователно всяко едно то възраженията на настоящите касатори. Конкретно посочил, че при издаване на АУАН и НП е
спазена предвидената в ЗАНН процедура, те съдържат минимално изискуемите за
редовността им от формална страна реквизити, гарантиращи правото на защита на
санкционираното лице и възможността да разбере в какво е обвинено и да
реализира адекватна защита против него. Като доказателство в тази насока съдът
приел факта, че дружеството е упражнило правото си на възражение в законния
срок, и то е било преценено от АНО като неоснователно с изложени кратки мотиви.
Въззивният съд посочил, че невръчването на КП на
нарушителя не е процесуално нарушение, понеже нито актосъставителя,
нито АНО имат такова задължение, а и като част от преписката протоколът е
присъствал по делото и дружеството е имало възможност да се запознае с него.
По-нататък съдът посочил, че липсата на отразяване в АУАН на качеството на
свидетеля не е засегнало по никакъв начин правото на защита на санкционираното
лице, също както и допуснатата в констативния протокол техническа грешка при
изписването на годината, посочена като 2017 вместо действителната 2018г, която
се установява от всички налични по АНП и събрани в хода на съдебното
производство доказателства.
По приложението на материалния закон въз основа на
събраните гласни и писмени доказателства съдът приел, че вмененото на
дружеството-касатор административно нарушение е
безспорно доказано предвид установяването на всички елементи на трудовото
правоотношение – работно място и време, почивка, трудово възнаграждение, както и
липсата на сключен трудов договор с работодателя „Вайн“
ЕООД, и че то правилно е квалифицирано като неизпълнение на задължението му по
чл.62 ал.1 от КТ. Относно размера на наложената имуществена санкция ДРС приел,
че тя е в размер, незначително надвишаващ специалния минимум по приложимия
чл.414 ал.3 от КТ, и е съобразена с наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства, поради което счел, че не следва да бъде изменяна. С тези
съображения съдът потвърдил изцяло НП.
Настоящата касационна инстанция счита така
достигнатите изводи за доказателствено обвързани, обосновани и законосъобразни,
споделя ги и се позовава на тях съобразно възможността по чл.221 ал.2 от АПК.
Всички възражения на дружеството-касатор
са неоснователни. На първо място тук следва да бъде посочено, че настоящата
инстанция не е такава по фактите, а по правото, поради което и предвид липсата
на твърдени съществени процесуални нарушения при събирането и преценката на
доказателствата от въззивния съд, за касационната инстанция липсва основание да
преценява и да се произнася по реквизитите и доказателствената тежест на приобщените
в предходната фаза на производството писмени доказателства, вкл. вписванията в
КП и начина на съставянето му, както и по заявеното оспорване на съдържанието
му. По повод възраженията в тази насока следва да бъде посочено, че несъмнено
самоличността на лицето, работещо за „Вайн“ ЕООД без
трудов договор, е безспорно установена – тя е посочена с трите си имена и ЕГН
както в АУАН, с който се поставя началото на АНП, така и в НП, а горното
изключва съмненията относно самоличността й и не може да се квалифицира като
процесуално нарушение, още по-малко като съществено такова - основание за
отмяна на НП.
Главното възражение на касаторите
е концентрирано върху факта, че между тях и З. не е съществувало трудово
правоотношение, а гражданско такова. Тук следва да бъде посочено, че относно
липсата на сключен в писмена форма трудов договор не е имало спор между
страните в хода на въззивното производство. В тази връзка, без да отричат
характера и вида на извършваната от З. дейност така, както същата е описана в
НП, касаторите твърдят, че тя била осъществявана в
изпълнение на сключен между страните граждански договор. Гражданският договор
има за предмет престация на определен резултат, като писмената форма не е
задължителна за него. В случая няма спор, че извършваната от З. на 04.09.2018г дейност
се състои във бране на грозде в описания в НП лозов масив – в този смисъл са всички
доказателства по делото, вкл. и гласните такива на свид.И.И.и
З.Х., събрани по искане на санкционираното дружество. Тази дейност обаче не се състои
в предоставянето на определен резултат, а се изразява в непосредствено престиране на труд, т.е. предоставяне на работна сила по см.чл.1
ал.2 от КТ, който по императивен начин определя, че такъв вид отношения винаги се
уреждат като трудови. Най-съществения разграничителен белег между гражданското
и трудовото правоотношение е организационната обвързаност и йерархична
подчиненост на изпълнителя. Няма спор, че берачите на грозде, вкл. и Б. З., не
решават сами кога /в кой ден и в кой часови интервал/, къде и какво грозде да
берат, нито ползват собствени уреди на труда за събирането и извозването на
набраното грозде. А след като са организационно обвързани и йерархично
подчинени на решенията на „Вайн“ ЕООД, то берачите на
грозде са негови работници и правоотношението помежду им е именно трудовоправно. В случая съобразно конкретните обстоятелства
приложение би следвало да намерят разпоредбите на чл.68 ал.1 т.2 от КТ или на
чл.68 ал.3 от КТ, доколкото по делото не са били налице данни за престиране на труд в полза на земеделски стопанин по
смисъла на чл.114а от КТ. Императивно е определена в разпоредбата на чл.62 ал.1
от КТ и формата на така възникналото трудово правоотношение – сключен в писмена
форма трудов договор.
