Р Е Ш Е Н И Е
№ 36
гр.Варна, 14.03.2019
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненски апелативен съд , Наказателно отделение , в публично съдебно
заседание на двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЯНКО ЯНКОВ
ЧЛЕНОВЕ : ЖИВКА ДЕНЕВА СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА
при секретар Геновева
Ненчева
и в присъствието на
прокурор Искра Атанасова
изслуша
докладваното от съдия Янков ндв №432/2018г. на ВАС
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.424 ал.1 НПК
вр. чл.422 ал.1 т.5 НПК. Образувано е по искане на адв.М.М. в качеството му на
процесуален представител на осъденото лице В.М.Г. за възобновяване на
производството по нохд №367/2017г. на Районен съд-Исперих, и по внохд
№305/2018г. на Разградски окръжен съд. Навеждат се доводи за нарушение на
материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения, както и за явна
несправедливост на наложеното наказание.
В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура излага
съображения за неоснователност на направеното искане за възобновяване.
Осъденото лице и защитникът му поддържат
искането във вида, в който е направено.
Варненски апелативен съд, като провери
данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните, и в пределите на правомощията си намери за установено следното:
Искането е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в чл.419
ал.1 НПК и от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 НПК, а също и в
законоустановения срок по чл.421 ал.3 НПК /присъдата на Районен съд-Исперих е влязла в сила на 08.10.2018г., а искането е
подадено на 26.11.2018г./. Разгледано обаче и по същество , то се явява неоснователно.
С присъда №18/05.06.2018г. по нохд №367/2017г. Районен съд-Исперих е
признал В.М.Г. за виновен в това, че на 23.08.2017г. в гр.Исперих, обл.Разград,
при условията на повторност като случаят е немаловажен, с цел да набави за себе
си имотна облага, е направил опит да възбуди заблуждение у Н.С.П. относно
стойността на вложените материали и труд при извършен ремонт на покрива на дома
й, и с това направил опит да й причини имотна вреда в размер на 1200лв., като
деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и
на основание чл.210 ал.1 т.4 вр. чл.209 ал.1 НК вр. чл.18 ал.1 НК му наложил
наказание една година лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при
първоначален общ режим. На основание чл.68 ал.1 НК съдът привел в изпълнение и наказанието
от четири месеца лишаване от свобода, наложено на осъдения с определение
№417/04.11.2015г. по нохд №370/2015г. на Елховски районен съд. В тежест на
осъденото лице били възложени и разноските по делото. С решение №42/09.11.2018г.
по внохд №305/2018г. на Разградски окръжен съд присъдата била потвърдена. И тъй
като не подлежи на касационна проверка посоченото решение и потвърдената с него
първоинстанционна присъда влезли в сила веднага – на 09.11.2018г. Като съдебни
актове, непреминали през касационен контрол, срещу присъдата и въззивното
решение е подадено искане за възобновяване на наказателното производство.
В искането се релевират касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 НПК,
които са предвидени и в разпоредбата на чл.422 ал.1 т.5 НПК като основания за
възобновяване. Такива обаче по делото не са налични.
Твърди се на първо място /или на второ в искането/ наличие на процесуални
нарушения, породени от липса на анализ на доказателствата от страна на съдилищата,
а оттам и неразкриване на обективната истина. Това оплакване макар и
формулирано като процесуално нарушение, по съществото на изложената в негова
подкрепа аргументация частично е насочено срещу фактическите констатации на
решаващите съдилища, т.е. иначе казано твърди се необоснованост на съдебните
актове /тъй като приетите от съдилищата за установени факти не се подкрепят от
събраните доказателства/. Затова и тук следва да се обърне внимание, че в
производството по възобновяване необосноваността не е предвидена като
самостоятелно основание за проверка на съдебните актове. Поради което и
съдебната инстанция по възобновяването /каквато се явява и Апелативният съд в
това производство/ разполага с възможността единствено да провери спазването на
процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение
на редовните инстанции/които се явяват и такива по фактите/. Тяхното вътрешно
убеждение по отношение достоверността на доказателствените материали може да се
поставя под съмнение единствено и само при нарушения на процесуални норми,
регулиращи формирането му и гарантиращи неговата правилност. На плоскостта на
изложеното настоящият съдебен състав не констатира процесуална
незаконосъобразност на действията на районния съд при събирането, проверката и
оценката на доказателствата по делото, и на окръжния – при последвалата
въззивна проверка. Поради това, на проверка
подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у
решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на
обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за
разкриване на обективната истина по делото. Категорично може да
се приеме, че делото не страда от доказателствен
дефицит, който да е попречил на съдилищата да установят по надлежен ред подлежащите на доказване факти. И няма как да страда – най-малкото поради това, че е сравнително
елементарно от фактическа и правна страна. За изясняването му първостепенният
съд е сторил всичко необходимо – разпитани са в качеството на свидетели
придружителите на подс.Г. /работили заедно с него на покрива на пострадалата/,
пострадалата Надежда П., съпругът й Иван Пенков, както и полицейският служител
Станчо Станчев, назначени и изслушани са и съдебно-технически експертизи
досежно стойността на извършения от подсъдимия и неговите спътници ремонт. Събраните
доказателства са били подложени на внимателен анализ, в рамките на който съдът
е дал отговор на въпросите, включени в предмета на доказване, изпълнявайки
задълженията си по чл.305 ал.3 НПК – доколкото са съществували противоречия
между доказателствените средства съдът е изложил своите съображения защо дава
вяра на част от тях – на показанията на пострадалите, и защо не на друга – в
частност на обясненията на подсъдимия и показанията на лицата от неговата
компания. Обсъдено е включително и възражението на защитата за наличието на
облигационни отношения /а оттам и гражданскоправен спор/ между страните, и
основателно е подминато като ненамиращо подкрепа в доказателствените материали.
Затова и в крайна сметка настоящият съд счита, че както доказателствената така
и последващата анализна дейност на съдилищата не страдат от пороци.
Постановените съдебни актове отговарят на поставените към тях законови
изисквания – присъдата на разпоредбата на чл.305 НПК, а въззивното решение – на
текста на чл.339 НПК. В този смисъл и твърдяните от страна на защитата
процесуални нарушения не са налице.
Твърди се на следващо място нарушение на материалния закон, допуснато с
осъждането на подсъдимия В.Г. по възведеното му обвинение по чл.210 ал.1 т.4 НК
вр. чл.209 ал.1 НК. И това възражение е несъстоятелно. По приложението на
закона съдилищата са изложили своите съображения, които напълно се споделят и
от настоящия съд. В съответствие с установените факти правилно е прието, че за
сумата от 1200лв. П. е била въведена в заблуждение. И това е било сторено от
подс.Г., който й обяснил, че били отремонтирали 70кв.м. от покрива, за който
ремонт П. дължала и следвало да заплати сумата от 1400лв. От изготвените
технически експертизи е очевидно, че ремонт е направен едва на 13 кв.м., и
неговата стойност е около 200лв. /които П. заплатила/. Тук следва да се обърне
внимание, че подсъдимият и неговите спътници били наети единствено и само да
извършат поправка на улуците, при която те счупили част от керемидите. Доколко
тази увреда на покрива е случайна е силно съмнително, защото именно тя дала
повод на подсъдимия и тримата свидетели да извършат „ремонт“ на 13 кв.м., а да
претендират за общо 70. Но дори и да се приеме /както са приели редовните
инстанции/, че този ремонт е бил необходим /доколко е така след като е
предизвикан от подсъдимия е друг въпрос/, и като такъв е заплатен от П., то
повече от очевидно е, че за останалите 1200лв. е налице опит за въвеждане на
пострадалата в заблуждение. И то довършен опит – целения от подсъдимия
престъпен резултат не е настъпил единствено поради факта, че след като
изтеглила част от исканата сума П. все пак решила да уведоми полицейските
органи. Няма съмнение и за настоящия съдебен състав, че действията на подс.В.Г.
от обективна и субективна страна покриват състава на чл.209 ал.1 НК. И тъй като
е налице и квалифициращия признак „повторност“ – предвид съдебното минало на Г.,
то правилно деянието е било квалифицирано от правна страна като такова по
чл.210 ал.1 т.4 НК, останало в стадия на довършения опит. А че случаят е
немаловажен настоящият съд не намира за необходимо да излага доводи – предвид
сумата, предмет на обвинението, и начина на извършване на деянието. С оглед
изложеното и фактите по делото, то категорично не може да бъде възприета тезата
на защитата за наличие на договор за изработка. Що се касае до въпроса защо и
на останалите „работници“ не са предявени обвинения, то той следва да бъде
отнесен към прокуратурата – доколкото съгласно разпоредбата на чл.127 т.3 от Конституцията на РБ тя е единствения орган, оправомощен да повдига и поддържа
обвинение по дела от общ характер.
Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията
му са били съобразени всички релевантни за това обстоятелства – от една страна
са отчетени като отегчаващи предходната
съдимост на лицето, високата степен на обществена опасност на този вид деяния
/изключително „актуални“ в последно време/, а от друга като смекчаващи – сравнително
тежкото му социално положение, както и това, че деянието е останало в стадия на
опита. С оглед изложеното определеното на
подсъдимия наказание една година лишаване от свобода е напълно в състояние да
изпълни целите на наказанието – съобразено е както с обществената опасност на
дееца, така и с тази на деянието. В този смисъл и то не се преценява като явно
несправедливо от настоящата инстанция. От друга страна следва да се изтъкне, че
наказанието е определено на минимума, предвиден от разпоредбата на чл.210 НК –
една година лишаване от свобода, а в никакъв случай не са
налице многобройни или изключителни по своя характер смекчаващи вината
обстоятелства щото да бъде оправдано приложението на чл.55 НК. Вярно е, че
деянието е останало в стадия на опита, но именно този факт е мотивирал
съдилищата да определят минимално предвиденото от закона наказание. Размерът на
суматаЛипсват каквито и да било основания за неговото намаляне.
По изложените съображения Варненският апелативен съд не намира да са налице
релевираните основания за възобновяване на наказателното производство, поради
което и
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането на адв.М.М. в качеството му на процесуален представител на осъденото
лице В.М.Г. за възобновяване на производството по нохд №367/2017г. на Районен
съд-Исперих, и по внохд №305/2018г. на Разградски окръжен съд.
Решението е окончателно - не подлежи
на обжалване и протест.
Председател : Членове
: