Р Е Ш Е Н И
Е № 260391
Гр.Пловдив,
15.03.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивски Окръжен съд, четиринадесети граждански
състав в открито заседание на 16.02.2021 г. в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Анна Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Радослав Радев
Иван Анастасов
При участието на секретаря Валентина Василева като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д.№3021/2020
г. по описа на
ПОС, за се произнесе, съобрази:
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по жалба на М.Г.Ч., ЕГН **********
***, против Решение № 260057/27.10.2020 г., постановено по гр. д. №516/2020 г.
по описа на Районен съд-Асеновград, В ЧАСТТА, с което е признато за установено по отношение на нея, че дължи на Р.Д.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, заплащане на сумата от 15 400 лв.
представляваща неустойка по чл. 14, ал. 4 от Договор за наем на недвижими имот
от 01.03.2019 г., вписан в СВ – гр. Асеновград с вх. Рег. № 988/21.03.2019г.,
под акт № 88, том 1, заверен от нотариус ********* – нотариус с район на
действие Районен съд Асеновград, рег. № 722 – рег. № 593/21.03.2019г., ведно
със законната лихва от 04.06.2020 г.
до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 422 от ГПК, във вр. с
чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за които вземания е издадена Заповед № 733 от
20.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение, по ч.гр.д. № 1247/2019 г. по
описа на Районен съд Асеновград, както и
в частта, с което е осъдена да заплати разноски по делото в размер на 1213,35 лв.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение, както и че
същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Развиват се доводи, че неправилно РС е приел, договорната клауза на неустойката
не е нищожна поради това, че договорът
бил сключен за 3 години, а процесната хипотеза касаела прекратяване на договора
през първата година на договора, за което се дължала неустойка в размер на
наемните вноски до края на първата година, а не до края на действието на
договора, тъй като договорът за наем е обезпечен от солидарен длъжник, който
гарантира плащането на наема, с оглед на което договорената неустойка излизала
извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; счита, че
не може да се договаря като неустойка плащане на наемната цена по договор за
наем след като наемателят е напуснал обекта, тъй като счита, че ползването е
право на наемателя – когато иска, тогава ще ползва имота и ще дължи наем само
за времето на ползването. Въззивницата твърди, че след нейното напускане,
наемният обект е останал да се ползува от солидарният длъжник П. Т. и той е
плащан наем до края на м.август 2019 г., а след това – от въззиваемата, поради
което счита, че наемодателят не е претърпял вреди. Иска се решението да
бъде отменено и да бъде постановено
друго, с което да се отхвърли изцяло предявения иск. Претендира за разноски,
съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Въззиваемата страна Р.Д.И., оспорва жалбата като
неоснователна. Счита възражението за нищожност на неустойката за неоснователно,
излага аргументи за необоснованост и неоснователност на направеното възражение;
счита, че договорената неустойка не е
нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като договорът за наем е със
срок на действие 3 години,считано от 01.04.2019 г., а в чл.14,ал.4 е
договорено,че при предсрочното му прекратяване през първата година се дължи
неустойка. Счита, че правилно РС е приел, че договорът е прекратен предсрочно,
считано от 01.09.2019 г. и че неустойката е дължима в размер на 7 наемни вноски
в общ размер 15400 лв. Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски за настоящата
инстанция.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното
решение прецени събраните по делото доказателства съгласно чл.269 от ГПК, и
като обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание
чл.422 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от Р.Д.И. против М.Г.Ч.
да се признае за установено по отношение на ответника, дължимостта на сумата от
22 000 лева,
представляваща неустойка по чл. 14, ал. 4 от Договор за наем на
недвижими имот от 01.03.2019 г., вписан в СВ – гр. Асеновград с вх. Рег. №
988/21.03.2019г., под акт № 88, том 1, заверен от нотариус ******** –нотариус с
район на действие Районен съд – Асеновград, рег. № 722 – рег №
593/21.03.2019г., лихва в размер на
171,11 лева за периода 16.05.2019г. до 12.06.2019г., ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 12.06.2019г. до
окончателното й изплащане; заповедното производство е образувано по
ч.гр.д.1247/2019 г. на РС Асеновград, с
което ищцата е поискала да й бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист срещу ответницата за процесните суми и разноски; издадената
заповед за изпълнение е била уважена изцяло.Тъй като е постъпило е възражение
от длъжника, в законния срок е предявен установителния иск по чл.422 ГПК.
В срока по чл.131 ГПК, с отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен.
Направено е
възражение за нищожност на клаузата за неустойката на осн.чл.26, ал.1 ЗЗД
поради накърняване на добрите нрави.
Решението
на АРС в частта, с което са отхвърлени предявените искове - за признаване за установено съществуване на
задължение за заплащане на неустойка по чл. 14, ал. 4 за
разликата над 15400 лв. до пълния предявен размер от 22000 лв., иск за установяване на дължимост на задължение
за заплащане на лихва в размер на
171,11 лв. за периода 16.05.2019г. до 12.06.2019г., както и иск за установяване
на дължимост за заплащане на законна лихва за забава от датата на подаване на
заявлението – 12.06.2019 г. до 03.06.2020 г.- не е обжалвано и е влязло в сила.
Исковата претенция се основа на сключения между страните е
договор за наем от 01.03.2019 г., с предмет отдаване под наем на две помещения
с площ от 91 кв.м. и 42 кв.м. за ползване съгласно тяхното презназначение като
ресторант ведно с тяхното обзавеждане и оборудване за срок от 3 години, при
договорена месечна наемна цена в размер на 2200 лв., считано от 01.04.2019 г.
От чл.14,ал.4 от същия е видно, че в случай на предсрочно прекратяване на договора
по вина на наемателя през първата наемна година е предвидено заплащане на
неустойка в размер на неплатените наемни вноски до края на първата година. В
чл.14,ал.3 от договора е записано, че с 3-месечно предизвестие наемателят може
да заяви, че прекратява договора. На 15.05.2019 г. наемателката М.Ч. е
декларирала, че прекратява договора за наем.Не се спори по делото, че наемната
цена за м.април и май е заплатена, при което 3-месечно предизвестие изтича на
01.09.2019 г.
По отношение на оплакването за нищожност на клаузата за
неустойка:
Съгласно ТР № 1/ 15.06.2010 г., по т.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК
на ВКС, за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът
следва да следи служебно. Договорната клауза за неустойка е нищожна, когато
нарушава принципа на справедливостта и създава условия за неоснователно
обогатяване, когато вследствие заплащането й е налице неравностойност на
насрещните задължения по договора, или неустойката излиза извън обезпечителните
или обезщетителните си функции. Съгласно
приетото по т.3 от ТР № 1/ 15.06.2010 г., по т.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС
нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, което
следва да се преценява за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а
прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на
договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.
При преценка
недействителността на договорната неустойка в хипотезата на чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД, съгласно изброените в мотивите по т.3 от тълкувателното решение
критерии, ПОС намира следното:
Съгласно чл.92,пр.1 от ЗД договорната неустойка обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват.
От приложения договор е видно, че с договорената неустойка се обезпечава действието на
договора за срока за който е сключен, поради което тя е компенсаторна.
Действително претърпените вреди от предсрочното прекратяване на наемният
договор са съизмерими с месечната наемна цена, която наемодателят получава.По
аргумент от чл.238 от ЗЗД договорът за
наем обвързва страните за срока на договора, а възможността всяка от страните
да се откаже от него с предизвестие, е предвидена само при договор за наем без
определен срок.
В този смисъл ПОС намира, че клаузата за неустойката в
чл.14,ал.4 от процесния договор, който е с 3-годишен срок на действие, уговорена в размер на наемната цена до края
на първата година не нарушава принципа на справедливост и не създава условия за
неоснователно обогатяване на въззиваемия и не е уговорена извън нейната
обезщетителна функция и не противоречи на разрешението на ВКС, дадено с ТР
№1/15.06.2010 г.по тд.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
По отношение на обезпечителната функция на неустойката
-изпълнението на задължението не е обезпечено с поръчителство, залог, ипотека
или друго. ПОС не споделя довода на
въззивника, че договор за наем е обезпечен със солидарен длъжник, който
гарантира на наемодателя плащането на наема. Действително в чл.8 от процесния
договор е записано, че първият и вторият длъжник – М.Ч. и П. Т. отговарят
солидарно за задълженията за заплащане на наемната цена, но след предсрочното
прекратяване на договора за наем не се дължи наемна цена, а влиза в сила
неустоечната клауза за неспазен срок на договора, за който случай П. Т. не се е
задължил да отговаря и в този смисъл изпълнението на това задължение не е
обезпечено от солидарен длъжник.
Ето защо ПОС намира, че в случая не е налице накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД, тъй като с клаузата на чл.14
ал.4 от процесния договор не са нарушени
принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелствуване – аргументи от чл.307,чл.302,чл.289 от ТЗ, тъй като
размерът на уговорената неустойка за неспазен срок на действие на договора не е
в размер равен на уговорената наемна цена за целия период на договора, а само
за неплатените наемни вноски за първата година, поради което не е налице
нарушаване на принципа на справедливостта и принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата.
Горното обосновава извода за недоказаност на оплакването на
въззивника, че единствената цел, за която е уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, поради което е нищожна, съгласно приетото с
цитираното по-горе тълкувателно решение – жалбата е неоснователна.
До същия извод е достигнал и АРС, поради което решението му
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
В частта за разноските: С оглед
изхода от делото – неоснователност на въззивната жалба, въззиваемият има право
на разноски, но такива не се присъждат по делото пред ПОС, тъй като няма данни
да са направени.
Мотивиран от гореизложеното,
Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260057/27.10.2020 г., постановено по
гр. д. №516/2020 г. по описа на Районен съд-Асеновград, 3 гр.с.
Решението
подлежи на обжалване в 1-месечен срок пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.