№ 176
гр. София, 20.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Николай Младенов
Членове:Атанас Н. Атанасов
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Светослава Хр. Матеева
в присъствието на прокурора Александър Руменов Лозанов (СРП-София)
като разгледа докладваното от Николай Младенов Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211100602737 по описа за 2021 година
С присъда от 29.03.2021 г. по Н.О.Х.Д.№18360/2019г. СРС, НО, 6-ти с-в е признал
подсъдимия С.С. М. за невиновен в това, че на 04.06.2018г. в гр.*******”, пред гаражната
врата на В. Й.З., се заканил на него с убийство, като отправил към последния думите: “Ще се
преместя по-нататък с колата, ще те причакам да те бутна!”, и това заканване би могло да
възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл.304 от
НПК го оправдал изцяло по повдигнатото му обвинение по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК.
Срещу присъдата е постъпил протест при СРП, в които се излага становище за
неправилност на съдебния акт. Представителят на държавното обвинение предлага така
постановената присъда да бъде отменена като да бъде постановена нова, с която
подсъдимият М. да бъде признат за виновен в извършване на престъплението, за което му е
повдигнато обвинение. В депозирания протест не се правят доказателствени искания.
В открито съдебно заседание на 17.09.2021 г. въззивният съдебен състав е преценил, че
за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага събирането на нови доказателства.
В дадения ход по същество, представителят на държавното обвинение не поддържа
депозирания протест, но не го и оттегля. Излага становище, че спрямо пострадалото лице не
са отправяни такива закани, които да възбудят основателен страх у него. В заключение моли
съда да потвърди първоинстанционната присъда като правилна и законосъобразна.
1
Подсъдимият М. се явява лично и с упълномощения си защитник - адв. Ю.Н., която
моли съда да остави без уважение протеста и да потвърди присъдата на СРС като правилна,
обоснована и законосъобразна. Излага довод, че подсъдимият не е извършил деянието,
описано в диспозитива на обвинителния акт, тъй като единствените доказателствени
източници, от които би могло да се стигне до евентуален извод за виновността на нейния
подзащитен се явяват пострадалия – свидетеля З. и неговата съпруга – свидетелката З..
Адвокат Н. релевира съображения и в насока, че и дори да се приеме за отправена
инкриминираната реплика, то тя не съдържа еднозначна закана за убийство. Поради това
моли съдебния състав да потвърди постановената оправдателна присъда от СРС.
В правото си на лична защита и предоставената му последна дума подсъдимият М. се
присъединява към заявеното от адвоката си. Още веднъж изтъква, че в конкретния казус
става въпрос за имотен спор, по отношение на който се води дело от 2001 година.
Подсъдимият моли съда да го признае за невиновен и да потвърди първоинстанционния
съдебен акт.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , НО, VII-ми въззивен състав, след като обсъди
доводите във въззивния протест и допълнението към него, както и тези, изложени в
писмените възражения на страните и в съдебно заседание и след като в съответствие с
чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка,
която по категоричен начин се установява от събраните пред СРС доказателствени
материали, обсъдени, макар и не в необходимата пълнота в мотивите на присъдата.
Аналитично са изследвани фактите и обстоятелствата, изведени от събраните по делото
доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд, подложи на внимателен анализ
доказателствената съвкупност по делото, като не установи възможност въз основа на нея да
бъдат направени различни изводи относно фактите по делото.
Предвид гореописаното, СГС приема за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият С.С. М. е роден на ******* в гр.Банкя, българин, български гражданин,
вдовец, пенсионер, неосъждан, с адрес: гр.******* 2, с ЕГН **********.
Между подсъдимия М. и свидетелите В. Й.З. и Е.Г. З. съществувал дългогодишен
имотен спор, относно дворно място с административен адрес: гр.*******”. Подсъдимият
твърдял, че част от имота, притежаван от свидетелите, бил негов собствен - около 210 кв.м.
Във връзка с имотната претенция и влошените отношения между страните били образувани
няколко дела и преписки от граждански и административен характер, както и заявителски
материали по описа на 09 РУ-СДВР, по инициатива и на двете страни.
На инкриминираната дата 04.06.2018г. подсъдимият М. се снабдил с писмено
становище от Служба „Земеделие”, относимо към имуществения спор и около 10,30 часа
отишъл до имота, в който живеели двамата свидетели, за да им покаже документа и още
веднаж да заяви претенцията си към тях. Виждайки, че автомобилът, управляван от
подсъдимия, спира пред входната врата на двора и предчуствайки предстоящия сблъсък
между съпруга й и подсъдимия, свидетелката Е.Г. З. позвънила на тел. 112, за да потърси
съдействие. В това време свидетелят В. Й.З. излезнал на улицата и се приближил към
автомобила. Подсъдимият М. му показал документа и отново поискал от свидетеля да му
заплати някакво обезщетение за имота. Между двамата избухнал поредният спор, в който
страните защитавали своята версия.
2
В това време свидетелите С.Н.Д. и Б.Х.Я. - дежурни полицаи, назначени като АП-545,
били изпратени за проверка на сигнала, подаден от свидетелката З.. Пристигайки на
посочения адрес, установили самоличността на подсъдимия С.С. М. и на свидетеля В. Й.З..
Дежурните полицаи се уверили, че възникналият спор между страните няма да ескалира в
скандал или някаква физическа саморазправа и приели, че не е наложително някой от
участниците да бъде задържан и отведен за изясняване на обстоятелствата. На двамата били
съставени протоколи за предупреждение по чл.56 ЗМВР.
Така изложената фактическа обстановка, въззивният съд приема за установена въз
основа на събраните по делото гласни доказателства - обясненията на подсъдимия С.С. М.
/л.31 от съдебното производство/, показанията на свидетелите В. Й.З. /л.32 от съдебното
производство и тези, снети в хода на досъдебното производство - л.23-24 и л.48, приобщени
към доказателствената съвкупност по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.1 НПК/, Е.Г. З. /л.32
от съдебното производство/, С.Т.Т. /л.32 от съдебното производство и тези, снети в хода на
досъдебното производство - л.22 и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на
чл.281, ал.4 вр. ал.1 НПК/, Л.П.П. /л.37 от съдебното производство/, С.Н.Д. /л. 118 от
съдебното производство/, Б.Х.Я. /л.118 от съдебното производство/ и А.И.П. /л.130 от
съдебното производство/, писмо Вх.№ 338400-6033/26.06.2020г. на Направление
,Архитектура и градоустройство” при Столична община /л.87 от ДП/, Докладна записка рег.
№ 3384р-16850/05.06.2018г. и протоколи за предупреждение по чл.56 ЗМВР, заключенията
на съдебно-психиатрична и психологични експертизи /л.27-л.34 и л.54-л.61 от досъдебното
производство/, справка за съдимост.
Възприетите от първата инстанция фактически отношения относно основните факти са
правилно установени, като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не
са допуснати логически грешки. Съдът е анализирал доказателствените източници, макар и
кратък, като е обосновал съображенията си, макар и в основни маркери, въз основа на които
е дал вяра на едни от тях и не е кредитирал други.
При направен самостоятелен анализ на показанията на свидетелите, настоящият
съдебен състав, споделя извода на първата инстанция, че разказите на свидетелите С.Д. и
Б.Я. се допълват взаимно, поради което ги приема за достоверни. Същите са полицейски
служители, появи ли се на мястото, на което е ескалирал конфликта между подс. М. и
свидетеля З.. И двамата свидетели сочат, че са извикани на адреса по повод скандал. Нито
свидетеля Д., нито свидетеля Я. излагат данни да са възприели от която и да е от страните да
е била отправяна заплаха с убийство. Показанията и на двамата коментирани свидетели се
явяват взаимно допълващи се, логични и непротиворечащи на останалия доказателствен
материал.
На следващо място правилно първият съд е дал вяра и на показанията на свидетеля
Л.П., който не е пряк очевидец на случилото се, но се е срещнал с подсъдимия М.
непосредствено след случилия се конфликт между него и свидетеля З.. П. също твърди, че
не е възприел от подс. М. да е имало отправени заплахи. Нещо повече, свидетелят П. в
разпита си пред първоинстанционния съдебен състав в съдебно заседание, провело се на
26.10.2020 г. заявява следното: „Останах с впечатлението, че семейството е било
агресивната част, а не С.“. Въззивният съд, също намира за правилно да се ценят
показанията на коментирания свидетел и поради обстоятелството, че същият е възприел
емоционалното състояние на подсъдимия непосредствено след процесния инцидент.
Настоящата съдебна инстанция изцяло се солидализира и с анализа на първия съд във
3
връзка с показанията на свидетелите В. и Е. З.и. Напълно правилен е извода на СРС, че
същите се явяват заинтересовани от изхода на настоящето наказателно производство,
поради което и СГС счита, че не следва да бъдат кредитирани в частта относно твърдяната
заплаха, отправена от подс. М..
Във връзка с обясненията на подс. М. и показанията на свидетеля С.Т. настоящата
инстанция констатира известен дефицит при доказателствения анализ на първия съд, но не
до такава степен съществен, че да налага ревизиране на първоинстанционния съдебен акт.
Единствено за пълнота настоящият съдебен състав следва да обсъди по-подробно същите.
Касателно обясненията на подсъдимия М., съдът подходи с особено внимание,
отчитайки двойствената им процесуална природа – на гласно доказателствено средство и
същевременно на способ за защита. Ето защо, всяко обяснение депозирано от подсъдим,
респ. обвиняем в наказателно производство следва да бъде анализирано с особена
критичност и през призмата на целия събран доказателствен материал. Взимайки предвид
гореизложеното, с оглед и доказателствената съвкупност, събрана по делото, съдът намира,
че следва да бъдат кредитирани показанията на подс. М.. Същите кореспондират с
изложеното от свидетелите П. и Т., а също и със заявеното от свидетелите Д. и Я., досежно
наличието на имотен спор, предхождащ процесния инцидент. Касателно твърдението за
отправена реплика от страна на подсъдимия към свидетеля З., съдът счита, че не са налични
достатъчно доказателства, които да сочат, че действително е била насочена такава към
свидетеля З..
Обясненията на подс. М. изцяло се подкрепят и от показанията на свидетеля С.Т.,
депозирани пред СРС, 6-ти състав в съдебно заседание, провело се на 09.09.2020 г.
Настоящата инстанция, обаче, намира, че следва да бъдат кредитирани и показанията на
свидетеля Т., депозирани в хода на ДП и прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Това е
така, тъй като свидетеля в същите изяснява по-подробно впечатленията си във връзка с
инцидента. Свидетеля в показанията си пред разследващ полицай заявява, че не е възприел
наличието на отправена заплаха от страна на подсъдимия към свидетеля З.. Съдът счита, че
депозираното от свидетеля Т. както в съдебна, така и в досъдебна фаза на процеса се явяват
логични, непротиворечиви, поради което и следва да бъдат кредитирани показанията на Т.,
обективирани в протокол за разпит пред разследващ полицай, находящ се на лист 22 от ДП,
така и в разпит пред първоинстанционния съдебен състав.
На следващо място, подобно на районния съд, настоящият кредитира като обосновано
и обективно заключението на СППЕ на В. З., назначена в досъдебната фаза, от което се
установява, че свидетеля е изпитал „реален“ страх, като същевременно вещите лица
заявяват, че не биха могли дадат становище дали този реален страх се явява „основателен“
така, както гласи разпоредбата на чл. 144 от НК. Правилно първият съд е кредитирал
експертното заключение като пълно, всестранно и безпристрастно.
Констатация за необремененото съдебно минало на подсъдимия М., съдът вярно е
направил въз основа на наличната по делото, като писмено доказателство, справка за
съдимост.
При правилно установената фактическа обстановка, съдът счита, че е приложен и
съответния на нея материален закон, като първоинстанционният съд е приел, че
подсъдимият И.К. не е осъществил от обективна страна престъпление по чл.144, ал.3, вр.
ал. 1 от НК за това, че на 04.06.2018г. в гр.*******”, пред гаражната врата на В. Й.З., се
заканил на него с убийство, като отправил към него думите: “Ще се преместя по-нататък с
4
колата, ще те причакам да те бутна!”, и това заканване би могло да възбуди основателен
страх за осъществяването му, поради което намира от правна страна следното:
Подсъдимият С.С. М. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението
по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК срещу свидетеля В. З., поради което правилно СРС го е
признал за невиновен.
При излагане на съображения досежно липсата на деяние по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК
СРС е изложил правни аргументи, които се споделят от въззивния съд. В този аспект
настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи следното:
На първо място следва да се отчете, че престъплението по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК,
предвид систематичното място, където се намира (раздел V – „Принуда”) от глава II на НК
(”Престъпления против личността”) закриля от противоправни посегателства личната
свобода на гражданите. С реализирането на това престъпление от деятеля се цели промяна
на поведението и действията на заплашения, въпреки волята му в желаната от дееца насока.
Специфичното за престъплението по чл. 144, ал. 3 НК- "закана с убийство" е, че
изпълнителното деяние се извършва само чрез действие и се изразява в обективирано
намерение към пострадалия, че деецът ще извърши убийство спрямо него. Необходимо е
също така заканата да създава възможност за възбуждане у жертвата на основателен страх
от извършването й. Такъв би бил налице, когато при отправянето й съществува реална
възможност деецът да осъществи обективираното си намерение, като същевременно личи
оформено решение за това или психичното състояние на субекта прави вероятно бързото
вземане на такова решение. При преценката на този момент следва да се вземат предвид
обстановката, начина, по който е отправена заканата, психичното състояние на дееца. Не е
необходимо действително деецът да се уплашил, а законът има предвид възможността за
възникване на основателен страх у пострадалия. Тези обстоятелства следва да се преценяват
каквито са били по време на деянието, а не след изминаването на определено време. В този
смисъл е и ТР № 53/1989г. на ОСНК на ВС, в което се приема, че за съставомерността на
деянието по чл. 144, ал. 3 от НК, законът не изисква към момента на извършването му -
отправянето на заканата с убийство, у дееца да има оформено решение за неговото
изпълнение, нито да е действал с годно средство и при условия, при които резултатът
реално може да настъпи.
От субективна страна съставът на това престъпление изисква деецът да съзнава
съдържанието на заканата и нейното възприемане от заплашения като действителна такава
като не е необходимо лицето в действителност да се е изплашило, а само да съществува
основание, че заканата би могла да се осъществи.
На следващо място, разпоредбата на чл.304 от НПК посочва хипотезите, при които
подсъдимият следва да бъде оправдан, а именно - когато не се установи, че деянието е
извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено виновно. Съгласно чл.303,
ал.1 и ал.2 от НПК присъдата не може да почива на предположения, като съдът признава
подсъдимия за виновен единствено, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.
Въззивният съд намира за правилни изводите на СРС, че в хода на съдебното
производство не е установено по изискуемия от закона категоричен и безспорен начин
подсъдимият М. да е осъществил вмененото му престъпно деяние. От доказателствената
съвкупност се установява, че св.З. и подсъдимият са имали дългогодишен имотен спор, но
не са налице категорични доказателства, водещи съда на извода, че подсъдимият е отправил
5
инкриминираната реплика.
Нещо повече, настоящият съдебен състав счита, че дори и да се приеме, че
подсъдимият е отправил, репликата “Ще се преместя по-нататък с колата, ще те причакам да
те бутна!”, то същата не се явява такава, която би могла да наведе у пострадалия
единствения възможен извод, че подсъдимият действително се заканва да го убие. Това е
така, защото, за да е осъществен състава на чл. 144, ал. 3 от НК, следва подсъдимият да е
изразил с думи или действие закана за убийство. От инкриминирания израз за съда остава
единствено впечатлението, че ако приеме същия за реално отправен, то той навежда на
евентуална закана от страна на подсъдимия физически да „бутне“ свидетеля З., но в никакъв
случаи по този начин отправен изразът не би могъл да възбуди основателен страх, че ще
бъде осъществено престъплението „убийство“.
По изложените по-горе съображения настоящият съдебен състав споделя изводите на
първоинстанционния съд, като намира за недоказан от обективна страна фактът на
изричането на заплашителни реплики от страна на подсъдимия, отправени към свидетеля З.,
които да се субсумират под хипотезата на чл. 144, ал. 3, вр. ал.1 от НК като закана с
убийство. Обстоятелството, че между свидетелите З.и и подсъдимия е имало многобройни
конфликти не обосновава само по себе си извод за осъществено от подсъдимия
престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК.
Поради направените изводи и разноските по делото следва да бъдат оставени в тежест
на държавата.
Предвид изложеното и извършената на основание чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК
цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната
инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна или изменение,
поради което същият следва да бъде потвърден, а въззивният протест - да бъде оставена без
уважение, като неоснователен.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 29.03.2021 г. по Н.О.Х.Д. №18360/2019 г., СРС,
НО, 6-ти с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7