№ 505
гр. Пловдив, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20215300501761 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, чрез пълномощника му по делото юрисконсулт И. П., против
Решение №642 от 19.05.2021г., постановено по гр.д. №16751/2020г., по описа на
Районен съд-Пловдив, VII гр. с., с което е признава за установено в отношенията
между страните „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* и В. К. К., ЕГН:
**********, че сключеният между тях договор за потребителски кредит „Профи
Кредит Стандарт” № 30041742593/07.01.2020 г., е недействителен, на основание чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради това, че посоченият в договора годишен
процент на разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като се
иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявения иск да
бъде отхвърлен.
В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемия-В. К. К., ЕГН:
**********, чрез пълномощника му по делото адв. Д.Ф., с който се иска
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
1
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от В. К. К., ЕГН:
********** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, при условията
на евентуалност искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за
потребителски кредит № *** г. е нищожен като противоречащ на добрите нрави,
поради противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и на чл.22 ЗПК, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В случай на отхвърляне на
главния иск, се претендира за признаване за установено в отношенията между
страните, че клаузите, даващи право на ответното дружество да получи заплащането на
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ и чл. 15 от Общите условия, са нищожни,
като противоречащи на добрите нрави, както и като заобикалящи изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора
за потребителски кредит.
С обжалваното решение съдът е уважил предявеният главен иск , като е
приел доводите на ищеца за недействителност на договора за основателни на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради несъответствия на
посочения в договора с действителния годишен процент на разходите.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2
от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната
жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе
по правния спор между страните.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на
07.01.2020 г. между ищеца, в качеството му на заемател и ответника „Профи Кредит
България“ ЕООД,в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
потребителски кредит № ***, въз основа на който търговското дружество е
предоставило на ищеца сумата в размер от 2000 лв., която следвало да се върне на 36
равни седмични вноски, всяка в размер на 97,28 лв. Между страните по договора е
уговорен размер на ГПР - 49,24 % и годишен лихвен процент - 41,00 %. , както и
2
договорено възнаграждение в полза на търговското дружество за закупен от ищеца
допълнителен пакет услуга „Фаст”-за приоритетно разглеждане и отпускане на
кредита в размер на 600 лева и възнаграждение за закупен допълнителен пактет услуга
„Флекси” – промяна на погасителния план по кредита в размер на 1740 лева.
От изготвеното и неоспорено заключение на вещото лице по допуснатата в
първоинстанционното производство ССЕ , се установява, че в ГПР по процесния
договор за потребитески кредит е включена единствено възнаградителната лихва. В
случай, че в ГПР бъдат включени и възнагражденията по допълнителните услуги
„Фаст” и „Флекси”, ГПР би възлизал на 125,94 % годишно.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията
на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10,
11 и 12 и ал.2 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора. Процесният договор за кредит, формално отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в документите е налице
посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче
не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
От приетото по делото без резерви от страните заключение по допуснатата от
съда ССЕ се установява, че в ГПР по процесния договор за потребитески кредит е
включена единствено възнаградителната лихва. В случай, че в ГПР бъдат включени и
възнагражденията по допълнителните услуги „Фаст” и „Флекси”, ГПР би възлизал на
125,94 % годишно.
При това положение съдът приема, че е нарушена разпоредбата на чл.19,
3
ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по- слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не
допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо
възнаграждение на кредитора. Така констатираното несъответствие на посочения в
договора с действителния годишен процент на разходите, се дължи на
обстоятелството, че в него не са включени разходите за заплащане на
възнаграждението на заемодателя за закупените пакети допълнителни услуги. С
оглед характера на посочените в договора „допълнителни услуги“, за които е
предвидено възнаграждение / за приоритетно разглеждане и отпускане на кредита и
за промяна на погасителния план по кредита / по естеството си са свързани с
усвояване и управление на кредита, а според императивната разпоредба на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита /, се налага изводът, че същите се
отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата
на чл.10а, ал.2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора.
При това положение следва да се приеме, че целта на посочената договорна
клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в
противоречие с добрите нрави /принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения/ и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава
хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да заплати на
заемодателя възнаграждение , което не е взето предвид при изчисляване на
посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвид горното настоящият
състав на съда намира, че при сключването на процесния договор за
потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния
процент на разходите по кредита, а посочения в договора размер на годишния
процент на разходите не съответстват на действително уговорения такъв и е
нищожна. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на
чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме за нищожен.
4
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, и е уважил
предявения иск, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
При този изход на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 във вр. с
ал. 1, т.2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на въззиваемата страна следва да
се присъди сумата от 622,16 лева -адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция по подадената срещу
първоинстанционното решение въззивна жалба , определено по реда на чл.7,ал.2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №642 от 19.05.2021г., постановено по гр.д.
№16751/2020г., по описа на Районен съд-Пловдив, VII гр. състав.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати на
адвокат Д.Л. Ф., личен № **********, с адрес: гр. С., ул. ***, сумата в размер на
622,16 лева-адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на В. К. К.,
ЕГН: **********, в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5