Р
Е Ш Е Н И Е
260330/22.7.2021г.
гр. Шумен
Шуменският
районен съд, в открито заседание, на тридесети юни две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като разгледа
докладваното от съдията гр. д.№1632 по описа за 2020 г. на ШРС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени положителни, установителни искове, с правно
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.342 и сл. от ТЗ,
чл.92 от ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „Мого България“ ООД,
ЕИК ***, представлявано от управителя И.Г., със седалище и адрес на
управление: ***, излага, че по ч.гр.д.№3310/2019 г. на ШРС, по реда на чл.410 и
сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу
ответника К.П.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, п.к. 9706, ул. „Л.“ № 4, за следните суми: 65,35 лева -
незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж
от 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г. по Договор за финансов лизинг №AG0000552, сключен на 28.09.2018 г.; 921,22 лева
- незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж
от 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г.; 6,73 лева - неустойка за забавени плащания
за периода 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г.; 1279,20 лева - неустойка за
прекратяване по вина на лизингополучателя; 108,68 лева - разходи за заплатени
данъчни задължения; 120,00 лева - такса за регистрация на МПС в КАТ; 280, 00
лева- такса за приоритетно разглеждане на искане за лизинг. В заповедното
производство са присъдени и извършените по делото разноски. Ищецът твърди, че
на 28.09.2018 г. между него, в качеството на лизингодател и ответника, в
качеството на лизингополучател е сключен Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността №AG0000552. В изпълнение на договора,
ищецът бил придобил собствеността върху посочения от ответника л.а. марка „Cadillac“, модел „Srx“, с рег. №***, като е предоставил
ползването му на последния. Сочи се в молбата, че лизингополучателят е заплатил
авансова вноска и част от първоначални разходи по смисъла на договора, като
размерът на финансирането е 12 100.00 лева. Уговорен бил срок от 84
месеца, през който ответникът е следвало да погаси задълженията си по договора,
чрез месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва. Бил договорен
фиксиран лихвен процент в размер на 41,16 %. Ответникът не бил заплатил нито
една вноска по договора, като ползвал вещта до 11.12.2018 г., на която дата
автомобилът бил върнат на лизингодателя. Съобразно неизпълнението на
лизингополучателя, договорът бил прекратен, като длъжникът дължал уговорената в
този случай неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя, равняваща
се на сума от 1 279, 20 лева. Ответникът дължал и мораторна неустойка,
както и заплащане на направени разходи от кредитора по повод придобиване и
ползване на вещта, описани в молбата. Поради изложеното, моли съда да постанови
решение, по силата на което, да се признае за установено, че ответникът му дължи
следните суми: 65,35 лева - незаплатена главница по лизингови вноски, включена
в анюитетните вноски с падеж от 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г. по Договор за
финансов лизинг №AG0000552,
сключен на 28.09.2018 г.; 921,22 лева - незаплатена лихва по лизингови вноски,
включена в анюитетните вноски с падеж от 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г.; 6,73
лева - неустойка за забавени плащания за периода 25.10.2018 г. до 11.12.2018
г.; 1279,20 лева - неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя;
108,68 лева - разходи за заплатени данъчни задължения; 120,00 лева - такса за
регистрация на МПС в КАТ; 280, 00 лева- такса за приоритетно разглеждане на
искане за лизинг, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано
от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението. Претендира и разноски.
В хода
на делото поддържа претенциите си.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът, чрез назначения му от съда особен представител, представя писмен
отговор.
Изразява
становище за допустимост, но неоснователност на исковете, сочейки правни и
фактически доводи и възражения. Излага и аргументи за нищожност на клаузи от
договора.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№3310/2019 г. по описа на ШРС,
по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника, за следните суми: 65,35 лева -
незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж
от 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г. по Договор за финансов лизинг №AG0000552, сключен на 28.09.2018 г.; 921,22 лева
- незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж
от 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г.; 6,73 лева - неустойка за забавени плащания;
1279,20 лева - неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя; 108,68
лева - разходи за заплатени данъчни задължения; 120,00 лева - такса за
регистрация на МПС в КАТ; 280, 00 лева- такса за приоритетно разглеждане на
искане за лизинг, като са присъдени извършените по делото разноски. Заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Не се спори
между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между
търговското дружество и ответникът е сключен Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността №AG0004900,
по силата на който ищецът, в качеството на лизингодател, поел задължението да предостави
ползването на ответника, в качеството му на лизингополучател, върху л.а. марка „Cadillac“, модел „Srx“,
с рег. №***. Няма спор, че основното насрещно задължение на ответника е да
заплаща, ежемесечно лизингови вноски по договора, включващи главница и
възнаградителна лихва. Общият размер на кредитираната сума е 12 100.00
лева, а общият размер на уговорената между страните възнаградителна лихва е
24 900, 82 лева. Уговореният лихвен процент е 41, 16 %, а ГПР- 49, 65 %.
Общата дължима сума от лизингополучателя е 37 000, 82 лева, която е
следвало да се изплати чрез 84 месечни лизингови вноски, посочени в приложения
към договора погасителен план. Първата вноска е следвало да се извърши на
25.10.2018 г., а последната- на 25.09.2025 г. Няма спор, а се установява и от
документите по делото, че на 28.09.2018 г. ответникът е получил владението
върху вещта, предмет на договора. Ищецът претендира заплащане на уговорени
лизингови вноски срещу ползване на вещта, предмет на договора, считано за
периода от 25.09.2018 г. до 11.12.2018 г. /лизингови вноски по погасителен
план- от 28.10.2018 г. до 11.12.2018 г./, твърдейки, че за този период вещта е
ползвана от ответника съобразно уговореното. Ответникът не оспори, че за
сочения период е ползвал автомобила, като няма и ангажирани доказателства за
връщането му на лизингодателя. От заключението по извършената по делото ССЕ, по
отношение на което съдът няма основания да се съмнява в обективността и правилността
му, се установи, че размерът на договорената главница за процесния период е
равен на сума от 65, 35 лева, а размерът на непогасената възнаградителна лихва
е равен на сума от 921, 22 лева. Ето защо и предвид липсата на доказателства за
изпълнение на тези задължения на ответника по договора, съдът стига до извода,
че същият дължи на ищеца горните суми за главница и възнаградителна лихва по
договора за лизинг. Съдът счита направеното от особения представител на
ответника възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради
прекомерност на лихвата за неоснователно, поради следното: Съгласно текста на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, който нормативен акт намира приложение при
процесния казус /арг. от чл.4, ал.1, т.4 от ЗПК/, годишният процент на
разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая ГПР е 49, 65 %, т.е. не
надвишава пет пъти размера на законната лихва, който към датата на сключване на
договора е 50%. Сочената от представителя на ответника съдебна практика е
относима към договори, сключени преди приемане на горецитираната правна норма
/през 2014 г./, като с последната законодателят изрично уреди максимално
допустимия размер на разходи по договори по смисъла на ЗПК, в които разходи
безспорно е включено и възнаграждението на кредитора по този вид договори.
По отношение на
претендираната от ищеца сума от 280.00 лева, представляваща такса за
приоритетно разглеждане на искане за лизинг, за да се произнесе, съобрази
следното:
Действително в договора е предвидено
лизингополучателят, освен първоначалната вноска, да заплати и сума от 400.00
лева, представляваща такса за приоритетно разглеждане. Съгласно текста на
разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, като ал. 2 от чл.10а гласи, че кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В случая, доколкото не е ясно за каква точно допълнителна услуга е уговорена
тази такса /арг. от ал.4 на чл.10а от ЗПК/, различна от действия по усвояване
на кредита, съдът счита, че заявената с настоящата молба сума от 280.00 лева,
като такса за приоритетно разглеждане е недължима. На следващо място, предвид
неяснотата относно дефиницията на това приоритетно разглеждане /в какви срокове
ще му бъде разгледано искането и с какви предимства ще се ползва
лизингополучателя/, не е ясно и дали лизингодателят е извършил тази услуга, за
да претендира заплащане на стойността ѝ. Ето защо заключава, че тази
претенция е неоснователна и следва да се отхвърли.
Неоснователни са и претенциите за
заплащане на сума от 108,68 лева - разходи за заплатени данъчни задължения и
120,00 лева - такса за регистрация на МПС в КАТ. Няма ангажирани надлежни
доказателства, установяващи заплащане от страна ищеца на данъчни задължения
касателно процесната движима вещ, нито доказателства, сочещи размера на тези
задължения. Липсват и доказателства за заплатени такси за регистрация на МПС,
предмет на договора, в съответното поделение на КАТ. Ето защо и тези претенции
следва да се отхвърлят.
Касателно претенцията за заплащане на
сума от 1279,20 лева - неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя,
за да се произнесе, съобрази следното:
Според общите условия към договора за лизинг
/т.15.5/, при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният
дължи неустойка в размер на три лизингови вноски, като неустойката се начислява
въз основа на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди
прекратяване на договора. Съгласно клаузите на общите условия, отнасящи се до
прекратяване на договора, лизингодателят има право да прекрати предсрочно
договора в случай на забава в плащането на първоначална вноска, лизингова
вноска, ДДС, първоначални разходи, разходи, подлежащи на възстановяване или
друго, дължимо плащане от страна на лизингополучателя с повече от пет дни.
