РЕШЕНИЕ
№ 2235
Гр. Пловдив,
06.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Пловдив, ХХVІІІ-ми състав, в публично съдебно заседание на тридесети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при
секретаря Таня Костадинова, и прокурор ДАНАИЛА СТАНКОВА като разгледа докладваното
от съдия Вълчев административно дело №1569
по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 от АПК,
вр. чл.1 от ЗОДОВ.
Образувано е
по искова молба на К.З.С., ЕГН **********, представляващ „ТРАНС КА-2005“ ООД,
ЕИК *********, село Граф Игнатиево, ул. „Бачо Киро“ №3, подадена чрез
процесуален представител адв. Е.К.-К. против Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“ – София за присъждане на обезщетение за
причинени имуществени вреди в размер на 1160,00 лева, представляващи заплатеното
адвокатско възнаграждение в резултат на отменено по съдебен ред
незаконосъобразно наказателно постановление /НП/ № Наказателно постановление
36-0000571 от 04.12.2018г., издадено от главен инспектор в ОО“АА“-град Пловдив,
ведно със законната лихва от влизане в сила на решение № 1019/10.05.2019 г. по КАНД
№ 848/2019г. Излагат се твърдения относно обстоятелства, касаещи заплащане на претендираната сума за процесуално представителство пред
съда по повод обжалване на издаденото от
главен инспектор в ОО“АА“-град Пловдив НП № Наказателно постановление
36-0000571 от 04.12.2018г.
В съдебно
заседание се явява адв. К. която поддържа исковата молба. По същество счита, че
предявеният иск е доказан по своето основание и размер и моли да бъде изцяло
уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата
молба до влизане в сила на съдебното решение. Претендират и направените по
делото разноски. Представя писмени бележки,
Ответникът по иска – ИА „АА“ – София, в писмен отговор на упълномощения си
процесуален представител главен юрк. Пълова оспорва
исковата молба, като счита предявеният иск за обезщетение за неоснователен и недоказан.
Прави възражение за прекомерност ан платеното
адвокатско възнаграждение за сумата от 580 лв. по АНД 617/2019 г. по описа на
ПРС и адвокатско възнаграждение по КАНД 848/2019 г. по описа на ПАС, като моли
същите да бъдат сведени до минимума, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните адвокатски възнаграждения. Формира спор и относно дължимите по
настоящото съдебно производство и претендирани от
ищеца разноски, които счита за неоснователни по съображение, че не е станал
причина за завеждане на делото, а те би могло да бъдат разрешени с извънсъдебно
споразумение.
Участвалият
в производството прокурор – представител на Окръжна прокуратура – гр.Пловдив
дава заключение за основателност на предявения иск, като счита, че съдът следва
да направи съответната преценка за прекомерност.
Като изслуша
становището на страните, на база приобщените по делото доказателства, съдът
прие за установено следното от фактическа
страна:
С
Наказателно постановление 36-0000571 от 04.12.2018г. издаден от А.Г.–Главен
инспектор към ОО”АА”-гр.Пловдив, определен от министъра на МТИТС, на „Транс
Ка-2005” ООД с БУЛСТАТ *********, със
седалище, с.Граф Игнатиево, обл.Пловдив, представлявано
от К.С.е наложено административно наказание : имуществена санкция в размер на
5000/пет хиляди/ лева на основание чл.97, ал.1, предл.
последно от Закон за автомобилните превози /ЗАП/ за нарушение на чл.91б, ал.1, т.1 от ЗАП.
Недоволен от
издаденият правораздавателен акт, той го е оспорил по съдебен ред. За нуждите
на това оспорване бил ангажиран като защитник адв.Е.К.-К., с която е бил сключен договор за правна защита и
съдействие №22441/13.02.2019г.. По депозираната жалба било образувано и
проведено съдебно производство по АНД №617/2019 по описа на Районен
съд-Пловдив- XVI н.с., по
което производство бил представен и сключеният договор за правна защита и
съдействие. С Решение №331/20.02.2019г. по посоченото съдебно производство
било отменено като незаконосъобразно атакуваното НП. Недоволен от съдебното
решение, ответникът чрез органа, издал административният акт инициирал
касационно обжалване, за което било образувано и се провело съдебно
производство по КАНД №848/2019г по опис на Административен съд-Пловдив-XXII състав. За
неговите нужди ищецът отново ангажирал като процесуален представител адв.Е.К.-К., за което бил сключен
нов Договор за правна защита и съдействие №22455/10.04.2019г. С Решение № 1019
от 10.05.2019. касационният съдебен състав потвърдил изцяло съдебно решение №331/20.02.2019г,
с което е отменено като незаконосъобразно
и процесното наказателно постановление. Поради липсва на други
процесуални възможности за компенсиране на направените разноски, от ищеца било
образувано и настоящото съдебно производство.
Приобщени в
хода на съдебното производство материалите по АНД № 617/2019 година по описа
на ПРС.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от правна страна:
По отношение
допустимостта и подсъдността на производството настоящият съдебен състав взе
предвид, че така предявените искове са подсъдни на административните съдилища съобразно
правните норми на чл.203 и сл. от АПК във връзка с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, съгласно
която гражданите и юридическите лица могат да искат репариране на вреди,
причинени им от незаконна административна дейност. Като обективно условие, за
да се претендира обезщетение на вреди от незаконосъобразен акт, то следва да са
изпълнени изискванията на чл.204 ал.1 от АПК, същият да е отменен с влязъл в
сила друг административен или съдебен акт.
Настоящият
състав счита, че искът е предявен от дееспособен правен субект против
юридическо лице, от чието име е издадено процесното НП, с което ищецът свързва
претърпените от него имуществени вреди. Предпоставка за завеждане на иск по
чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и развиване на процедура по чл.203 и сл. от АПК е изпълнение
на изискването да е налице отменен административен акт /респективно прогласен
за нищожен такъв/, претендирана вреда, посочена като
вид и размер и налична причинно-следствена връзка между вредата и отменения
акт. Отговорността на държавния орган е специфично проявление на принципа за
отговорност в областта на ЗОДОВ /и тя е гаранционно обезпечителна, в който
смисъл е и постоянната съдебна практика, посочена в т.6 от ТР № 3/22.04.2004 г.
на ГО на ВКС по ТД № 3 от 2004 г. на ОСГК. В настоящият случай освен тези, са налице
и останалите реквизити на исковата молба по чл.127 ал.1 от ГПК- посочени са
страни, размер на претенцията, произхода й /конкретен незаконосъобразен акт на
определена администрация, издаден от служители при същата, който е отменен/,
което обуславя нейната допустимост.
Разгледан по
същество, искът е основателен по
следните за това съображения:
Материалноправното основание на иска е чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, съгласно която правна норма държавата и общините отговарят за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност. Отговорността на държавата и общините се ангажира
при осъществяване на административна дейност, като част от нея е издаването на
незаконосъобразни актове. По отношение на приемането на НП за незаконосъобразни
актове, за които държавата дължи обезщетение, е налице трайна съдебно практика,
последователно изразена в Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. по тълк. дело № 2/2014 г. на ОСК на ГК на ВКС и ВАС,
Определение № 6 от 16.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 30/2014 г., 5-членен с-в. Законодателят
не поставя изискването подлежащите на обезщетяване по ЗОДОВ актове да са
„административни”, поради което е недопустимо посредством стеснително тълкуване
съдът да изземе волята на правотворческия орган и да
прилага една иначе ясна нормативна разпоредба в по-малко приложно поле, а не
според смисъла, придаден й от законодателя. По този начин необосновано и
неправомерно биха се стеснили правата на гражданите и юридическите лица,
претърпели щети от дейността на административните органи, т.к. целта на ЗОДОВ е
да създаде специален, облекчен ред, за възстановяване на вредите, причинени на
частните правни субекти от дейността на държавата и общините, т.е. от
публичната власт. Същата идея е заложена и в разпоредбата на чл.203 ал.1 от АПК, според която, по реда на глава ХІ от кодекса се разглеждат спорове за
вреди, причинени от „незаконосъобразни актове” на административни органи или
длъжностни лица. В настоящият случай съдът взе предвид тази съдебна практика,
която отстоява трайно принципното решение, че дейността на администрацията по
издаване на наказателни постановления е правораздавателна нейна дейност, но не
тя е определяща за квалифициране на иска като такъв по чл.1 ал.1 ЗОДОВ. Определяща
се явява не правната природа на отменения акт, а основният характер на
дейността на органа, негов издател. Независимо, че НП не представлява
индивидуални административни актове по смисъла на чл.21 от АПК, за
квалификацията на иска за обезщетение за вреди по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ определящо
се явява обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властническо волеизявление и, въпреки че поражда административно-наказателноправни последици, е правен
резултат от санкционираща административна дейност на органи на публична власт.
На основание
чл.1 ал.1 и чл.4 от ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на административни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност. Следователно, един от елементите на
отговорността е наличието на причинна връзка между незаконосъобразния акт /в
случая НП/ и твърдяната вреда. Така претенцията за репариране равностойността
на заплатения по административно- наказателното съдебно производство адвокатски
хонорар съдът намира, че същата е основателна и доказана изцяло по размер и
основание.
За
осъщественото процесуално представителство ищецът е заплатил за две съдебни
инстанции общо сумата от 1160,00лева. Отчете се от съда, че съгласно
разпоредбата на чл.25 ал.1 от ЗАдв. адвокатът
представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно, а нормата на чл.36
ал.1 от ЗАдв изрично сочи, че адвокатът има право на
възнаграждение за положения от него труд. Размерът на възнаграждението за всеки
отделен случай на представителство и правна помощ се определя посредством
договор, но не и принципната дължимост на това възнаграждение, която е законово
регламентирана. Това е така, защото и в случаите, когато не е уговорено
възнаграждение с такъв договор, на основание чл.36 ал.3 от ЗАдв.
по искане на адвоката, адвоката от Европейския съюз
или клиента, адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно Наредба на
Висшия адвокатски съвет. В случаят съдът съобрази, че не се допуска реализиране
на отговорност за разноски в провеждано административно- наказателно съдебно
производство. В ЗАНН не е регламентиран въпросът с присъждане на направените по
делото разноски. Липсата на специален ред за присъждане на разноски не
означава, че такива са недължими. Налице е само празнина в този закон, която
следва да се запълни съобразно правилата за това, като способ в тази връзка е
именно предявяването на искова претенция по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ. Да се отрече
тази възможност е незаконосъобразно и би довело до ангажиране отговорността на
държавата за неосигуряване на ефективна правна защита на субектите, които са
възпрепятствани да потърсят специализирана адвокатска помощ при определена
категория дела само затова, защото разходите няма да им бъдат възстановени.
Подобно решение е неблагоприятно и за администрацията, която е и ще бъде
подкрепяна при това положение в осъществявана от нея незаконосъобразна дейност,
след като не търпи негативите от собствената си такава, а подобна последица не
следва да се допуска с помощта на правораздавателните органи. Едно съдебно
решение, независимо от вида на производството, винаги се явява санкция за една
от страните за неоснователно предизвикания от нея правен спор.Съдебната
практика многократно и последователно е посочвала, че в касационното производство
по реда на чл.63 от ЗАНН не се присъждат разноски, но това не е основание за
изключване приложението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ и не е в противоречие с
тълкуванието, посочено в ТР № 2/03.06.2009 г., постановено по ТД №7/2008г. на
ВАС. В този смисъл законодателят е последователен в това си решение, което е приложил
и по отношение на други правни отрасли, в частност в наказателното производство,
където също не се предвижда изричен ред, по който да се присъждат разноски на
подсъдимия, който е бил признат за невинен или спрямо когото наказателното
производство е прекратено. По тези причини и ВАС е решил по единен и
задължителен начин проблема за присъждане на разноски, направени по
административно-наказателни дела, като с ТР № 1/15.03.2017 г., постановено по
т. д. № 2 от 2016г. е приел, че при предявени пред административните съдилища
искове по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в
производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и
непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Направеното
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение пред ПРС,
настоящият съд намира за неоснователни.
Както се
посочи с Наказателно постановление 36-0000571 от 04.12.2018г. издаден от А.Г.–Главен
инспектор към ОО”АА”-гр.Пловдив, определен от министъра на МТИТС, на ищеца-
„Транс Ка-2005” ООД с БУЛСТАТ *********,
със седалище, с.Граф Игнатиево, обл.Пловдив,
представлявано от К.С.е наложено административно наказание : имуществена
санкция в размер на 5000/пет хиляди/ лева на основание чл.97, ал.1, предл. последно от Закон за автомобилните превози /ЗАП/ за
нарушение на чл.91б, ал.1, т.1 от ЗАП.
Общо
събрание на съдиите от Първа и Втора колегии по тълкувателно дело № 2/2016 г.
Според мотивите на ТР № 1/2017 г. възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната
фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до
минималния такъв, определен от Наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗА), е една от възможностите на държавата, да защити правата си и
да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на
критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Прието
е, че възникването и признаването на право на обезщетение от непозволено
увреждане не е функция и не зависи от неговия претендиран
размер.
Съгласно чл.
36, ал. 2 ЗА, размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката
и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде
по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за
съответния вид работа. В чл. 18 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения е посочено, че за изготвяне на жалба срещу
наказателно постановление без процесуално представителство възнаграждението се
определя по правилата на чл. 7, ал. 2 на базата на половината от размера на
санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 50 лв. За процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, възнаграждението се
определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, но не
по-малко от 300 лв. Материалният интерес по процесното НП е за сумата от
5000.00 лв., и според чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г., минималният
размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство по всяко
едно от съдебните производства пред РС Пловдив и АС-Пловдив, възлиза на 580,00
лв. Пълномощникът е изготвил жалбата против наказателното постановление и
отговор на касационна жалба, като е взел участие и в проведените о. с. з. в
съдебните производства пред РС-Пловдив и АС-Пловдив, поради което
възнаграждението не е прекомерно.
Така
договореното и заплатено в случая адвокатско възнаграждение е обосновано и
съобразено с регламентираните минимални размери по тази наредба.
Неоснователни
са възраженията на ответника, че по делото не са надлежно представени договор
за правна защита и пълномощно. Договорът за правна помощ е частен свидетелстващ
документ, неносещ подпис на ответната страна, поради което се ползва единствено
с формална доказателствена сила, която се отнася само до факта на писменото
изявление и неговото авторство. Тя не обхваща датата и мястото на съставяне на
документа, така както те са посочени в самия него. В тази насока се проявява
разликата между официалния и частния документ. От друга страна обаче, ищецът се
е възползвал от възможността да стабилизира достоверността на датата на същия
договор, представяйки го в съдебно заседание, което е факт, установяващ по
безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа /чл. 181 ГПК/. От
гореизложеното следва, че при липсата на основания, поставящи под съмнение
доказателствената стойност на договора, следва същият да бъде ценен като
достоверен източник на данни за връзката между него и извършеното от клиента
плащане на сумата на адвокатския хонорар. Доколкото имуществената сфера на
ищеца се е намалила със сумата, заплатена като адвокатски хонорар в
производството по обжалване на властнически акт, същият следва да бъде
обезщетен. За да бъде обаче фактическият състав на нормата осъществен и
съответно да бъде отговорността на държавата за претърпените от ищеца
имуществени вреди ангажирана, е нужно наличието на причинна връзка между
вредата и акта. Причинна връзка е налице не само когато деянието причинява
непосредствено вредата, а и когато създава условията, реалната възможност от
увреждане и тази реална възможност е превърната в действителност по друга
причина. В случая е налице именно такава връзка. Договорът за правна защита има
за единствено свое фактическо основание процесуално представителство и защита
при обжалване на посоченото по- горе наказателно постановление.
В този смисъл неоснователни са възраженията,
че платеният адвокатски хонорар няма характера на пряка и непосредствена
последица от увреждането, тъй като съгласно ТР № 1 от 15.03.2017 г. на ОС на
ВАС по тълк. дело № 2/2016 г. при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им, представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
С оглед
гореизложените мотиви съдът намира, че предявената искова молба е основателна и
доказана, поради което следва да бъде уважена.
Върху
размера на присъденото от съда обезщетение се дължи и законна лихва в случай,
че такава изрично е поискана. Съобразно приетото в т. 4 на ТР № 3/2004 г. по ТД
№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, началният момент, от който лихвата за забава може
да се претендира е датата, на която е влязло в сила решението, с което се
отменя унищожаемия акт. В конкретния случай, тази
дата е датата на влизане в сила на решението на Районен съд Пловдив, а именно –
10.05.2019 г., от която дата се претендира присъждане на лихва съобразно ТР на
ВКС.
С
исковата молба до настоящата инстанция ищецът претендира за присъждане на
разноски по настоящото дело, съставляващи заплатените от него разноски по
делото, които съдът констатира съобразно приложените договор за правна защита и
съдействие в размер на адвокатско възнаграждение от 300.00 лева и заплатена
държавна такса в размер от 50.00 лева, съгласно представен списък (л.38).
В
отговора на исковата молба ответникът възразява на тяхното присъждане с мотив,
че не е станал причина за завеждане на настоящото дело и е признал иска изцяло
относно главницата. В действителност нормата на чл.78 ал.2 от ГПК обуславя
правото, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото
и ако признае иска, разноските да се възлагат върху ищеца, като тя не е приложа
в настоящият случай. При признаване на иска от ответника делото не се
прекратява, а се постановява решение, вкл. и по реда на чл.237 от ГПК. В този
смисъл е и съдебната практика, изразена в Определение № 9766/24.09.2015 г. по
адм.д.№ 10340/2015 г., на ВАС- I отд.. За да бъде
прекратено съдебното дирене обаче, ищецът следва на осн.
чл.237 ал.1 огт КГПК, вр. чл.144 от АПК да е изразил
желание за това – „да поиска прекратяване на съдебното дирене“. В случая искане
в този смисъл не е направено и по тази причина настоящият състав следва да се
произнесе по общия ред, аргумент от чл.235 и сл. от ГПК, като следва да се
мотивира по основателността на исковата претенция, съобразно събраните в хода
на производството доказателства и относимите към предмета на спора нормативни
разпоредби.
В
настоящия съдопроизводствен ред е налице изрична
правна уредба относно присъждане на разноски в производствата по ЗОДОВ и това е
разпоредбата на чл.10 ал.3 от ЗОДОВ, съгласно който текст, в случай, че искът
бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските
по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът
осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е
имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ето защо следва изцяло да се
присъдят в полза на ищеца и направените в настоящото съдебно производство
разноски в общ размер от 350.00 лева, съгласно представен списък (л.38)
По
изложеното и на осн. чл.235 и чл.236 от ГПК вр.
чл.144 от АПК, Съдът
РЕШИ :
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“ – София да заплати на „ТРАНС КА-2005“ ООД, ЕИК *********, село
Граф Игнатиево, ул. „Бачо Киро“ №3, представляван от К.З.С., ЕГН **********, сумата от 1160,00 /хиляда
сто и шестдесет/ лева, съставляваща причинени му имуществени вреди за заплатени
адвокатски възнаграждения от незаконосъобразно издадено и отменено с влязъл в
сила съдебен акт Наказателно постановление 36-0000571 от 04.12.2018г., издадено
от главен инспектор в ОО „АА“ – Пловдив, ведно със законната лихва, считано от 10.05.2019г.
ОСЪЖДА ИА „Автомобилна администрация“–
София да заплати на „ТРАНС КА-2005“ ООД, ЕИК *********, село Граф Игнатиево,
ул. „Бачо Киро“ №3, представляван
от К.З.С., ЕГН **********, сумата от 350.00
/триста и петдесет/ лева, съставляваща разноски
по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред ВАС на РБългария в
14-дневен срок от съобщаването му на страните по реда на АПК.
СЪДИЯ: