Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 8319 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 88239
от 09.04.2019 г., постановено по гр. д. № 69442/2018 г. по описа на СРС, ГО, 33
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.А.А. искове с правно основание чл. 124, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД, че последната дължи на „Т.С.“
ЕАД, сумата от 419, 68 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за
периода 27.06.2015 г. – 30.04.2017 г. в топлоснабден
имот – апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж. к.
„*******, аб. № 347655, ведно със законната лихва,
считано от 27.06.2018 г. до окончателното изплащане, сумата от 50, 86 лв.,
представляваща лихва за забава върху задължението за цена на доставената
топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. - 19.06.2018 г., както и сумата от
28, 78 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода
27.06.2015 г. – 30.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2018
г. до окончателното изплащане и сумата от 6, 03 лв. – лихва за забава върху
задължението за цена на услуга дялово разпределение за периода 16.09.2015 г. –
19.06.2018 г. Искът за вземането за цена на доставена топлинна енергия, е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 419, 68 лв. до пълния предявен размер от 706, 43
лв. и за периода м.07.2014 г. – 26.06.2015 г., както и искът за лихва за забава
върху задължението за цена на доставена топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 50, 86 лв. до пълния предявен размер от 131, 28 лв. Искът за
вземането за цена на услуга дялово разпределение за разликата над уважения
размер от 28, 78 лв. до пълния предявен размер от 46, 78 лв. и за периода м.07.2014
г. – 26.06.2015 г., както и искът за лихва за забава върху задължението за
услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 6,03 лв. до
пълния предявен размер от 11, 41 лв. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, разноски в размер на 392 лв., а ищецът, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, е осъден да заплати на ответницата разноски в размер
на 176 лв. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Н.“ ЕАД.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон.
Счита че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че сумите за периода 01.05.2014 г. – 26.06.2015 г. са погасени по
давност. В раздел IX от Общите условия - „Заплащане на топлинна енергия“,
чл.33, ал.1 са определени редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за
топлинна енергия, а именно: в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят. СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по обща фактура за
периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г., издадена м.07.2015 г., стават изискуема
едва на 15.09.2015 г., с оглед на което 3-годишната давност би изтекла на
15.09.2018 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 27.06.2018
г., с което е прекъсната давността. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част и да уважи предявените искове, като му присъди направените по делото
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от ответницата С.А.А., с който оспорва същата.
Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобназно.
С исковата молба се претендират вземания, възникнали и станали изискуеми в
период на погасителна давност. Независимо, че общите фактури са издадени по - късно,
същите включват вземанията, които са били изискуеми още с възникването им, след
като потребителят е имал задължение към датата на получаване на прогнозните
фактури да извършва плащане по тях. Издаването на последваща,
изравнителна сметка не променя началната дата, от която започва да тече
давността. Формираната съдебна практика по идентични случаи е категорична и
непротиворечива, като признава за погасени по давност вземанията, които не са
потърсени от кредитора в срок от 3 години от датата на възникването им, респ.
на настъпване на изискуемостта им. Счита, че в подкрепа на това е и факта, че
длъжникът изпада в забава в момента, в който изтече срокът за заплащане на
прогнозната фактура, а не когато изтече срока за заплащане на изравнителната
фактура. Удължаването на погасителната давност е забранено с императивната
разпоредба на чл.113 ЗЗД и топлопреносното дружество
няма право да определя от кога започва да тече давността. Предвид спецификата
на предоставяните от него услуги, насрещните престации
на абонатите имат характер на периодични плащания, поради което по отношение на
тях се прилага краткия три годишен давностен срок. Следователно
претендираното с въззивната жалба вземане за главница
е погасено по давност, а по силата на чл.111, б. „в” ЗЗД е погасено и акцесорното такова. Моли съда да отхвърли изцяло въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната му част. Претендира сторените по делото разноски.
Третото лице
– помагач на ищеца „Н.“ ЕАД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 от ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в
частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 11, находящ
се в гр. София, ж. к. „*******, като му
дължи сумата от общо 895, 90 лв., от която: 706, 43 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.07.2014 г.
– м.04.2017 г., отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., №
**********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г.; сумата от 131, 28 лв. – законната
лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015 г. – 19.06.2018 г.,
сумата от 46, 78 лв. – главница, представляваща стойността на услугата дялово
разпределение за периода м.07.2014 г. – м.04.2017 г. и сумата от 11, 41 лв. -
законна лихва за забава върху нея за
периода 16.09.2015 г. – 19.06.2018 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането. Във връзка с
подадено на 27.06.2018 г. заявление, по ч. гр. д. № 42232/2018 г. на СРС, 33
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми,
срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва
предявените искове. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания. Счита, че не дължи
претендираните от ищеца суми, тъй като изчислени въз основа на методика, която
с решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС, е отменена. Оспорва
наличието на облигационна връзка с ищеца, предвид липсата на представени от
него доказателства, че е собственик или ползвател на имота на през исковия
период. Поддържа, че по делото следва да се имат предвид разпоредбите на ЗЗП,
който се явява специален по отношение на ЗЕ. Позовава се на разпоредбата на чл.
62,ал.1 ЗЗП, като счита, че в тежест на ищеца е да установи поръчването на
доставката на топлинна енергия от нейна страна, като в противен случай се касае
за непоискана услуга, чието заплащане не дължи. Оспорва наличието на облигационно правоотношение
с ищеца, доколкото договорът за продажба на топлинна енергия се счита за
сключен от момента на подаване на молба за откриване на партида на името на
новия собственик, или носителят на ограничено вещно право на ползване, до който
момент задължено лице остава старият такъв. Твърди, че не е подавала заявление
– декларация за откриване на партида. По делото не са представени доказателства
за изправност на уредите, чрез които се извършва измерването на количеството
топлинна енергия за процесния период. Не е давала
съгласие за приспадане или възстановяване на суми от изравнителните сметки,
поради което извършеното прихващане със стари задължения извън процесния период е недопустимо. Счита, че нормата на чл.70,
ал.6 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
е неприложима в случая, доколкото на основание чл.15, ал.3 ЗНА следва да се
приложи ЗЗП, а не противоречащия му подзаконов нормативен акт. Поддържа, че счетоводните
записвания на ищеца са в противоречие с нормата на чл. 24 ЗБНБ, поради което
дългът следва да се установи с други доказателства, различни от счетоводната
документация на търговеца. За претендираните суми за лихва ищецът не ангажирал
доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството
или по друг начин, поради което не установил изпадането й в забава за този
период. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове,
като й присъди сторените по делото разноски.
На
27.06.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу С.А.А. за сумата от
753, 21 лв. – главница, както и 142, 69 лв. – мораторна
лихва за периода 16.09.2015 г. – 19.06.2018 г. В т.12 от заявлението е
пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода
м.07.2014 г. – м.04.2017 г., който включва дължимата сума за реално потребена енергия отразена в Общи фактури № **********/31.07.2015 г., №
**********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, общ. *******, абонатен
№ 347655. Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 706,43 лв. - главница и 131, 28
лв. лихва, а за дялово разпределение: 46, 78 лв. - главница и 11, 41 лв. -
лихва.
С
разпореждане от 03.07.2018 г. по ч. гр. д. № 42232/2018 г. на СРС, 33 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лв. -държавна
така и 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред.
Видно от
представения нотариален акт за
собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот
за мероприятия по ЗТСУ № 161, том I, нот. дело № 161/1996 г. на 27.11.1996 г. С.А.А. е придобила правото на собственост върху апартамент 11, находящ се в гр. София, комплекс „Младост 4 Зона 5 ”,
бл.473 А (понастоящем ж.к. „Младост 4”), със застроена площ 112, 43 кв.м. и
състоящ се от четири стаи и сервизни помещения и избено помещение № 11, със
застроена площ 5,68 кв.м. и 8,384% ид. части от
общите части на сградата.
Съгласно
представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна
собственост, находяща се в гр. София, ж. к „*******
от 24.08.2002 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с
„Н.И.“ ООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната
енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и
списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното
решение.
На 19.09.2002
г. е сключен договор между „Н.И.“ ООД и етажната собственост с адрес в гр.
София, ж. к „*******, по силата на който дружеството се е задължило да достави
и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на
топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред СРС е
ангажиран договор № УN295/20.06.2011 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Н.“ ЕАД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на
изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
От
заключението на вещото лице инж. Д.С.по изслушаната пред СРС съдебно -
техническата експертиза по делото, се установява, че през исковия период в процесния имот не е имало отоплителни тела, поради което не
е начислявана топлинна енергия. Топла вода не е ползвана, а на 09.10.1997 г. е
изключено отоплението на стълбите. Отчитането на постъпилата топлинна енергия в
абонатната станция става чрез общ топломер, който се отчита по електронен път в
началото на всеки месец като с помощта на т. нар. „терминал“ се снема показанието
на топломера в 0.00 часа на първо число на месеца. Отчетената енергия, след приспадане на
технологичните разходи се разпределя между потребителите в съответствие с
действащата нормативна уредба. За периода м.07.2014 г. – м.04.2017 г. е начислявана
само топлинна енергия отдадена от сградната
инсталация, която по прогнозни фактури е на обща стойност от 662, 44 лв., а след
изготвяне на изравнителните сметки е установена сума за доплащане в размер на
47, 17 лв. В посочените суми не са включени предишни неплатени и просрочени
суми и лихви по тях. Съгласно заключението общият размерът на сумата за
топлинна енергия през процесния период възлиза на
обща стойност 709, 63 лв.
Пред СРС е
изслушана и съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Ю.Н., от
чието заключение се установява, че няма данни за извършени плащания за
покриване на начислените суми за исковия период. Общият размер на неплатената
главница възлиза на 753, 21 лв., от които: 706, 43 лв. – стойност на топлинна енергия и 46, 78 лв. -
стойност за дялово разпределение. С изравнителните сметки е установена сума за
доплащане в размер на 47, 19 лв. Съгласно заключението размерът на
обезщетението за забавено плащане върху дължимите суми по процесните
фактури с лихвен период до 19.06.2018 г. възлиза на сумата от общо 142, 69 лв.,
от която: 131, 28 лв. – върху стойността
на топлинната енергия и 11, 41 лв. – върху сумата за дялово разпределение. Така
общият размер на дължимите суми за главница и лихви възлиза на общо 895, 90 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
В предмета
на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се установи със
сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след 17.02.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Страните не
спорят в настоящото производство относно обстоятелството, че ответницата е
собственик на процесния имот и в това си качество е
клиент на топлинна енергия и съответно, че са обвързани от облигационна връзка
с предмет – доставка на топлинна енергия. Ето защо и с оглед разпоредбата на
чл.269 ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния
контрол, поради което не следва да се обсъжда по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните
собственици на „Н.“ ЕАД с договор, сключен от упълномощен представител на
етажните собственици, като третото лице – помагал на ищеца е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот
за исковия период.
В нормата на
чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение
на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато
изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на
приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото
лице е установило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота
през процесния период е извършено правилно, съобразно
изискванията на действащата през периода нормативна уредба. Съобразило е, че в процесния имот не е имало отоплителни тела и не е
начислявана топлинна енергия за отопление. Такава е начислявана само от сградната инсталация.
Жалбоподателят
е релевирал довод за неправилно приложение на
института на погасителната давност по отношение на претендираните
вземания по делото, тъй като сумите по обща фактура за период м.05.2014 г. –
м.04.2015 г., издадена през м.07.2015 г., става изискуема едва на 15.09.2015 г.
Ответницата
своевременно е заявила по делото – с депозирания писмен отговор на исковата
молба, възражение за изтекла погасителна давност. Ето защо то е част от спорния
предмет и е разгледано от решаващия съд с обжалваното решение.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ
факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва
да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Последното е предвидено в чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца,
одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“
от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Същите обаче не намират приложение за
целия исков период, а само част от него: м.06.2016 г. – м.04.2017 г. За периода
м.07.2014 г. – м.05.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на
топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители
за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по
делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за
исковия период на интеренет страницата си, а и
липсват признания за това от насрещната страна, поради което и на основание
чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен на 27.06.2018 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е
изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 27.06.2015
г., в каквато насока са изводите и на СРС.
Неоснователно
е и възражението на жалбоподателя, че сумата по общата фактура за периода
м.05.2014 г. – м.04.2015 г., издадена м.07.2015 г., става изискуема едва на 15.09.2015
г. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената
обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за
заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне
окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен
период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен
сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по
общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен
сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че
вземанията по посочената обща фактура са погасени по давност са законосъобразни.
Във въззивната жалба не са изложени оплаквания други оплаквания
относно приложението на погасителната давност от решаващия съд, както итакива във връзка с размера и периода на мораторната лихва върху стойността на потребената
топлинна енергия и за предоставената услуга дялово разпределение. Ето защо тези
въпроси са извън предмета на въззивна проверка.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 ГПК ответницата по жалбата има право на сторените
разноски в настоящото производство. Техният размер възлиза на 300 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивната инстанция по договор за правна защита и
съдействие от 14.06.2019 г.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 88239 от 09.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 69442/2018
г., по описа на СРС, I ГО, 33 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, срещу С.А.А., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, партер - – адв. И., искове с правно основание чл.124,ал.1 вр. чл.415,ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 419, 68 (четиристотин и деветнадесет
лева и шестдесет и осем стотинки) лв. до
пълния предявен размер от 706, 43 (седемстотин
и шест лева и четиридесет и три стотинки) лв. и за периода м.07.2014 г. – 26.06.2015
г. отхвърлен е искът за лихва за забава върху задължението за цена на доставена
топлинна енергия за разликата над
уважения размер от 50, 86 (петдесет
лева и осемдесет и шест стотинки) лв. до
пълния предявен размер от 131, 28
(сто тридесет и един лева и двадесет и осем стотинки) лв.; отхвърлен е искът за
цена на услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 28,
78 (двадесет и осем лева и седемдесет и осем стотинки) лв. до пълния предявен размер от 46, 78 (четиридесет и шест лева и
седемдесет и осем стотинки) лв. и за периода м.07.2014 г. – 26.06.2015 г.,
както и е отхвърлен искът за лихва за забава върху задължението за услуга
дялово разпределение за периода 16.09.2015 г. – 19.06.2018 г. разликата над уважения размер от 6, 03 (шест лева и три стотинки) лв. до пълния предявен размер от 11, 41 (единадесет лева и четиридесет и
една стотинки) лв., за топлоснабден имот – апартамент
№ 11, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, аб. № 347655.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***,
да заплати на С.А.А., ЕГН **********, със съдебен
адрес ***, партер – адв. И., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 (триста лева)
лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство на страната във въззивното
производство.
Решението в частта, с която са
уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Н.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***-17.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.