Доколкото в случая ищецът твърди, че ответникът не е изпълнявал задълженията си
да заплаща договорените лизингови вноски, съдът приема, че това основание се
сочи като причина за прекратяване на договора. Но съгласно общите условия, в
този случай прекратяването на договора не става автоматично, със самия факт на
неизпълнение /неплащане в срок на вноските/, а е необходимо изпращане от страна
лизингодателя на нарочно писмено уведомление до лизингополучателя, с което
последният следва да се уведоми, че договорът се прекратява, като в
уведомлението се посочи датата, от която договорът се счита прекратен /т.13.6
от общите условия/. В последния текст изрично е посочено, че прекратяване на
договора в хипотезата на т.13.5, т.i
от общите условия /разглежданата
хипотеза/, се упражнява с изпращането на писмено уведомление до
лизингополучателя. Няма ангажирани доказателства по делото, че ищецът надлежно
е упражнил това си право, като е уведомил лизингополучателя, че прекратява
договора, поради неплащане на лизинговите вноски. Ето защо счита, че в случая
не е налице надлежно прекратяване на договора, поради което не следва да се
дължи предвидената в общите условия неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя. Последната е предвидена единствено и изрично при
прекратяване на облигационноправната връзка между страните, като размерът
ѝ се определя от лизингивоти вноски с настъпил падеж, преди прекратяване
на договора. Поради изложеното заключава, че тази претенция е изцяло
неоснователна и следва да се отхвърли.
Относно претенцията за заплащане на
мораторна неустойка в размер на 6,73 лева, доколкото по делото се установи
дължимостта на главното вземане, изискуемостта на същото, забавата на длъжника
и изрична клауза за мораторна неустойка в общите условия към лизинговия
договор, счита, че в случая са налице предпоставки за присъждане на така
уговореното обезщетение за забавено плащане. Съгласно т.15.1 от общите условия,
при забава на плащане на парично задължение от страна на лизингополучателя,
лизингодателят има право на неустойка в размер на законната лихва върху
неплатената в срок сума, за целия период на забава. От заключението по приетата
ССЕ, се установи, че размерът на тази неустойка за процесния период се равнява
на сума от 7, 41 лева. Ето защо
заключава, че тази претенция е изцяло основателна и следва да се уважи.
На основание
чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят разноските, които са направени
както в исковото, така и в заповедното производство, в общ размер на 334, 46
лева.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К.П.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, п.к. 9706,
***, дължи на „Мого
България“ ООД, ЕИК ***, представлявано
от управителя И.Г., със седалище и адрес на управление: ***, следните суми:
65,35 лева /шестдесет и пет лева и тридесет и пет стотинки/- незаплатена
главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от
25.10.2018 г. до 11.12.2018 г. по Договор за финансов лизинг №AG0004900, сключен на 28.09.2018 г.; 921,22
лева /деветстотин двадесет и един лева и двадесет и две стотинки/- незаплатена
лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 25.10.2018
г. до 11.12.2018 г.; 6,73 лева /шест лева и седемдесет и три стотиник/-
неустойка за забавени плащания за периода 25.10.2018 г. до 11.12.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК 01.11.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, присъдени по
ч.гр.д. №3310/2019 г. по описа на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Мого България“ ООД, ЕИК ***
представлявано от управителя И.Г., със седалище и адрес на управление: ***,
срещу К.П.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, п.к. 9706, ***, обективно съединени искове по чл.422,
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.342 и сл. от ТЗ, чл.92 от ЗЗД, за заплащане на
следните суми: 1 279,20 лева /хиляда двеста седемдесет и девет лева и двадесет
стотинки/- неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя; 108,68 лева
/сто и осем лева и шестдесет и осем стотинки/- разходи за заплатени данъчни
задължения; 120,00 лева /сто и двадесет лева/- такса за регистрация на МПС в
КАТ; 280, 00 лева- /двеста и осемдесет лева/- такса за приоритетно разглеждане
на искане за лизинг, всичките, претендирани по
Договор за финансов лизинг №AG0004900,
сключен на 28.09.2018 г.
ОСЪЖДА К.П.Х., ЕГН **********, с адрес:
***, ***, да заплати на „Мого България“ ООД, ЕИК ***, представлявано от управителя И.Г.,
със седалище и адрес на управление: *** и адрес за призоваване: *** сумата от 334, 46 лева / триста тридесет и четири
лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща направените по делото,
включително и в заповедното производство, разноски, съразмерно с уважената част
от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: