Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-ти въззивен състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАНОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР СТОИЦЕВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
участието на секретар Марина Тодорова и в присъствието на прокурор Садай, като разгледа докладваното от съдия Стоицев ВНОХД №1259/17 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
глава XXI от НПК.
С присъда на Софийски районен съд,
НО, 12 с-в от 28.09.16 г. по НОХД №15502/11 г. подс. Ц.М.М. е признат
за виновен за това, че на 27.06.10 г. за времето от 21.00 ч. до 21.30 ч. в гр.
София, в незастроен парцел, обрасъл с храсти, находящ се между ул.“Найчо Цанов“
и ж.к. „Западен парк“ се съвкупил с лице от женски пол – А.В.С., като я накарал
да си свали гащите и проникнал с члена си във вагината й, като я принудил към
това със сила – нанесъл удари с юмруци в областта на лицето и главата на
пострадалата С. – престъпление по чл.152, ал.1, т.2 от НК, като му е наложено
наказание четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим в
затвор.
Със същата присъда подс. Ц.М.М. е признат
за виновен за това, че на 27.06.10 г. за времето от 21.00 ч. до 21.30 ч. в гр.
София, в незастроен парцел, обрасъл с храсти, находящ се между ул.“Найчо Цанов“
и ж.к. „Западен парк“ отнел чужди движими вещи – сумата от 90.00 лв., 1 бр.
мобилен телефон марка „Нокиа“, модел „6230и“ на стойност 30.00 лв., 1 бр.
мобилен телефон марка „Нокиа“, модел „6300“ на стойност 25.00 лв., СИМ карта на
стойност 5.00 лв., всичко на обща стойност 150.00 лв. от владението на А.В.С., с намерение противозаконно да ги
присвои, като употребил за това сила - нанесъл удари с юмруци в областта на
лицето и главата на пострадалата С. – престъпление по чл.198, ал.1 от НК, като
му е наложено наказание четири години лишаване от свобода при първоначален
строг режим в затвор.
На основание чл.23, ал.1 от НК на подс. Ц.М.М.
е определено едно общо най-тежко наказание четири години лишаване от
свобода при първоначален строг режим в затвор.
Срещу присъдата е постъпила
въззивна жалба от подс. М.. В жалбата се твърди, че присъдата на районния съд е
неправилна. Изложени са съображения, че по делото не са събрани безспорни
доказателства за авторството на извършените деяния, показанията на пострадалата
А.С. противоречат на останалия събран доказателствен материал, същата не е
съобщила на друг свидетел относно извършеното изнасилване, съгласно
заключението на изготвената СМЕ не се установяват травматични увреждания по
половите органи на пострадалата, което говори за липса на насилствен полов акт.
Направено е искане обжалваната присъда да бъде отменена и подсъдимият да бъде
оправдан по повдигнатите обвинения.
В съдебно заседание пред въззивния съд
защитникът излага съображения за недоказаност на обвинението от фактическа
страна, като посочва, че единствените преки доказателства в подкрепа на
обвинението са показанията на пострадалата, които обаче не следва да се
кредитират, тъй като два дни след деянието тя е посочила друго лице като
извършител и това компрометира нейните показания. Моли първоинстанционната
присъда да бъде отменена и подсъдимият да бъде оправдан.
Прокурорът счита въззивната
жалба за неоснователна и посочва, че районният съд внимателно е изследвал
събраните по делото доказателства, правилно е установил фактическата обстановка
и е изложил мотиви кои доказателства кредитира и по какви съображения. Моли
съда да потвърди обжалваната присъда като правилна и законосъобразна.
Повереникът на частния
обвинител счита, че изводите на първоинстанционния съд за вината на подсъдимия
са верни и моли присъдата на съда да се остави в сила.
Въззивното производство
протича задочно по отношение на подсъдимия при условията на чл.269, ал.3, т.4,
б.“а“ от НПК.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, VI-ти въззивен състав, след като
обсъди доводите в жалбата, както и тези, изложени в съдебно заседание от
страните, и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, намира следното:
От фактическа страна:
Въз
основа на събраните доказателства въззивният съд установи следната фактическа
обстановка, която не се различава съществено от възприетата от
първоинстанционния съд /следва да се
отбележи, че районният съд е подходил формално, като буквално е възпроизвел в
мотивите към присъдата изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт,
независимо, че по отношение на някои факти – напр. последователността в
действията на подсъдимия при извършване на инкриминираното деяние и др.,
събраните в хода на съдебното следствие гласни доказателства, основно
показанията на пострадалата, разкриват различия, макар и несъществени, с
изложеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, които различия обаче,
с оглед прецизност, е следвало да намерят отражение във фактологията, изложена от
районния съд в мотивите към присъдата/:
На 27.06.10
г. около 20.50 ч. пострадалата А.В.С. се прибирала от работа – заведение
„Плейграунд“, находящо се в гр. София, ж.к. „Западен парк“. Пострадалата
минавала по пътека през незастроен парцел, обрасъл с храсти, находящ се между
ж.к. „Западен парк“ и ул.“Найчо Цанов“, където пресичала трамвайна линия и
изоставена ЖП линия. По това време вече се смрачавало.
Срещу пострадалата С. се
появил подс. М., който се движил срещу нея. Първоначално подсъдимият я
подминал, но след това се върнал, заобикаляйки отстрани и отново я пресрещнал в
момента, в който тя пресичала изоставената ЖП линия. Подс. М. хванал
пострадалата за ръцете и я съборил на земята, след което й нанесъл удар в
лицето. След това я завлякъл в намиращите се наблизо храсти. Подсъдимият
пребъркал джобовете на долнището на анцуга на пострадалата и взел оттам парична
сума от 30.00 лв. и мобилен телефон марка „Нокиа“. След това подс. М. казал на
пострадалата С. да се съблече. Тя отказала, при което подсъдимият й нанесъл още
два удара в лицето. Заплашил я да мълчи и да не вика, защото иначе щяло да й се
случи нещо лошо, което пострадалата възприела като заплаха за живота й. Пострадалата
С. се съблякла и подсъдимият осъществил полов акт с нея, при което проникнал с
половия си член във влагалището на пострадалата. След като приключил половия
акт подсъдимият започнал да претърсва дамската чанта на пострадалата и намерил
там портмоне, лични документи и банкови карти. Подсъдимият взел от портмонето
на пострадалата парична сума от 60.00 лв. Той поискал тя да отиде и да изтегли
пари, които да му донесе, но пострадалата казала, че няма налични в картите,
тъй като същите били блокирани. Пострадалата помолила подсъдимият да й върне
мобилния телефон със СИМ картата, но той извадил само картата и я върнал, а
телефонът задържал. Пострадалата започнала да търси по земята втория си
телефон, който бил изпаднал от джоба на анцуга. Когато го намерила, подсъдимият
й взел и този телефон и го задържал, заедно с намиращата се в него СИМ карта.
Отнетите от подсъдимия телефони били мобилен телефон марка „Нокиа“, модел
„6230и“ на стойност 30.00 лв. и мобилен телефон марка „Нокиа“, модел „6300“ на
стойност 25.00 лв. Отнетата от подсъдимия 1 бр. СИМ карта била на стойност 5.00
лв. Подс. М. поискал пострадалата да отиде и да му намери 100.00 лв. Тя казала,
че ще го направи и да я изчака пет минути, за да му ги донесе. След това тя се
върнала до заведението „Плейграунд“ и споделила с колега на име А. и други
колеги там, че са я нападнали и обрали, но не споделила, че била изнасилена,
тъй като се срамувала. Няколко колеги на пострадалата тръгнали към
местопроизшествието, за да заловят подсъдимия, но когато стигнали там, той си
бил отишъл. След това колегите на пострадалата я закарали в дома й. Малко
по-късно пострадалата С. отишла в 03 РУП – СДВР, където подала жалба за случая.
Изнасилването
на пострадалата С. довело до посттравматично стресово разстройство. Извършеното
спрямо нея представлявало сериозна психотравма, било възприето като реална
заплаха за живота й, възбудило основателен страх и предизвикало посоченото
стресово разстройство. Протичането на това болестно състояние е флуктуиращо, с
тенденция към бавно подобряване и оздравяване.
По доказателствата:
Въззивният
съд, подобно на първоинстанционния, кредитира изцяло показанията на
пострадалата С., които намира за последователни, логични, житейски достоверни,
непротиворечиви и добросъвестни. От тях, в качеството им на преки
доказателства, по категоричен начин се установяват времето, мястото и механизма
на извършване на двете инкриминирани деяния.
Вярно
е, че по делото липсват други преки доказателства за извършените престъпления
извън показанията на пострадалата, но това е така заради самото естество на
престъплението по чл.152 от НК, извършено в отсъствие на други лица освен дееца
и пострадалата, поради което в наказателното производство няма как да бъдат
установени и разпитани свидетели – очевидци на деянието. Същевременно следва да
се отчете, че показанията на пострадалата не са изолирани от останалия събран
по делото доказателствен материал, а се подкрепят от други доказателства, макар
и косвени по характер, които сочат на достоверност на показанията на пострадалата.
Показанията на пострадалата кореспондират със заключението на СМЕ, в което е
посочено, че при прегледа й са установени кръвонасядане на ляв външен очен ъгъл
и повърхностни издрасквания в областта на двете седалища и опашната област.
Според вещото лице кръвонасядането на левия външен очен ъгъл е резултат от
действието на твърд тъп предмет, а описаните повърхностни издрасквания се
дължат на действието на твърди тъпи предмети по механизма на тангенциално
въздействие и могат да бъдат получени при лежащо положение по гръб на
пострадалата и съответно на действие на терена, върху който е лежала. Съдът
счита, че установените увреждания реално отговарят на описания от пострадалата
механизъм на деянията, при което кръвонасядането на левия външен очен ъгъл е причинено
от нанесените от подсъдимия удари в лицето на пострадалата, а издраскванията по
седалището й са следствие от лежащото положение на пострадалата по гръб, без
дрехи върху посочените части на тялото, върху обрасъл с трева и храсти терен. В
заключението на СМЕ е посочено, че по половия орган на пострадалата не се
установяват травматични увреждания, но вещото лице заявява, че този факт не
изключва възможността спрямо нея да е бил осъществен насилствен полов акт; в
този смисъл съдът счита, че липсата на травматични увреждания по половия орган на
пострадалата не поставя под съмнение достоверността на свидетелските й показания.
Показанията
на пострадалата се подкрепят от показанията на свидетеля Л.Л., в качеството им
на производни и косвени доказателства, който възпроизвежда пред съда обстоятелства,
разказани му от пострадалата във връзка с инцидента. Констатира се липса на
противоречия между показанията на пострадалата С. и на свидетеля Л.. Въпросните
показания кореспондират както по отношение на твърдените от пострадалата факти
във връзка с изнасилването и грабежа, така и по отношение на проведения
непосредствено след деянието телефонен разговор между извършителя и св. Л. чрез
отнетия от пострадалата мобилен телефон.
Показанията
на пострадалата се потвърждават от протокола за оглед на местопроизшествие с
приложен към него снимков материал, от който се получават данни за мястото на
извършване на деянието, напълно съответстващи с описанието на
местопроизшествието, направено от пострадалата при нейния разпит.
Съдът
не споделя доводите във въззивната жалба относно това, че несподелянето от
страна на пострадалата с други хора за извършеното изнасилване, поставя под
съмнение достоверността на нейните показания. Действително се констатира нежелание
и резервираност от страна на пострадалата да разказва за инцидента, при това както
извънсъдебно - пред колегата си А. непосредствено след деянието тя е заявила единствено,
че е била ограбена, а не и изнасилена; пред приятеля си св. Л. първоначално е
твърдяла, че „някакъв я срещнал, когато си тръгвала от работа и й взел
телефоните, като се опитвал да я изнасили“, а едва след един месец му признала,
че действително е била изнасилена, така и пред съда – в съдебно заседание на 25.02.15
г. пострадалата С. отказва да дава показания, което налага показанията й,
дадени пред друг състав на съда, да бъдат прочетени по реда на чл.281, ал.1,
т.2 от НПК. Нежеланието на пострадалата да разказва за случилото се е напълно
логично и житейски обяснимо, предвид чувството на срам и унижение от
изнасилването, а също и травмиращото от емоционална гледна точка спомняне на
събитието, както пострадалата изрично заявява в съдебното заседание на 25.02.15
г. В този смисъл, въззивният съд намира, че резервираността на пострадалата към
разказване на инцидента не само не поставя под съмнение нейните показания, а
обратното – представлява допълнителен аргумент за тяхната достоверност и че тя
действително е преживяла описаното от нея травмиращо насилие, съгласно
показанията й, дадени пред състав на съда в съдебно заседание на 26.04.12 г.
Въззивният
съд споделя извода на първата инстанция, че авторството на деянието се
установява по безспорен начин. От една страна, в тази насока са двукратните
изявления на пострадалата пред съда – в съдебни заседания на 26.04.12 г. и на
25.02.15 г. – че именно присъстващия в залата подсъдим е извършител на
деянието. Вярно е, че към момента на извършване на деянието видимостта вече е
намалявала /започвало е да се смрачава/, но пострадалата заявява, че все пак е
било достатъчно светло, за да може тя да види извършителя добре, още повече, че
при извършването на деянието пострадалата е имала физически контакт с
подсъдимия от непосредствена близост и за продължително време – около половин
час съгласно нейните показания. От друга страна, в хода на разследването са
били издирени и приобщени като веществени доказателства отнетите от
пострадалата два мобилни телефона, които категорично сочат на връзка с
подсъдимия М.. Двата мобилни телефона са индивидуализирани по категоричен начин
посредством представените от пострадалата гаранционни карти на същите – в тях
телефоните са описани по марка, модел и уникален имей номер. От приложен по
делото заложен билет от 28.06.10 г. се установява, че на следващия ден след
деянието мобилният телефон марка „Нокиа“, модел „6300“ бил заложен от
подсъдимия М. в заложна къща „Е.К.1“ срещу сумата от 30.00лв. В заложния билет
мобилният телефон е категорично индивидуализиран, включително с посочване на
имей номер. Посочени са пълни данни – три имена и ЕГН – на лицето, което го е
заложило – подсъдимия М.. Разпитан е свидетеля С.Р., управител по това време на
заложната къща, който описва реда за приемане на вещи в залог в заложната къща
и за изготвяне на договор за заем, посочва, че договорът се изготвя от
съответния служител в заложната къща и че той вписва данните на залогодателя
въз основа на представена от него лична карта, при което установява
идентичността на явилото се лице с представения документ за самоличност. При
тези доказателства за съда няма съмнение, че именно подсъдимият М. е лицето,
заложило единия от инкриминираните мобилни телефони на следващия ден след
деянието. От приложена разписка за продажба с фискален бон от 03.08.10 г. и от
показанията на св. Н. Д. се установява, че последният е закупил въпросния
мобилен телефон от заложната къща, а с протокол за доброволно предаване от
09.08.10 г. го е предал на органите на полицията. По отношение на втория
мобилен телефон - марка „Нокиа“, модел „6230и“ – същият е бил предаден на
органите на полицията с протокол за доброволно предаване от 06.08.10 г. /в
който телефонът е подробно описан, включително с имей номер/ от лицето Н. С.. Разпитана
е свидетелката И.П., от чиито показания се установява, че през 2010 г. подс. М.
подарил мобилния телефон на сестра си – Н. С., а тя пък от своя страна временно
го предоставила за ползване на св. Петкова - за няколко дни, докато свидетелката
си купила друг мобилен телефон.
По делото е налице протокол
за разпознаване от 29.06.10 г., при което пострадалата С. е разпознала като
извършител на деянието друго лице – Г.А.. В показанията си пред съда от 26.04.12 г. пострадалата дава достоверно и логично обяснение
за допуснатата грешка при разпознаването – факта, че тя е била под влияние на
стреса и шока от преживяното. Съдът, като отчита изявлението на пострадалата
при разпита й, а също и обстоятелството, че приобщените като веществени
доказателства мобилни телефони сочат на връзка с подс. М., а не с лицето Г.А.,
счита, че при разпознаването действително е била допусната грешка и лицето Г.А.
няма отношение към случая.
От
заключението на изготвената СПЕ по отношение на пострадалата се установява, че изнасилването
е довело до посттравматично стресово разстройство, като извършеното спрямо нея
представлявало сериозна психотравма, било възприето като реална заплаха за
живота й, възбудило основателен страх и предизвикало посоченото стресово
разстройство; протичането на това болестно състояние е флуктуиращо, с тенденция
към бавно подобряване и оздравяване.
От правна страна:
При описаната по-горе
фактическа обстановка, въззивният съд изцяло се солидаризира с изводите на
първата инстанция, че с деянието си подс. М. е осъществил от обективна и
субективна страна, при условията на реална съвкупност, съставите на
престъпления по чл.152, ал.1, т.2 от НК и по чл.198, ал.1 от НК. Подробни
съображения в тази насока са изложени в мотивите към присъдата на районния съд,
които въззивната инстанция споделя и не е нужно да преповтаря.
По отношение на наказанието:
Въззивният съд намира, че са
налице основания за намаляване на наложените на подс. М. наказания. Аргумент за
това е продължилото извън разумния срок наказателно производство срещу него –
от извършване на деянието до влизане на присъдата в сила е изтекъл период от
близо девет години. Отдалеченото във времето изпълнение на наказанието до
голяма степен осуетява ефективното постигане на целите по чл.36 от НК. Съгласно
константната съдебна практика продължилото извън разумния срок наказателно
производство само по себе си е основание за определяне на наказание при
условията на чл.55 от НК - под предвидения в закона минимум. В настоящия
случай, въззивният съд намира, че приложението на посочената материалноправна
разпоредба би било несправедливо, тъй като престъплението по чл.152, ал.1, т.2
от НК се отличава с изключителна тежест. Доводи в тази насока са обстоятелството,
че изнасилването е довело до посттравматично стресово разстройство при
пострадалата; високият интензитет на упражнената принуда – под формата на
нанасяне на удари в главата и лицето, включително и причиняване на леки
травматични увреждания по главата; обремененото съдебно минало на подсъдимия /същият
е бил осъждан двукратно към датата на деянието за тежки умишлени престъпления,
по отношение на които осъждания не е била настъпила реабилитация към посочения
момент/. При съвкупната преценка на изложените обстоятелства настоящият съдебен
състав счита, че наказанията на подсъдимия следва да бъдат намалени, но в
рамките на приложението на чл.54 от НК, като и за двете престъпления - по
чл.152, ал.1, т.2 от НК и по чл.198, ал.1 от НК наказанията бъдат намалени от ЧЕТИРИ
ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия М. следва да бъде определено едно общо най-тежко наказание за
двете престъпления, извършени при условията на реална съвкупност в размер на
ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Предвид значителния период от време, изтекъл от
извършване на престъпленията, прилагането на възможността за увеличаване на
общото наказание на основание чл.24 от НК в конкретния случай се явява
нецелесъобразно с оглед целите на наказанието по чл.36 от НК.
По отношение на подсъдимия М.
не са налице предпоставки за отлагане на изпълнението на наложеното наказание
по реда на чл.66, ал.1 от НК, тъй като престъпленията, за които подсъдимият е
признат за виновен, са извършени в изпитателния срок на условно осъждане,
постановено с определение на Районен съд гр. Червен бряг по НЧД №308/08 г., в
сила от 16.10.08 г., с което на основание чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК е
определено едно общо наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на
което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК при изпитателен срок от три
години.
При определяне на режима за
изтърпяване на наказанията съдът отчита, че подс. М. се е укрил в хода на
въззивното производство, което е наложило мярката му за неотклонение да бъде
изменена в „задържане под стража“ и същият да бъде обявен за общодържавно
издирване. Поради това съдът счита, че при определяне на режима за изтърпяване
на наказанията следва да се приложи разпоредбата на чл.57, ал.2 вр. ал.1, т.3
от ЗИНЗС и на подсъдимия да се определи първоначален строг режим на изтърпяване
на двете наложени отделни наказания лишаване от свобода, както и на
определеното общо наказание лишаване от свобода.
С оглед настъпилата след
постановяване на присъдата на районния съд законодателна промяна в ЗИНЗС, при
което съдът вече не определя конкретния вид на затворническото заведение, в
което се изтърпява наложеното наказание лишаване от свобода, такова заведение
не следва да бъде определяно във връзка с наложеното на подсъдимия наказание.
При служебна проверка
въззивният съд констатира, че районният съд е пропуснал да преведе в изпълнение
по отношение на подсъдимия отложеното наказание една година лишаване от
свобода, наложено с определение на Районен съд гр. Червен бряг по НЧД №308/08
г., в сила от 16.10.08 г. Този пропуск не може да бъде отстранен във въззивното
производство, поради забраната за влошаване на положението на жалбоподателя reformacio in pejus и предвид обстоятелството, че въззивното производство
е образувано само по жалба на подсъдимия, без да има съответен протест от
прокурор при СРП. Пропускът следва да бъде отстранен от районния съд в отделно
производство по реда на чл.306, ал.1, т.3 от НПК.
Така мотивиран и на основание чл.334, т.3 и чл.337,
ал.1, т.1 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, VI-ти въззивен
състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда
на Софийски районен съд, НО, 12 с-в
от 28.09.16 г. по НОХД №15502/11 г. в санкционната й част, като намалява наложените на подс. Ц.М.М. наказания и определя на
същия наказание за извършеното престъпление по чл.152, ал.1, т.2
от НК в размер на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.57, ал.2
вр. ал.1, т.3 от ЗИНЗС определя първоначален строг режим на
изтърпяване на наказанието, определя наказание за извършеното престъпление по
чл.198, ал.1 от НК в размер на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на
основание чл.57, ал.2 вр. ал.1, т.3 от ЗИНЗС определя
първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието и налага на основание чл.23,
ал.1 от НК на подс. Ц.М.М. едно общо най-тежко
наказание ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.57,
ал.2 вр. ал.1, т.3 от ЗИНЗС определя
първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието, и отменя постановеното от районния съд изтърпяване на наказанието да
стане в затвор, като вида на затворническото заведение следва да бъде определен
от органите на ГДИН по реда на чл.58 от ЗИНЗС.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.