№ 181
гр. София , 26.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на единадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно търговско дело №
20201001002409 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Борил Инвест“ ЕООД– гр. Враца,
чрез адвокат И.Ц. В. от АК- Монтана, срещу решение № 93 от 4.08.2020 г. по
т.д.№ 150/2019 г. на Врачанския окръжен съд, т.о., с което по иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е установено, че дружеството-жалбоподател
дължи на „Първа инвестиционна банка”АД следните суми : сумата от 90 624
лв., представляваща главница по договор за кредит „Развитие“ № 336-
206/15.11.2007 г.; 1462.05 лв.- непогасена договорна лихва, дължима за
периода от 5.04.2016 г. до 3.04.2019 г.; 22 394.61 лв. - наказателна лихва за
периода от 5.04.2016 г. до 3.04.2019 г.; 453.12 лв. - комисионна за обработка и
управление на кредита; 330 лв.- разноски за актуализирана оценка на
обезпечението и 236.88 лв. - разноски за подновяване на застраховка на
обезпечението. С решението „Борил Инвест“ЕООД е осъдено да заплати на
„Първа инвестиционна банка”АД и направените в заповедното производство
разноски в размер на 2327.69 лв. за заплатена държавна такса и 50 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, както и разноски в исковия процес в размер
1
на 2327.69 лв. за държавна такса и 200 лв.- юрисконсултско възнаграждение.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като
постановено в нарушение на материалния закон, както и че същото е
необосновано. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е мотивирал
решението си, като в него не са посочени изчерпателно исканията и
възраженията на ответника и не са обсъдени всички направени от него
доказателствени искания. Твърди се, също, че съдът е допуснал съществено
нарушение на чл. 236 ал. 2 от ГПК относно изискуемото от закона и
доразвито в задължителната съдебна практика, обективирана в ППВСРБ №
1/1953 г. съдържание на мотивите към съдебното решение, като в тях
становището и възраженията на ответника са посочени схематично, а са
приети за основателни твърденията на ищеца, без да е извършена подробна
преценка на доказателствата по делото. Поддържа се, че съдът не е съобразил,
че ищецът в първоинстанционното производство не е изпълнил вмененото му
от съда задължение да докаже претенцията си при условията на пълно и
главно доказване, както и че не е взел предвид изложените от ответника в
отговора на исковата молба и в представените писмени бележки възражения и
доказателствени искания. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното
решение и за присъждане на сторените от жалбоподателя разноски в
производството по делото пред двете инстанции.
Въззиваемият „Първа инвестиционна банка”АД оспорва въззивната
жалба.
В писмения отговор, депозиран по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК чрез
адв. З.И. от САК се твърди, че обжалваното решение е законосъобразно и
обосновано, постановено при спазване на процесуалните правила. Изложено
е, че твърденията на въззивника за пороци на решението са абстрактни, както
и че въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания за наличието на
такива. Посочено е, че първоинстанционният съд е изследвал валидността на
сключения между страните договор за предоставяне на кредит „Развитие“ №
336-206/15.11.2017 г., който по искане на ответната страна е бил представен
по делото в оригинал, но въззивникът не е ангажирал никакви доказателства в
производството по оспорването му, поради което съдът правилно е приел, че
от него между страните е възникнало валидно правоотношение, с
2
произтичащите от това правни последици. Посочено е, че при постановяване
на решението съдът е съобразил 3-годишния срок на специалната давност по
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД за погасяване вземанията за лихви. Направено е искане
за потвърждаване на обжалваното решение.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във
връзка с доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във
връзка с чл. 273 от ГПК, приема следното :
Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно
легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е
процесуално допустима.
Като писмено доказателство по делото в първоинстанционното
производство е приет в заверено от пълномощника на ищеца по реда на чл.
183 от ГПК фотокопие и в оригинал договор за кредит „Развитие № 336-
206/15.11. 2017 г., с който ТБ „МКБ Юнионбанк“АД, чийто универсален
правоприемник е ищецът, е предоставил на ответника сумата от 200 000 лв. В
т. 5 от договора възнаградителната лихва, с която се олихвява главницата по
кредита е уговорена като плаващ годишен лихвен процент, определен в
размер на действащия тримесечен Софибор, който към датата на сключването
му е в размер на 6.06 пункта плюс фиксирана надбавка от 2.44 пункта, а
според т. 5.1, при неизпълнение от страна на кредитополучателя на
задължението по т. 18.2 лихвеният процент се увеличава с два пункта.
Съгласно клаузата на т. 5.2, при нарушаване (неспазване) на сроковете за
погасяване на главницата по кредита, върху просрочената част от нея за
времето на забавата и/или при предсрочна изискуемост на кредита, банката
събира от кредитополучателя наказателна лихва, включваща договорената
лихва по т. 5. и наказателна надбавка от 10 пункта, която се начислява на
годишна база. В т. 5.3 е уговорено, че олихвяването на кредита се извършва
ежемесечно на 25-то число на годишна база 365/360 дни, като лихвата се
събира служебно от банката от сметките на кредитополучателя, а при липса
на средства по тях, банката отчита дължимата сума като просрочена лихва, а в
т. 5.4- че кредитополучателят дължи лихви и когато съгласно погасителния
план не се дължат вноски по главницата, а лихвите са дължими до пълното
3
погасяване на дълга, включително и след изтичане на крайния погасителен
срок по договора. В клаузата на т.6 са уговорени таксите и комисионните,
които се събират от банката за извършените услуги.
Според т. 10 от договора, крайният срок за издължаване на кредита е
25.11.2017 г. при следния погасителен план: 116 равни месечни вноски по
главницата, всяка в размер на 1709 лева, платими ежемесечно на 25-то число,
считано от 25 март 2008 год. до 25.10.2017 год. включително; една вноска по
главница в размер на 1756 лева, платима на 25.11.2017 г. В клаузата на т. 14
са уговорени хипотезите, при които банката има право да обяви кредита за
предсрочно изискуем, а именно : в случаите по чл. 432, ал. 1 от ТЗ, както и
когато кредитополучателят не е погасил в срок, която и да е погасителна
вноска по главница, дължими лихви, такси или комисионни, съгласно
Тарифата на банката (14.2.) или наруши което и да е от задълженията си по
договора (14.3). С договор, сключен с нот. акт № 58, том VII, рег. №10214,
съст. на 16.11.2007 г. по нот. д.№ 978/2007г. от нотариус с рег. № 6, за
обезпечаване изпълнението на задълженията на „Борил Инвест“ЕООД по
кредитния договор, ипотекарният длъжник В. М. В. е учредил в полза на
банката ипотека върху собствения си недвижим имот, представляващ
апартамент № 36 с идентификатор 12259.1020.26.5.12, находящ се в гр. ***,
на ул. „***” № **, вх. *, ет. *, с площ от 92,89 кв. метра, състоящ се от три
стаи, кухня с бокс и сервизно помещение, при съседни самостоятелни обекти,
посочени в акта, ведно с прилежащите избени помещения № 33 и № 34, а
ипотекарният длъжник Н. Б. Н.- договорна ипотека върху поземлен имот с
идентификатор 12259.1015.109, находящ се в гр. ***, общ. ***, обл. ***, на
ул. „***”№ *, с площ 360 кв. метра, заедно с построените в него сгради,
съответно сграда с идентификатор 12259.1015.109.1, сграда с идентификатор
12259.1015.109.2, сграда с идентификатор 12259.1015.109.3 и сграда с
идентификатор 12259.1015.109.4, при граници и съседи, подробно описани в
нотариалния акт. Споменатите вещни обезпечения са учредени в изпълнение
на задължението, поето от кредитополучателя в клаузата на т. 8 от кредитния
договор.
От приложеното в цялост гр.д.№ 1425/2019 г. по описа на Врачанския
районен съд, е установено, че по заявление от 4.04.2019 г. в полза на „Първа
инвестиционна банка”АД съдът е издал издадена заповед № 936 от 5.04.2019
4
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, срещу длъжника
„Борил Инвест“ЕООД за следните суми : 90 624,00 лв. - главница по договор
за кредит № 336-206 от 15.11.2007 г. ; 1397,23 лв. - договорна лихва за
периода от 25.04.2016 г. до 25.11.2017 г.; 23 393,86 лв. - наказателна лихва за
просрочени плащания за периода от 25.04.2016 г. до 03.04.2019 г.; 452,13 лв. -
комисионна за обработка и управление на кредита за 2016 г.; 187,03 лв. -
разноски за подновяване на застраховката; 330,00 лв. - разноски за
актуализиране на обезпечението, законната лихва от 4.04.2019 г. до
изплащане на вземането, сумата от 2 327,69 лв.- разноски за държавна такса,
както и за сумата от 50 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1
ЗПП, вр. чл. 26 от НЗПП и е издал изпълнителен лист от 9.04.2019 г. за
събиране на вземанията, съобразно разпореждане № 2677/5.04.2019 г., с което
е допуснато незабавно изпълнение на заповедта. С възражение вх.№
7859/23.05.2019 г., подадено в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът „Борил
Инвест“ЕООД е оспорил издадената срещу него заповед, поради което с
разпореждане № 6116/ 13.08.2019 г., връчено на 9.09.2019 г. заповедният съд
е указал на кредитора „Първа инвестиционна банка”АД, че в 1-месечен срок
от може да предяви иск за установяване на вземанията си по заповедта. Искът
по чл. 422 от ГПК е допустим, като предявен в едномесечния срок от
връчване на съобщението с указанията на съда по чл. 415, ал. 4 от ГПК и от
надлежно легитимирано лице- заявителя в заповедното производство-
кредитор по оспорената от длъжника с формално възражение заповед по чл.
417 от ГПК.
Според заключението на допуснатата в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, извършено от вещото лице Б.,
според което предоставеният кредит в размер на 200 000 лв. по договор за
кредит „Развитие“№336-206/15.11.2007 г. е усвоен изцяло на 20.11.2007 г.,
като в графата „основание на операциите“ е посочено: „Усвояване на
разрешен кредит №17510 от дата 20.11.2007 г.“. Експертизата е дала
заключение, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение- 4.04.2019 г. , общият дълг на ответника по договора възлиза
общо на сумата 115 500.66 лв. и е формиран, от следните вземания : 1. Общ
размер на усвоена и непогасена падежирала главница към 4.04.2019 г. - 90
5
624,00 лв.; 2. Непогасена договорна лихва, начислена за периода от
5.04.2016 г. до 3.04.2019 г. включително, съгл. Раздел III, т. 5 от договора за
кредит - 1462,05 лв. ; 3. Обезщетение за забава за просрочени плащания за
(наказателна лихва) за периода от 05.04.2016 г. до 03.04.2019 г. включително,
съгл. Раздел III, т. 5.9 от договора за кредит – 22 394,61 лв.; 4. Комисионна за
обработка и управление на кредита, съгл. Раздел III, т. 6.3 от договора- 453,12
лв.; 5. Такса за изготвяне на оценка на обезпечението - 330 лв. и 6. Разноски
за подновяване на застраховките на обезпечението за 2018 г. и 2019 г.- 236,88
лв. Съдът кредитира заключението като компетентно изготвено и
кореспондиращо на доказателствата по делото.
При горните данни, въззивният съд намира следното :
Съгласно чл. 269 от ГПК, който регламентира т.нар. „ограничен
въззив“, извън задължението за служебно произнасяне по валидността на
решението и по неговата допустимост- в обжалваната му част, по останалите
въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Неотносими
към естеството на въззивното производство са оплакванията на
жалбоподателя относно липсата на мотиви на обжалваното решение,
доколкото въззивният съд дължи излагането на собствени такива по
съществото на спора, основани на непосредствен анализ на доказателствата и
произтичащите от тях релевантни факти. В първоинстанционното
производство ответникът е осъществил защитата си с възражението, че между
него и ищцовата банка не са възникнали отношения по процесния кредитен
договор, съчетано с оспорване на неговата автентичност като частен
документ, както и с възражение за погасяване на исковете, с изтичане на
предвидения в чл. 111, б. „в“ давностен срок.
С оглед събраните по делото доказателства съдът намира, че между
страните са съществували отношения по валидно сключен договор за банков
кредит „Развитие“ № 336-206/ 15.11.2007 г., от който произтича задължението
на „Борил Инвест“ЕООД като кредитополучател за заплащане на исковите
суми. Действително, с допълнителния отговор на исковата молба ответникът-
въззивник в настоящото производство е оспорил автентичността на
представения с исковата молба кредитен договор, като е възразил, че той не е
подписан от негов представител. Договорът е частен диспозитивен документ,
6
който, ако е автентичен притежава само формалната доказателствена сила,
посочена в чл. 180 от ГПК, удостоверяваща принадлежността на
съдържащото се в него волеизявление на лицето, което го е подписало като
негов издател, но не и материална такава, относно факти и обстоятелствата,
намиращи се извън него, каквото според чл. 179 от ГПК притежава само
официалният документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му
по установените форма и ред, относно направените пред него изявления и за
извършените от него и пред него действия, а частните документи- само ако
удостоверяват неизгодни за издателя им факти, в който случай те
представляват признание на същите. Затова, оспорването на истинността на
частния документ се свежда до оспорване на неговата автентичност-
истинността му по авторство. Съгласно чл. 193, ал. 3, предл. второ от ГПК,
когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на
страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху
страната, която го е представила. Цитираната норма възлага по негативен път
(при тълкуване по аргумент за противното) доказателствената тежест в
производството по оспорване истинността на частен документ върху
оспорващата го страна, когато той формално изхожда от нея, т.е. когато
самият документ сочи тази страна като негов издател. В това се състои
известната в доктрината логическа презумпция (praesumptio hominis) за
истинност на подписаните частни документи. За да бъде успешно, това
доказване от страната, която носи доказателствената тежест страна следва да
бъде пълно, т.е. от естество да създаде у съда сигурно убеждение, че в
оспорената му част документът не изхожда от оспорилата го страна. В случая,
макар със споменатата молба ответникът- жалбоподател в настоящото
производство, да е оспорил автентичността на документа в частта относно
подписа на лицето, което го е подписало като негов представител, той не е
ангажирал никакви доказателства в тази насока, съобразно дадените му от
съда указания с протоколно определение от 5.06.2020 г. По горните
съображения следва да се приеме, че като автентичен частен диспозитивен
документ договорът за кредит № 336-206/ 15.11.2007 г. обективира
действителната воля на страните за настъпване на произтичащите от него
правни последици.
Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на исковете
7
по давност.
Трайна е съдебната практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, че
уговореното между страните връщане на предоставена в заем сума на
погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. С оглед мотивите на ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС и
разгледаните в него хипотези на периодични плащания (вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както
и на доставчици на комуникационни услуги) се налага изводът, че макар да са
породени от един и същи факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и периодичността на изпълнението е характерна за
престациите и на двете страни по договора (повтарящото се задължение на
едната страна за доставка на стоки и услуги през съответния период, на което
съответства такова на другата страна за заплащането на получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване
не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне
на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането , е
повтарящо се такова. Връщането на предоставената за ползване сума на
погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части (чл. 66 от ЗЗД). Ето защо,
приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по
чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от
датата на падежа на отделните погасителни вноски (в горния смисъл решение
№ 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.). С оглед
уговорения в т. 10 от процесния договор краен срок за издължаване на
кредита – 25.11.2017 г., към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 4.04.2017 г. общата 5-годишна давност по чл. 110 от
ЗЗД по отношение на вземането за главницата не е изтекла. Следователно,
вземането на „Първа инвестиционна банка”АД за невърнатата част от
главницата по този договор не е погасено по давност, съответно не са
погасени на основание чл. 119 от ЗЗД и вземанията за лихви, за които не е
изтекла 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Видно от
съдържанието на заповедта за изпълнение, вземанията за лихви, за които е
8
издадена същата са в рамките на 3-годишния срок на специалната давност, от
което следва, че те не са погасени по давност. Предвид изложеното съдът
намира за неоснователно възражението на ответника- жалбоподател за
погасяване на исковете за процесните вземания по давност.
Доколкото във въззивната жалба не са изложени други конкретни
оплаквания за пороци на обжалваното решение, по които съдът да дължи
произнасяне, съобразно нормата на чл. 269 от ГПК, и предвид съвпадението
между постановения от първоинстанционния съд процесуален резултат и
становището на въззивния съд по основателността на предявените искове,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд,
Търговско отделение, 3 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 93 от 4.08.2020 г. по т.д.№ 150/2019 г. на
Врачанския окръжен съд.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните чрез връчване на препис от него, при наличие на предпоставките по
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9