Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е    №   260031

 

гр. Сливен, 18.08.2020  год.

 

В    И М Е Т О   НА   Н А Р О Д А

 

     СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, І - ви    граждански състав  в съдебно заседание на шести август през две хиляди и  двадесета година в състав: 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВКА КИРИЛОВА

 

при секретаря  АЛБЕНА ВАСИЛЕВА, като разгледа докладваното от  председателя гр. дело № 4963/2019  г. на СлРС, за да се произнесе,  съобрази следното:

 

Предявен е   иск с правно основание  чл.  178, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 187 от ЗМВР, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗИНС, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и инцидентен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.   

Производството е образувано по искова молба на П.Д.В. *** против Областна дирекция на МВР, с която са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правна квалификация:  чл. 187, ал. 5,  т.2 от ЗМВР – допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1200 лв. за общо 200 часа в периода от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със сумата от 120,00 лв., представляваща мораторна лихва върху всяко вземането считано от момента на възникването му до 01.09.2019 г., какво и законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на сумите.

В исковата молба се твърди, че П.Д.В. е държавен служител, с местоизпълнение на служебните си задължения в териториалната структура на ответника – РУ -  Сливен, като осъществява служебните си задължения на сменен режим по предварително утвърден месечен график на смените.

Сочи, че работното му време се изчислява в часове за отчетен период, който в настоящия исков период - 01.08.2016 г. до 30.09.2016 г., е бил едномесечен, а от 01.10.2016 г. до края на исковия период е бил тримесечен, съгласно актуалната редакция на чл.187. ал.3 от ЗМВР, а нормата му работно време е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като ал.5, т.2 от чл. 187 от ЗМВР предвижда, че извънредния труд на служителите работещи на смени при сумирано работно време се компенсира с допълнително възнаграждение за извънреден труд, което в ал. 6 е определено да се изчислява с 50 % увеличение върху основното възнаграждение на държавния служител.

Ищецът твърди, че през исковия период, ответникът не е изчислявал правилно работното време, като не включвал към работните му часове при сумирането им за отчетния период, онези от тях, които се получават от превръщане на нощните часове от нощните му смени в дневни такива с коефициента, изразяващ съотношението между нормалната продължителност на дневното работно време към нощното такова - 1.143 /или 8/7/. Това е довело до ощетяване на ищеца, тъй като тези неотчетени работни часове се явяват извънреден труд, който не бил отчетен и заплатен от работодателя му, тъй като часовете труд. които полагал по график ежемесечно са били направени по данни на ищеца така. че да покриват нормата му работно време за съответния период, а нейното надхвърляне води до натрупване на труд над установеното работно време, т.е. до извънреден труд.

Твърди също, че в процесния исков период, състоящ се от месеци и тримесечия, има незаплатен извънреден труд, в резултат на това, че нощните часове труд не били преизчислени в дневни за целите на сумираното изчисляване на работното време при работа на смени, който последния определя общо на 200 часа за исковия период, за които счита, че има право на допълнително възнаграждение за извънреден труд в общ размер на 1200 лева за исковия период, изчислени с 50% увеличение върху основното му месечно възнаграждение.

Също така ищецът претендира и обезщетение за забава върху всяко от възнагражденията за извънреден труд в исковия период, като според него ответникът е изпаднал в забава по отношение на претендираните възнаграждения за извънреден труд, тъй като е следвало да му бъдат платени със заплатата за месеца, следващ отчетния период на полагане на извънредния труд. По данни на ищеца ответникът му изплаща месечната заплата в края на месеца, до 25 число на същия, като настъпва и забавата на ответника за всяко вземане за възнаграждение за извънреден труд, което не е било отчетено, начислено и изплатено. Общия размер на всички мораторни лихви върху всички неизплатени възнаграждения за извънреден труд, ищецът определя на 100 лева за целия исковия период.

          Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответната страна да  заплати на ищеца сумата от 1 200 лева /хиляда  и двеста лева/, представляваща сбор от допълнителните възнаграждения за общо 200 часа извънреден труд, положен от ищеца в периода 01.08.2016 г. - 30.06.2019 г., ведно със сумата от 120 лева, представляваща сбор от мораторните лихви върху всяко вземане за допълнително възнаграждение за извънреден труд в исковия период от възникването му /от 26-то число на месеца, следващ всеки отчетен период в исковия такъв/ до 01.09.2019 г., както и законната лихва върху цялата главница от предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумите.

