Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 13.05.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на седми февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 6510 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 54164 от 28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4404/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 81-ви състав, е изнесен на публична продан следния
недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.4361.130.4.13, находящ се в гр. София, жк „Люлин“, ул. „*********,
състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, който
самостоятелен обект се намира в сграда № 4, разположена в ПИ с идентификатор
68134.4361.130, с площ 87,30 кв.м., при съседи: на същия етаж: имот с ид. №
68134.4361.130.4.14, под обекта - 68134.4361.130.4.10, над обекта-
68134.4361.130.4.16, заедно с избено помещение № 13, без посочена площ по
документа за собственост, при съседи по документа по собственост: коридор,
гараж, разделна стена, заедно с 1,756% ид.ч. от общите части на сградата и
заедно със съответните ид. части от правото на строеж върху припадащата се част
от терена. Делбата е допусната при следните квоти между съделителите: С.Д.Т. –
6812,34/18806 идеални части; П.Б.П. - 2590,66/18806 идеални части; С.А.И. – В.
и В.В.В. – 9403/18806 идеални части в режим на СИО. Със същото решение е
отхвърлен предявеният от С.Д.Т. против С.А.И. – В. и В.В.В. иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата от 14 490 лева, представляваща
обезщетение за ползване на съсобствена вещ, ведно със законната лихва за забава
от датата на завеждане на исковата молба.
Срещу първоинстанционното решение
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК
в частта, в която искът на С.Д.Т. против С.А.И. – В. и В.В.В. с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е отхвърлен, е подадена въззивна жалба от С.Д.Т.,
в която се отправя искане решението на СРС да бъде отменено в тази част, като С.А.И.
– В. и В.В.В. бъдат осъдени на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС да й заплатят
обезщетение за лишаване от право на ползване съобразно дела й в съсобствения
имот в размер на сумата от 14 490 лева за периода 18.12.2012 г. –
01.03.2018 г. Излагат се съображения за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на атакуваното решение, в което се намира да е анализиран
превратно събрания по делото доказателствен материал. Счита се, че причините за
неползване на процесния имот от жалбоподателката – дали поради недопускане от
ответниците или поради субективното й нежелание, са без значение, като
неползващият вещта не е длъжен да изяви желание за лично ползване, за да може
да претендира обезщетение, а е достатъчно да отправи писмена показа за
заплащане на ползващия съсобственик, която показана е оправена с исковата
молба. Твърди се, че в процесния случай липсват твърдения и доказателства за
това, че след писменото поискване за заплащане на обезщетение ответниците са
предложили на Сетна Т. да ползва част от процесния апартамент и такова
предложение да е достигнало до нея, а напротив – тя не е била допускана до
имота. Сочи се, че вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС е облигационно и се
погасява с общата петгодишна давност. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от С.А.И. – В. и В.В.В., в който същата се оспорва
като неоснователна и се претендира оставянето й без уважение. Намира се, че СРС
правилно и безпристрастно е възприел, обсъдил и оценил събраните по делото
доказателства, като е стигнал до един обоснован и законосъобразен извод за
неоснователност на претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Акцентира се, че за да
може да се уважи искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС, то следва собственият имот да се
ползва лично от единия от съсобствениците. Посочва се, че Сетна Т. не е
пожелала реално да ползва полагащата й се част от имота.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
В предмета на
делото е включен иск за делба, предявен от С.Д.Т. срещу П.Б.П., С.А.И. – В. и В.В.В.,
относно апартамент № 13, находящ се в гр. София, жк „*********, с идентификатор
68134.4361.130.4.13, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни
помещения, който самостоятелен обект се намира в сграда № 4, разположена в ПИ с
идентификатор 68134.4361.130, с площ 87,30 кв.м. В обстоятелствената част, а не
в петитума на исковата молба, който съдържа формулираното към съда искане, С.Д.Т.
е посочила, че С.А.И. – В. и В.В.В. ползват целия имот без да осигурят достъп
на ищцата, за което тя е пуснала жалба до полицията за самоуправство, и заявява
претенция за обезщетение за ползването на собствената й ½ ид. част от
момента на завеждане на исковата молба в съда – 18.12.2012 г.
С решение №
158398/28.06.2017 г., постановено по гр. д. № 4404/2016 г. по описа на СРС, ГО,
81-ви състав, е допуснато извършването на съдебна делба на процесния недвижим
имот при следните квоти: за С.Д.Т. – 6812,34/18806 идеални части; за П.Б.П. -
2590,66/18806 идеални части; за С.А.И. – В. и В.В.В. – 9403/18806 идеални части
в режим на СИО.
В първото
проведено открито съдебно заседание след допускане на делбата – на 13.03.2018
г., С.Д.Т. е предявила претенция по сметки по отношение на С.А.И. – В. и В.В.В.
за сума в общ размер на 14 490 лева - по 230 лева месечно, или за 63
месеца, представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване, считано
от датата на подаване на исковата молба
- 18.12.2012 г., съответно до 18.03.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба.
На 28.08.2015 г.
С.Д.Т. е отправила нотариална покана до С.А.И. – В. и В.В.В. за заплащане на
месечен наем в размер на 300 лв. за собствената й идеална част от процесния
апартамент, считано от датата на завеждане на искова молба по образуваното гр.
дело № 60724/2012 г. на СРС. Нотариалната
показана е била получена от С.И.С.–
майка на С.В., която е поела задължение да я връчи на ответниците, но
впоследствие с уведомително писмо е върнала нотариалната покана на нотариуса с
твърдението, че не може да я връчи лично на посочените в нея лица.
От заключението
на вещото лице инж. Т.В.Т.по изслушаната пред СРС съдебно – техническа
експертиза се установява, че средната пазарна наемна цена на процесния недвижим
имот при условие, че същият е обзаведен, за периода 18.12.2012 г. – 01.03.2018
г. възлиза на сума в общ размер на 30 583 лева, като стойността на
обезщетението за ползване за този период съобразно дела на С.Д.Т. възлиза на
сумата от 11 078,47 лева. Установява се също така, че средната пазарна
наемна цена на процесния недвижим имот при условие, че същият е необзаведен, за
периода 18.12.2012 г. – 01.03.2018 г. възлиза на сума в общ размер на 25 231
лева, като стойността на обезщетението за ползване за този период съобразно
дела на С.Д.Т. възлиза на сумата от 9 139,75 лева. В разпита на вещото
лице в проведеното пред СРС о.с.з. на 26.06.2018 г. същото е посочило, че
процесният апартамент е обзаведен, същият се обитава, като има едно помещение,
което е дневна, което при посещението му в жилището е било празно.
Пред районната
съдебна инстанция са разпитани свидетелката И.В.Н.– внучка на С.Т., както и
свидетелката Л.Н.С.– сестра на С.В..
В разпита си св.
Нешева заявява, че като е била малка заедно със своята майка е ходила в
апартамента на баба й в жк „Люлин“, като за последно за били там 2011 – 2012 г.
Посочва, че е престанала да ходи в жилището, тъй като там са се нанесли да
живеят други хора, които не са ги допускали в него. Разказва, че преди това в
апартамента е живяла леля й Г.със съпруга й Й.и децата, като тогава
апартаментът е бил обзаведен. Споделя, че баба й не е можела да ходи в
жилището, защото старите мебели са били изхвърлени. Заявява, че не знае дали при
последното си помещение в апартамента майка й или баба й са имали ключ от него.
В показанията си
св. Славкова разказва, че знае, че С. и В. през 2012 г. са купили делбения
имот, в който никога не са живели, като след закупуването му жилището се е
ползвало от брата на В. – М.. Споделя, че не знае дали апартаментът е бил
обзаведен, когато М. е започнал да го ползва, но последният при нанасянето си й
е споделил, че трябва да купува обзавеждане, но свидетелката не знае какво е
било то. Заявява, че жилището се е ползвало както от М., така и от съпругата му
и сина му, до март месец 2018 г. Към момента на разпита на свидетелката
/11.02.2019 г./ същата сочи, в жилището живее нейната майка, която не е
споменавала, че някой друг иска да ползва имота. Разказва, че нейната майка не
ползва целия апартамент, като има една стая, която не се ползва, защото тя е на
друг собственик и сестрата на свидетелката предупредила майка им да си заключва
при излизане другите стаи, защото може да дойде жената. Споделя, че тази стая
не е ползвана и от семейството на М., като стаята не е била заключена.
При
така установената фактическа обстановка, Софийски градски съд достига до
следните правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е частично
основателна.
Въззивният съд,
съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част
и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение правилността на
атакуваното решение СГС намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал. 1
от ЗС всеки съсобственик има право да си служи със
съсобствената вещ изцяло съобразно нейното предназначение, стига да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият
съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2
от ЗС. Разпоредбата обвързва задължението за заплащане на
обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на
цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я
ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Както е посочено в ТР № 7 от
02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от
11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от
20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 516 от
11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год., ВКС, III г. о. и решение № 4 от
18.02.2016 год. по гр. д. № 3322/2015 год., ВКС, ІІ г. о. вземането по чл. 31, ал. 2
от ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи
съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според
нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в
съсобствеността. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на
съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а
не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва
реално вещта според правата си. Не претендиращият обезщетението следва да
поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да
предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да
приеме.
Задължението за
заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да
ползва общата вещ. Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2
ЗС. Доколкото самият закон не поставя изискване за съдържанието
на поканата, няма основание по пътя на разширително тълкуване на нормата да се
изискват и други реквизити освен същата да е в писмена форма и да е достигнала
до своя адресат – ползващия имота съсобственик /решение № 121 от 07.04.2014
год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013
год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о./. В нея не е необходимо да се
сочи квотата на съсобственика, респ. наличието на съсобственост, намерението на
ищеца за реално ползване на общата вещ, размера на задължението или периода, за
който се претендира обезщетението. Тези факти подлежат на установяване в хода
на съдебното разглеждане. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването
от съсобственика.
Претенцията за
обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко
и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е
получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта.
Прякото ползване на вещта от единия съсобственик само по себе си представлява
полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е лишен, той
разполага с възможността да претендира заплащане на съответното обезщетение
по чл. 31, ал. 2
от ЗС. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2
от ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ,
„служенето“ с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й,
без събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като
средство за производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде
използвана по предназначение. Състоянието на вещта следва да бъде отчетено само
при определяне размера на дължимото обезпечение. „Личното ползване“ е всяко
осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите
съсобственици да ползват вещта според правата си. Без правно значение е дали
ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта
лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват
на безвъзмездно основание /в този смисъл решение №
133/18.02.2019 г. по дело № 692/2018 г. на ВКС, ГК, II г.о/.
Съобразявайки
гореизложеното, основателността на предявеното искане за сметки се предпоставя
от наличието на следните елементи от правопораждащия фактически състав, които
следва да участват в условията на кумулативност: наличието на съсобственост;
използване на съсобствената вещ само от останалите съделители; изпращане на
писмено искане за обезщетение за лишено право на ползване.
Наличието на
съсобственост между страните е установено с влязлото в сила съдебно решение,
постановено в първата фаза на съдебната делба по допускането й. Още с исковата
молба от 18.12.2012 г. жалбоподателката е отправила писмена показана до С.А.И.
– В. и В.В.В. за заплащане обезщетение за лишаване правото й на ползване на
съсобствената вещ съобразно дела й. Както вече беше посочено, веднъж отправено,
писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика, поради което е
безпредметно обсъждането на изпратената впоследствие от страна на С.Т.
нотариална покана от 28.08.2015 г. и обстоятелствата около нейното получаване
/в този смисъл горепосоченото тълкувателно решение, решение № 133/18.02.2019 г. по дело № 692/2018 г. на ВКС, ГК, II г.о,
решение №
544/23.07.2010 г. по гр. д. № 736/2009 г. на ІV г. о. и решение № 83/10.04.2012
г. по гр. дело № 739/2011 г. на ВКС,
ГК, II г.о/.
За да се
освободят от отговорност, ползващите вещта съсобственици следва да предложат на
другия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността,
както и да му осигурят възможност реално да упражнява това свое право /в този
смисъл решение № 269/18.10.2013 г. по гр. д. № 1282/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,
горепосоченото тълкувателно решение и др./.
В
действителност, по делото не се спори, а и от събраните доказателства се
установява, че в процесния период делбеният имот се е използвал лично от С.А.И.
– В. и В.В.В., които макар и да не са живели фактически в него, са допуснали
безвъзмездно свои роднини да го обитават, съответно пряко и непосредствено да
си случат с общата вещ съобразно предназначението й за задоволяване на свои потребности.
По време на цялото съдебно производство С. и В. Василеви нито твърдят, нито
представят доказателства за това, че след получаването от тяхна страна на
исковата молба, в която е обективизирана отправената от жалбоподателката показа
за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, то същите са предложили на С.Т.
да ползва лично вещта съобразно правата й в съсобствеността, или да ползва
общата вещ заедно с тях, на което предложение жалбоподателката да е отказала.
Както вече беше посочено, за да се освободят от задължението за заплащане на
обезщетение не е достатъчно ползващите съсобственици да твърдят, че в никой
момент не са възпрепятствали достъпа на неползващия съсобственик до имота или
че той не го е посещавал и не е искал да го ползва /в каквато насока са и
доводите на въззиваемите/, а те следва и да докажат, че са предоставили на
неползващия съсобственик ползването на вещата, че са му осигурили достъп и
реална възможност за ползване, на което предложение последният да е отказал. Това
е така, защото причина за разместването на блага в имуществените сфери на
съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а
не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва
реално вещта според правата си, респ. не е необходимо неползващият съсобственик
да доказва, че не е допускан до нея.. Не претендиращият обезщетението следва да
поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да
предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да
приеме. В случая особено важно е да
се подчертае, че това „предложение” за ползване като адресно волеизявление, за
да породи своите правни последици, следва да бъде получено, съответно узнато от
адресата – неползващия съсобственик. Обратното, ако ползващият съсобственик
само извърши действия, с които ограничава ползването на съсобствената вещ до
размера на своя дял, без да уведоми и да отправи предложение до поискалия да
ползва съсобственик, то не може да се счита, че обезщетение на съсобственика,
който не си служи с вещта, не се дължи. Затова и доводите на С.А.И. – В.
и В.В.В., подкрепени от разпитания по делото свидетел Славкова, че една от
стоите в процесното жилище не се е ползвала, не води до отпадане отговорността на
въззиваемите за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС на
жалбоподателката. Както е застъпено и в решение №
133/18.02.2019 г. по дело № 692/2018 г. на ВКС, ГК, II г.о, претенцията
за обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи
пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е
получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта.
По изложените
съображения съдът счита, че е осъществен фактическият състав на чл. 31, ал. 2
от ЗС, поради което предявената претенция по сметки е основателна.
Тази претенция пред СРС е заявена за периода 18.12.2012 г. - 18.03.2018 г.,
като този период е определен от съд въз основа на определяемото заявление на
страната, че претендира обезщетение за лишаване от правото на ползване в общ
размер на 14 490 лева - по 230 лева месечно. Доколкото претенцията е
реално предявена на 13.03.2018 г. – датата на провеждане на първото съдебно
заседание след допускане на делбата, то това е и крайният момент, до който
същата е дължима. Вземайки предвид обаче обстоятелството, че въззивният съд е
сезиран с въззивна жалба, в която изрично е заявен като претендиран период 18.12.2012
г. – 01.03.2018 г. /посочен като такъв и в представената по делото писмена
защита, а и поддържан от страната във формулираните от нея въпроси към вещото
лице по СТЕ/, то настоящата
инстанция с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и пределите на
въззивната проверка приема, че с въззивната жалба С.Т.
е направила уточнение на исковата си претенция по отношение действително
претендирания от нея период, а
именно периодът 18.12.2012 г. – 01.03.2018 г.
Ответниците по
жалбата своевременно са направили възражение за изтекла погасителна давност. Относно характера на вземането за
заплащане на обезщетение за ползване на съсобствена вещ като компенсация за
ползата, от която неползващият съсобственик е лишен, поради неправомерното
изключително ползване на вещта от страна само на единия съсобственик, съдебната
практика е приела, че то не е задължение за плащане на наем, нито някакво друго
периодично задължение за плащане. Налице е и задължителна съдебна практика
относно погасяването му с общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД именно
поради тази същността на вземането за обезщетение – ТР
№ 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС. С оглед на това
вземанията от 18.12.2012 г. до 13.03.2013 г. са погасени по давност. За
останалата част от периода от 13.03.2013 г. до 01.03.2018 г. размерът на
обезщетението следва да се определи въз основа на средния пазарен наем,
определен от вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза. Съдът
възприема това експертно заключение, тъй като то е обосновано и компетентно
дадено. Същевременно, доколкото от събраните по делото доказателства не би
могло несъмнено да се изведе обстоятелството, че през целия процесен период
делбеният имот е бил обзаведен – в показанията на разпитаните по делото
свидетели не се съдържат категорично, лично възприето от тях обстоятелства
относно състоянието на имота през претендирания период, а сведенията, дадени от
експерта, че при посещението на жилището, последното е било обзаведено, се
отнасят единствено до впечатленията му към момента на извършения от него оглед
на 13.06.2018 г., то настоящият съдебен състав намира за справедливо
определянето на размера на обезщетението за ползване за процесния имот за
периода от 13.03.2013 г. до 01.03.2018 г. на база средната пазарна наемна цена
на апартамента при условие, че същият е бил полуобзаведен, или на база
средноарметичната стойност между дадените от вещото лице суми за средна наемна
пазарна цена на имота при условие, че той е бил обзаведен и необзаведен. Или,
съобразявайки експертните данни, то средната пазарна наемна цена на процесния
недвижим имот при условие, че същият е полуобзаведен, за периода 18.12.2012 г.
– 01.03.2018 г. възлиза на сума в общ размер на 27 907 лева, като стойността на
обезщетението за ползване за този период съобразно дела на С.Д.Т. възлиза на
сумата от 10 109,11 лева. Съответно, размерът на средния наем за делбения
имот за периода, който не е покрит от изтеклия давностен срок – от 13.03.2013
г. до 01.03.2018 г., съобразно дела на жалбоподателката в съсобствеността,
възлиза на сумата от 9 642,44 лева. Посочената
сума се дължи от двамата ответници – съпрузи, солидарно по силата на закона,
ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска –
13.03.2018 г., до окончателното плащане. Ето защо, обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която претенцията на С.Д.Т. по чл. 31, ал. 2 от
ЗС е отхвърлена за сумата от 9 642,44 лева. В останалата обжалвана част относно
разглежданата претенция решението следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни, като такива пред СРС
не са претендирани от страна на С.А.И.
– В. и В.В.В..
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на С.А.И.
– В. и В.В.В. следва да се поставят разноските, които С.Д.Т.
е извършила пред СРС във връзка с иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, които съразмерно
с уважената му част възлизат на сумата от 377,38 лева.
Предвид частичната основателност на въззивната жалба, на
С.Д.Т. се дължат на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сторените от нея разноски във
въззивното производство съразмерно с уважената част от иска в размер на 592,25
лева.
На осн. чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на процесуалния
представител на въззиваемите се дължат разноски във въззивното производство
съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 322,74 лева.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 54164 от
28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4404/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 81-ви състав, в частта,
в която е отхвърлен предявеният от С.Д.Т.
против С.А.И. – В. и В.В.В. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за
сумата от 9 642,44 лева,
представляваща обезщетение за ползване на съсобствена вещ, ведно със законната
лихва за забава от датата на завеждане на исковата молба, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.А.И. – В., с ЕГН **********, и В.В.В., с ЕГН **********,
да заплатят солидарно на С.Д.Т., с ЕГН **********, на основание чл. 31, ал. 2
от ЗС сумата от 9 642,44 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот - апартамент №
13, находящ се в гр. София, жк „*********, с идентификатор 68134.4361.130.4.13,
състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, който
самостоятелен обект се намира в сграда № 4, разположена в ПИ с идентификатор
68134.4361.130, с площ 87,30 кв.м., за периода от 13.03.2013 г. до 01.03.2018
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.03.2018 г. до
нейното окончателно плащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 54164 от 28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4404/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 81-ви състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от С.Д.Т. против С.А.И. – В.
и В.В.В. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата над 9 642,44
лева до пълния предявен размер от 14 490
лева.
В останалата необжалваната част, първоинстанционното
решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА
С.А.И. – В., с ЕГН **********, и В.В.В.,
с ЕГН **********, да заплатят солидарно на С.Д.Т., с ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 377,38 лева – разноски в първоинстанционното
производството, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от 592,25 лева – разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА
С.Д.Т., с ЕГН **********,
да заплати на адв. И.М. Георгиев, с ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв
сумата от 322,74 лева, представляваща адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.