При установените по несъмнен начин факти за липсата на
сключен писмен трудов договор между „Вайн“ ЕООД и Б. З.,
и допуснатото от работодателя нейно постъпване да започне работа при тези
обстоятелства, дружеството- касатор е нарушило
цитираните в НП разпоредби на чл.1 ал.2, чл.61 ал.1 и чл.62 ал.1 от КТ. Нарушението осъществява от обективна страна състава на административно
нарушение по чл.414 ал.3 от КТ, в който смисъл при правилно приложение на
материалния закон е било издадено и оспореното НП. Предвид изложеното в случая
липсват основания за отмяната му поради липса на осъществено от „Вайн“ ЕООД нарушение, каквото възражение поддържат касаторите.
В идентичен смисъл обосновано и законосъобразно се е
произнесъл ДРС с обжалваното си решение в тази му част.
Независимо от горното касационният състав счита, че наложената
с НП е несправедлива по размер. Както е посочил и въззивният съд в
проверяваното си решение, в случая липсват каквито и да било отегчаващи
отговорността обстоятелства, нарушението е първо по ред за нарушителя, и
липсват данни и доказателства за негово предходно противоправно поведение. При
тези данни според касационния съдебен състав санкция в размер на специалния
минимум от 1500лв. по приложимия чл.414 ал.3 от КТ представлява справедливо
отражение както на тежестта на нарушението, така и на степента на обществена
опасност на деянието и на дееца, и е изцяло адекватен да изпълни целите по
чл.12 от ЗАНН. Предвид изложеното решението на ДРС следва да се отмени, след
което НП да бъде изменено само в частта за размера на имуществената санкция.
При този изход на делото и предвид частичното
уважаване на касационната жалба, на всяка от страните се следва обезщетение в
размер на съответните части от направените разноски.
Касационното дружество е направило разноски в размер
на 400лв. заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, който
размер незначително надвишава предвидения такъв с чл.18 ал.2 вр.чл.7 ал.2 т.2
от Наредба №1/09.07.2004г в актуалните им редакции на минималното адвокатско
възнаграждение с оглед размера на имуществената санкция от 1 600лв. в
настоящия случай – 342лв. Така за отменената част от санкцията в размер на
100лв. дължимото възнаграждение е в размер на 25лв.
На ответника съгл.чл.63 ал.5 от ЗАНН се дължи юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в
размер на 80лв. на осн.чл.78 ал.8 от ГПК вр.чл.37 от Закона за
правната помощ вр.чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ. Дължимата част от същото
за отхвърлената част от касационната жалба /за имуществена санкция в размер на
1 500лв./ е 75лв.
Поради изложеното „Вайн“
ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на ДИТ – Варна разноски в размер на
50лв. по компенсация.
Така мотивиран и съобразно правомощията си по чл.221
ал.1 от АПК, касационният съдебен състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 70/06.07.2020г по АНД №17/2020г на РС – Девня, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ издаденото от директора на Дирекция
„Инспекция по труда“ -Варна НП № 03-010487/10.10.2018г и наложената на осн.чл.414
ал.3 от КТ на „Вайн” ЕООД – с.Старосел,
обл.Пловдив, ЕИК *********, Имуществена санкция, като
НАМАЛЯВА РАЗМЕРА й от 1 600
/хиляда и шестстотин/ лв. на 1 500
/хиляда и петстотин/ лв.
ОСЪЖДА „Вайн”
ЕООД – с.Старосел, обл.Пловдив,
ЕИК *********, да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 /петдесет/
лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.