Моли да бъде назначена съдебно-икономическа експертиза, която след като се запознае с всички събрани по делото доказателства и при необходимост извърши допълнителни справки при ответника, да отговори на поставените в исковата молба въпроси.

Претендира за направените по делото разноски.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответната страна е представила такъв, като счита, че предявените осъдителни искове са неоснователни и недоказани.

Счита за неоснователно искането на ищеца за превръщане на положеният нощен труд в дневен с коефициента 1,143 и зачитането му в този смисъл за извънреден труд, тъй като правилото за превръщане на нощните часове в дневни е с цел да се определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, в каквато насока е и становище на МТСП, обективирано в писмо с изх. №94-НН-198/29.08.2011 г. (публикувано в правноинформационна система Ciela), като в тези случаи работникът или служителят не работи извънредно. Преизчисленията на нощните часове в дневни и съответно разликата при преобразуването им е регламентирано в чл. 9, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата и представлява допълнително трудово възнаграждение по смисъла на същата Наредба, която е неприложима в конкретния случай. Сочи, че ищецът в настоящото производство е държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, той не е в трудово правоотношение по смисъла на КТ с ответника и по отношение на него са приложими разпоредбите на специалния закон ЗМВР. По отношение на държавните служители в МВР разпоредба подобна на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ през процесния период не е съществувала и не съществува и понастоящем. Уредбата се съдържа в ЗМВР, като приложението на Кодекса на труда и подзаконовите нормативни актове по неговото приложение е изключено с разпоредбата на чл. 187, ал. 9, съгласно която редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.

Сочи също, че въз основа на законовата делегация е приета Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределяне на работното време на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, отчитането му и компенсиране на работата извън установеното работно време (обн. ДВ. бр. 60 от 02.08.2016 г.), като тази наредба не урежда по-кратка продължителност на работното време през нощта, поради което няма основание за превръщането на нощните часове в дневни по посочения в чл. 9, ал. 2 НСОРЗ начин.

Твърди, че специалният закон - ЗМВР не предвижда за исковия период възможност за преизчисляване на часовете полаган нощен труд в дневен, с даден коефициент за установяване размера на полагания от служителите извънреден труд, следователно не се следва заплащане на допълнително възнаграждение за положен в същия период нощен труд. В случая не може да се приеме на това основание, че става дума за празнота в Закона за МВР, тъй като такава няма. В разпоредбите на чл. 178 и 179 от ЗМВР изчерпателно са изброени видовете допълнителни възнаграждения за държавните служители в МВР, като има изрично препращане към наредби, издавани от министъра на вътрешните работи. В ЗМВР се съдържат конкретни норми по въпросите относно образуването на работната заплата на държавните служители в МВР, относно видовете допълнителни възнаграждения, относно работното време и начина на отчитането му и т. н., които норми са в отклонение от общата уредба на КТ и са наложени от естеството на обществените отношения, които урежда. В случаите, в които законодателят е искал да препраща към други закони, той го е посочил изрично, но тук липсва препратка.

Сочи, че разпоредбата на чл. 179. ал. 1 от ЗМВР предвижда заплащане на допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч. Конкретно положените часове нощен труд от ищеца за исковия период са компенсирани с допълнително възнаграждение, съгласно заповедите на министъра на вътрешните работи, относими към същия период.

         Сочи също, че за нощния труд на държавните служители в МВР, предвиден и уреден в чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР, разпоредбата на чл. 9 от НСОРЗ е непригодна за прилагането й към държавните служители в МВР. Не са налице нейните предпоставки: 1) подневно отчитане на работното време; 2) работа на смени; 3) продължителност на нощно работно време, по-малка от продължителността на дневното; 4) трудово възнаграждение, заработено по трудови норми. Само при кумулативното наличие и на посочените четири необходими предпоставки може да се въвежда увеличение с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, като от посочените предпоставки, две от тях - по т.3 и 4 не са налице. В чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР дневното и нощното работно време са с една и съща продължителност от 8 часа, не е налице и работа по трудови норми за определяне на възнаграждението по чл. 247 и 250 от КТ.

Сочи, че за служителите в МВР коефициентът е 1 (единица), тъй като  при полагането на труд през нощта между 22 и 06 часа, работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. При това положение, ако се превърнат нощните часове в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното (т.е. 8 часа) и нощното работно време (също 8 часа, съобразявайки чл. 187, ал. 3 от ЗМВР), установени за подневно отчитане на работното време в ОДМВР Сливен, се получава 8/8 или коефициентът е равен на 1 (единица).

Твърди също, че ако все пак се приеме, че нощният труд следва да бъде преобразуван с посочения коефициент, то получената разлика в часовете в никакъв случай не би могло да се твърди, че представлява извънреден труд, тъй като такъв реално не е бил положен. Разпоредбата на чл. 21, ал. 1, изр.второ от Наредба № 81213-776/29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време е категорична, че „Часовете положен труд извън редовното работно време се отчитат ежемесечно в часове за месеца, в който са положени”. Нормотворецът е категоричен, че трудът следва да е „положен”, т.е. реално полицейският служител да е извършвал служебна дейност, като никъде не се посочва „преобразуван с коефициент 1,143“, като второ абсолютно условие е полагането да е станало във времеви период, различен от редовното работно време - в случая 8 часа (22,00 до 6,00 ч.). Сочи, че ищецът не е положил труд над тези 8 часа, а ако е така то положеният труд е документиран, а ищецът - компенсиран.

Оспорва и акцесорния иск за мораторна лихва, както по отношение на неговия размер, така и по отношение на определената и посочена в исковата молба начална дата - 26-то число на месеца, за който се дължи трудовото възнаграждение на ищеца за съответния отчетен период. Датата 25-ти на съответния месец не е крайна такава за изплащане на трудовите възнаграждение на служителите, защото не е фиксирана в законовите, подзаконови или вътрешноведомствени актове на МВР и в този смисъл ответникът не изпада в забава на следващия ден.

Претендира за направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява.

 По делото е постъпила молба с вх. № 11041/30.06.2020 г от пълномощника на ищеца адв. П., с която моли да се даде ход на делото, въпреки отсъствието му. Поддържа исковата молба, няма да сочи нови доказателства. Моли да бъде прието изготвеното заключение. Моли да бъде допуснато изменение на предявените искове, съобразно размерите в молбата за изменение на исковете без изменение на основанието му, като същият да се счита предявен в размер на 139.29 лв. брутно възнаграждение за 19 часа - незаплатен извънреден труд. По отношение на обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за извънреден труд прави искане за изменение на размера без изменение на неговото основание, като същият да се счита предявен на 26.12 лв.

 Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

Съдът на основание чл. 214 от ГПК е допуснал изменение на исковете,  досежно тяхното намаляване от 1200 лв.  на 139,29 лв. за извънреден труд за периода от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г. за 19 часа, както и иска за  мораторна лихва от 120 лв. да се счита предявен в размер на 26,12 лв. за периода от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г.

 Ответната Главна Дирекция в съдебно заседание  не се представлява.  Постъпила е молба с вх. № 14371 от 05.08.2020 г. от пълномощника на ответната Дирекция, с която заявява, че не може да присъства за насроченото съдебно заседание и моли да се даде ход на делото. Във връзка с отлагане на делото за изразяване на становище от ОДМВР- Сливен по повод изменението на иска, заявява, че искането по чл. 214, ал. 1 от ГПК е своевременно направено и допустимо. Няма искания за събиране на доказателства. По съществото на спора, моли съда да отхвърли исковете, като неоснователни. Излага аргументи в подкрепа на искането си изложено в писмено становище по хода на делото от 30.06.2020 г. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

 Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на събраните по делото доказателства, ценени както по отделно, така и в тяхната съвкупност. Представените по делото писмени доказателства, съдът възприе изцяло, като непротиворечиви по между си и допринасящи за изясняване на правно значимите за решаването на спора факти и обстоятелства.

Установи се в производството, че ищецът е държавен служител на длъжност „младши автоконтрольор І  степен" в ОД на МВР - Сливен.

На тази длъжност през исковия период ищецът е изпълнявал служебните си задължения на сменен режим при сумирано изчисляване на работното време за тримесечен отчетен период.

Видно от заключението на изготвената съдебно-икономическа експертиза по делото, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено в тази му част, за периода от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г. ищецът е положил 19часа извънреден труд, които не са му заплатени и за които му се дължи допълнително възнаграждение в размер на 139,29 лева.

Видно от Писмо рег. № 4576р-7030/05.09.2019 г., издадено от Дирекция „Планиране и управление на бюджета“ към МВР, до 25.07.2017 г. в МВР са действали Вътрешни правила за работната заплата, съгласно които заплатите са се изплащали два пъти месечно - авансово и окончателно, без да са определени конкретни дати. От 31.01.2019 г. са утвърдени нови Вътрешни правила, съгласно които периодичността за изплащане на заплатите отново е два пъти месечно - авансово до 12-то число на месеца и окончателно до 27-мо число на месеца.

Въз основа на установеното от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Предявените искове са процесуално допустими, а по същество съдът ги намира за основателни и доказани в пълните им предявени размери.

Съгласно разпоредбата на чл. 176  от ЗМВР, брутното месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни такива, като такова е и допълнителното месечно възнаграждение за извънреден труд - чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР.

Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР работата извън работното време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период за служителите, работещи на смени, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Действително, през исковия период от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., са действали Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба №8121з-592 от 25.05.2015 г. и Наредба №8121з-776/29.07.2016 г., издадени от Министъра на вътрешните работи, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, като съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 3 в посочените по-горе наредби, при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 ч. и 6,00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.

В настоящият случай съдът намира, че положените от ищеца през процесния период часове нощен труд следва да се преизчислят в дневни такива с коефициент 1,143, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., изрично е посочено, че при сумирано отчитане на отработеното време, общият брой часове положен труд между 22,00 ч. и 6,00 ч., за отчетния период, се умножава по 0,143, въпреки, че посочената наредба е отменена с Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. на Министъра на вътрешните работи, която от своя страна е отменена с Решение № 8585/11.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5450/2016 г., като на 02.08.2016 г. е обнародвана Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г.

Вярно е, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. не е посочена тази разпоредба, съответстваща на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. за преобразуване на часовете положен нощен труд, с коефициент 1.143, но това не следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен, която би била и противоконституционна, и представлява празнота в уредбата на реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи.

Съдът счита, че при наличие на такава празнота в специалната уредба, следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн., ДВ, бр. 9 от 26.01.2007 г.), като в чл. 9, ал. 2 от същата е предвидено при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове да се превръщат в дневни, с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, тоест 1,143, по отношение на служителите в МВР, поради което положените от ищеца часове нощен труд през посочения период следва да бъдат приравнени на дневно работно време, на която основа следва да бъде определен реално положеният от него труд.

 Възражението на ответната дирекция, че часовете дневен труд, получени при преобразуването на отработените часове нощен труд не могат автоматично да се квалифицират като извънреден труд е основателно, но  извънредният труд може да бъде определен, като се установи каква е била нормалната продължителност на работното време за ищеца и се изчисли колко часове той е работил в действителност и се добавят и допълнително начислените часове при преобразуването на нощния труд в дневен.

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1от  КТ, из­вън­ре­ден е тру­дът, кой­то се по­ла­га по раз­по­реж­да­не или със зна­ни­е­то и без про­ти­во­пос­та­вя­не­то на ра­бо­то­да­те­ля или на съ­о­т­вет­ния ръ­ко­во­ди­тел от ра­бот­ни­ка или слу­жи­те­ля из­вън ус­та­но­ве­но­то за не­го ра­бот­но вре­ме, а същия се ус­та­но­вя­ва ка­то се съ­пос­та­вят ра­бот­ни­те часо­ве за въз­п­ри­е­тия пе­ри­од за от­чи­та­не на ра­бот­но­то вре­ме с действително отра­бо­те­ни­те часове от ра­бот­ни­ка или слу­жи­те­ля.

Съдът счита, че неоснователно е възражението на ответника, че на ищеца е заплатен положеният нощен труд в размер на 0,25 лв. за всеки час, поради което не следва да се дължи друго възнаграждение, тъй като превръщането на нощните часове в дневни съгласно чл. 9, ал. 2 НСОРЗ се извършва при сумирано изчисляване на работното време, но съгласно чл. 8 от НСОРЗ, за всеки отработен час или за част от него, между 22,00 ч. и 6,00 ч., на работниците и служителите се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд, в размер не по-малък от 0,25 лв., каквото е и разпоредбата на т. 1 от приетата по делото Заповед № 8121з-791/28.10.2014 г. на Министъра на вътрешните работи, поради което двете разпоредби се прилагат едновременно.

В настоящото производство не са представени от ответната страна  доказателства за  изплащане на извънреден труд, след преобразуването на положен нощен труд в дневен.

От заключението на съдебно-икономическата експертиза се установи, че през исковия период ищецът е положил извънреден труд, който не е заплатен, в размер на 19 часа, като дължимото за него възнаграждение, изчислено съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 6 ЗМВР, е в размер на 139,29 лв.

С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за сумата от 139,29 лв., представляваща дължимо и незаплатено допълнително възнаграждение за положен от ищеца 19 часа извънреден труд за периода от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г., получен след преизчисляване на часовете положен от ищеца нощен труд в дневен такъв с коефициент 1,143 е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.

Що се отнася до предявения иск по чл. 86 от ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата, съдът намира следното: Видно от Писмо рег. № 4576р-7030/05.09.2019 г., издадено от Дирекция „Планиране и управление на бюджета“ към МВР, до 31.01.2019 г., когато са утвърдени действащите Вътрешни правила за работната заплата в МВР, според които периодичността за изплащане на заплатите е два пъти месечно - авансово до 12-то число на месеца и окончателно до 27-мо число на месеца, не е имало определена конкретна дата, до която е било дължимо окончателното изплащане на заплатата за текущия месец. Следователно при липса на друга подзаконова уредба за исковия период от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г. е била приложима общата норма на чл. 270, ал. 2 от КТ, съгласно която заплатата се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти доколкото не е уговорено друго. Съдът намира, че за дата, на която ответната дирекция е изпаднала в забава да заплати дължимото възнаграждение за извънреден труд, следва да се приеме именно първо число на месеца, следващ този,  през който е следвало да бъде заплатено възнаграждението.

Ето защо предявеният акцесорен иск по чл. 86 ЗЗД следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 26,12 лв., съгласно допуснатото изменение на иска.

Постъпила е молба с вх. № 14560/07.08.2020 г. от ОД на МВР – Сливен, в която сочи, че е образувано дело № С-262/2020 г. пред Съда на Европейския съюз в Люксембург, по молба от 15.06.2020 г. - преюдициално запитване на основание чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, като счита, че са налице основания за спиране на производството по настоящото дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, тъй като в друг съд, какъвто е Съдът на ЕС се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора.

Твърди, че съгласно ДФЕС, преюдициалните запитвания са задължителни както за препращащия съд, така и за всички съдилища в държавите членки на ЕС. Независимо, че страните по настоящото дело са различни от страните по делото, по което е отправено преюдициалното запитване, предметът по двете дела е идентичен и в този смисъл предметът на запитването по дело № С-262/2020 г. на Съда на ЕС ще има обуславящо значение на изхода на настоящия спор.

Сочи, че в определение № 194/18.06.2020 г., постановено по ч.т.д. № 751/2020 г. на ВКС, е възприето становището, че когато е отправено преюдициално запитване от един български съд, но пред друг съд се поставят същите въпроси, за правилното решаване на които е необходимо тълкуване на същите разпоредби от правото на ЕС и в идентичен аспект, вторият съд също дължи спиране, тъй като е безпредметно да се изисква от него отправяне на идентично преюдициално запитване.Тъй като актът на съда на ЕС ще е задължителен не само за съда, които е отправил преюдициалното запитване, но и за всички съдилища и учреждения в Република България и доколкото предметът на запитването по дело № С-262/2020 г. на Съда на ЕС ще има обуславящо значение на изхода на спора по настоящото дело, моли производството по същото да бъде спряно.

Съдът счита, че при наличие на предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 628 ГПК - тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Също така съдът може да направи запитване до Съда на Европейския съюз по всяко време в хода на инстанционното производство по делото - чл. 267 от Договора за функционирането на ЕС, като това запитване може да бъде направено служебно или по искане на страната, като преценката дали да се отправи запитване е изцяло на съда, пред когото делото е висящо.

В хипотезата на чл. 631, ал. 1 от ГПК спирането на делото, по което е отправено преюдициално запитване e без преценка на решаващия съд, спирането следва автоматично, тъй като естествения ход на съдебния процес го налага, докато се получи отговор на поставения въпрос, предвид неговото значение за правилното решаване на делото. Съгласно чл. 633 ГПК решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в България.
            Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал.1 от ГПК, основанията за спиране на производството са изчерпателно изброени, като между тях не фигурира висящо производство по преюдициално запитване, респ. до издаване на преюдициално заключение пред Съда на Европейския съюз, извън изрично предвидената хипотеза на чл. 631, ал.1 от ГПК, която, както се посочи, е относима само към производството по което е направено запитването, като разширяването на кръга на лимитативно посочените в чл. 229, ал.1 от ГПК основания за спиране на производството по тълкувателен път е недопустимо.
         Образуваното производство по преюдициално запитване не представлява преюдициално дело, по смисъла на чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК, който урежда хипотеза на конкретен гражданскоправен спор между конкретни гражданскоправни субекти, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство, а не дело за издаването на акт по тълкуване и прилагане на правна норма, относима към обусловения от него спор.

В настоящия случай, с оглед разпоредбата на чл.633 от ГПК относно задължението на съда да съобразява решенията по конкретни дела с тълкуването на приложимото общностно право, не може да се направи извод, че съдът е задължен да спре висящите пред него производства по всички дела, към които прецени, че е относим акта, извън изрично предвидената в чл. 631, ал.1 от ГПК хипотеза на спиране на производството, по което е направено преюдициалното запитване.

По настоящото производство не е налице преюдициално запитване, поради което молбата на ответната страна следва да бъде отхвърлена.

 

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответната дирекция следва да бъде осъдена да заплати на ищеца направените от него разноски по делото. Възражението на ответната дирекция за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, съдът намира за неоснователно. В случая интересът, за който ищецът търси защита с исковата молба, е един, в общ размер от 165,41 лв., тъй като претендираните вземания са за парични суми, представляващи задължение за заплащане на положен извънреден труд и обезщетение за забавеното плащане. Производството по делото не се отличава с фактическа и правна сложност, но размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, който не може да бъде по-малък от определения Наредбата минимален размер за съответния вид помощ. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В настоящото производство са предявени два иска, макар единия от тях да е акцесорен, като  платеното възнаграждение е в размер на 500 лв. и не надвишава минималния размер, предвиден в цитираната Наредба, който в случая е 600 лв., поради което съдът не следва да го намалява.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответната дирекция следва да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СлРС дължимата държавна такса върху уважените искове, която съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на по 50 лева за всеки от предявените искове или общо 100 лева, както и разноските за съдебно-икономическата експертиза, които са направени от бюджета на съда в размер на 350 лева.

        Ръководен от гореизложеното и предвид изложените фактическите и правни изводи, съдът

                                   Р        Е       Ш       И:

              ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи Сливен, с адрес гр. Сливен, бул. „Ген. Скобелев“ № 5, ДА ЗАПЛАТИ на П.Д.В., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, офис № 5, чрез адв. П. ***, на основание чл. 187, ал. 6, вр. ал. 5, т. 2 от ЗМВР сумата от 139,29 лв. /сто тридесет и девет лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща дължимо и незаплатено допълнително възнаграждение за положен от ищеца 19 часа извънреден труд за периода от 01.08.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 16.09.2019 г. до окончателното й изплащане;

 

   ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи Сливен, с адрес гр. Сливен, бул. „Ген. Скобелев“ № 5, ДА ЗАПЛАТИ на П.Д.В., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, офис № 5, чрез адв. П. ***, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 26,12 /двадесет и шест лева и дванадесет стотинки/ лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода до 01.09.2019 г.;

 

 ОТХВЪРЛЯ  искането по молба с вх. № 14560/07.08.2020 г. на ОД на МВР – Сливен за спиране на производството по гр.д. № 4963/2019 г. по описа на Районен съд – Сливен , поради отправено преюдициално запитване пред Съда на ЕС от Районен съд – Луковит.

 

 ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи Сливен, с адрес гр. Сливен, бул. „Ген. Скобелев“ № 5, ДА ЗАПЛАТИ на П.Д.В., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, офис № 5, чрез адв. П. ***, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 5 от ГПК сумата от 500,00 лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи Сливен, с адрес гр. Сливен, бул. „Ген. Скобелев“ № 5, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд - Сливен сумата от 450,00 лева /четиристотин и петдесет лева/, представляваща държавна такса върху уважените искове и разноски за съдебно-икономическа експертиза.

 

Решението в частта, в която е отхвърлено искането за спиране на производството по делото има характер на определение.

          Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: