Решение по дело №445/2024 на Административен съд - Сливен

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба от М. В. с [ЕГН], с адрес: [населено място], ***, подадена против Заповед № 343з-2054 от 31.07.2024 г., издадена от Началника на Група „Миграция“ при Областна дирекция /ОД/ на МВР – Сливен, с която на оспорващия М. В., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”.

В жалбата си оспорващият твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, постановена при неправилно прилагане на материалния закон. Излага съображения, че: е р. в *** от р. б. г.; и. се е през ***; съгласно чл. 25, ал. 1 от Конституцията на РБ, е б. г. по р.; г. много добър б. е.; постоянно пребива в България и живее в [населено място], ***; през последните 12 месеца е пребивавал на територията на РБ повече от 3,4 месеца; започналата епидемия от COVID – 19 го е заварила на територията на ***; през последните две години дълго време границата между двете държави е била затворена за преминаване от двете страни, предвид което е бил препятстван да се установи да живее в Република България. Моли оспорената заповед да бъде отменена. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание оспорващият, редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата и моли да бъде уважена.

Административният орган – Началника на Група „Миграция“ при ОД на МВР – Сливен, редовно призован, се явява лично в съдебно заседание и с упълномощен процесуален представител. В писмен отговор и в съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна, моли да бъде оставена без уважение, излага съображения в подкрепа на твърденията си за законосъобразност на оспорената заповед.

Административният съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото относими към спора доказателства, и извърши проверка за законосъобразност на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Оспорващият М. В. е р. на [дата]. в [населено място], *** , като видно от съставения акт за р., е записан с имената М. М. В.. Съгласно Удостоверение за идентичност на лице с различни имена от 13.12.2022 г. на Кметство [населено място], ***, имената М. М. В. и имената М. В. са имена на едно и също лице.

На оспорващия М. В. е разрешено право на постоянно пребиваване на ч. в Република България с Решение Рег. № 940298 от 04.11.2022 г. на Директора на Дирекция „Миграция” при МВР, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, съгласно която норма разрешение за постоянно пребиваване могат да получат ч., които не са лица от б. п., р. на територията на Република България, изгубили са б. си г. по и. спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Във връзка с предоставянето на право на постоянно пребиваване на ч. в Република България, на оспорващия е било издадено Удостоверение Изх. № 2396 от 11.11.2021 г. на Министерство на правосъдието, с което е удостоверено, че М. В. не е б. г.

Съгласно Удостоверение за постоянен адрес от 13.12.2022 г. на Кметство [населено място], ***, оспорващият е със заявен постоянен адрес в [населено място], ***, от 29.11.2022 г. А видно от Удостоверение за настоящ адрес от 13.12.2022 г. на Кметство [населено място], ***, оспорващият има заявен последен настоящ адрес в *** от 29.11.2022 г.

В периода 24.04.2024 г. – 08.05.2024 г. е извършена проверка от служител на Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен, при която е снето сведение от лицето Ф. А. И., предоставил жилището си под наем на М. В.. Съгласно сведението, оспорващият живеел в село близо до [населено място]; бил п.; когато идвал в България, идвал на адреса на И. най-много за един час; не е плащал наем на И., нямал ключ за имота; нямал стая, която да е само за него; нямал багаж, тъй като идвал много рядко; не е водил някого от семейството си; И. познавал с. на М. В., която живеела при него в близост до [населено място]. За извършената проверка е изготвена Докладна записка Рег. № 343р-7701 от 09.05.2024 г. по описа на Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен, към която са приложени: Сведение от Ф. А. И. от 08.05.2024 г.; Справки за пътуване на М. В. за периода от 01.01.2020 г. до 07.05.2024 г. Видно от приложените справки, за периода след 04.11.2022 г. /датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/, оспорващият е престоял в Република България общо 53 дни. В хода на проверката от проверяващите е установено, че по отношение на оспорващия в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за здравни осигуровки. Въз основа на резултатите от проверката, е образувано административно производство, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, и на оспорващия е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК с Рег. № 343000-7370 от 22.05.2024 г. Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал. 9 от АПК, за което е съставен Протокол Рег. № 343р-8646 от 29.05.2024 г. Със съобщението е дадена възможност на оспорващия да изрази своите възражения. С възражение, входирано в деловодството на административния орган на 25.06.2024 г., оспорващият е посочил, че: иска да се завърне да живее при р. си в България; през последната година е пребивавал на територията на България в продължение на шест месеца; наел е жилище в [населено място], където смята да се установи трайно.

На 31.07.2024 г. от Началника на Група „Миграция“ при ОД на МВР– Сливен, е издадена оспорената в настоящото производство Заповед № 343з-2054, с която на оспорващия М. В., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена ПАМ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”. От фактическа страна, от органа е прието, че: в първата една година след разрешеното постоянно пребиваване оспорващият е влизал на територията на страната шест пъти, с общ престой от 32 дни; след първата една година от разрешението за пребиваване, считано от 05.11.2023 г. до образуване на административното производство, оспорващият е влязъл още два пъти с общ престой от 21 дни; общият престой на територията на страната, считано от разрешеното постоянно пребиваване до датата на издаване на заповедта, е 53 дни, реализирано в осем влизания от територията на ***; оспорващият е заявил настоящ адрес ***; не е установено членове на семейството на оспорващия да се намират и да живеят трайно на територията на страната; лицето няма сключвани трудови договори и няма платени здравноосигурителни вноски в страната. Направен е извод, че ч. се е установил на територията на ***, където е и обичайното му пребиваване, както и че същият никога не се е установявал на територията на Република България след разрешеното постоянно пребиваване, нито в законоустановения едногодишен срок от разрешението, нито към датата на издаване на заповедта. Счетени са за неоснователни възраженията на оспорващия. Извършена е преценка по смисъла на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Прието е, че в едногодишен срок след разрешението за постоянно пребиваване ч. не се е установил и не пребивава на територията на страната.

В административната преписка се съдържа и договор за наем, сключен на 17.06.2022 г. между Ф. А. И. и М. В., съгласно който И. предоставя на В. за ползване имот в [населено място], ***, за срок от пет години и наем от *** л. м.

В хода на съдебното дирене са събрани показания на свидетеля Г. Н. И., според която: М. В. идвал в България през месеци; имал р. в страната; до *** к. у. в България; наел имота на с. й Ф. А. И. в [населено място] и плащал наем *** л. на м.; за настоящата година идвал почти през месец в дома им, където са му предоставили втория етаж под наем, и стоял по една седмица; етажът бил от две стаи, заключвал се, ключът бил при свидетелката; В. идвал сам; свидетелката е виждала с. му преди ***; М. В. имал д. м., които свидетелката не познавала и не е виждала; М. В. идвал в България, защото му харесвало; идвал в България, за да помага на с. на свидетелката и на б. си; когато идвал преди месец, донесъл багаж в имота им; искал да купи имот в България и да остане да живее в страната.

Въз основа на установените по делото факти, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Оспорената заповед е съобщена на оспорващия на 12.08.2024 г. Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството на административния орган на 23.08.2024 г. и следователно е подадена в предвидения в чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна – адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ – надлежно оправомощено длъжностно лице, въз основа на Заповед № 343з-320 от 14.02.2018 г. на Директора на ОД на МВР Сливен.

Спазена е установената от закона форма – оспореният акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изпълнени са и изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на ч. на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на ч. в Република България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението ч. не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на ч. по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото е установено, че на М. В., г. на ***, е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. От събрания доказателствен материал е видно, че М. В. не се е установил на територията на България. За период от около две години е посетил България осем пъти, като е пребивавал за кратки периоди от време с обща продължителност на всичките му пребивавания за периода – 53 дни. Налице е единствено регистриране на оспорващия на адрес в [населено място], но по данни на с. на имота, М. В. идвал на адреса най-много за един час, не е плащал наем, не е имал ключ за жилището, нито свои вещи в него, идвал много рядко, живеел със с. си в [населено място]. В тази връзка съдът не кредитира показанията на свидетеля Г. Н. И., че М. В. през настоящата година идвал почти през месец в дома им и че плащал месечен наем в размер на *** л., тъй като показанията на свидетеля в посочената част са в противоречие, както със справките относно пресичане на държавната граница от М. В., така и с писменото сведение на с. на свидетелката, дадено в хода на административното производство. С оглед събраните доказателства, обосновано административният орган е достигнал до извод, че ч. не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващият е посетил България шест пъти за общо 32 дни.

Пребиваването на едно лице - ч. на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ, ч. пребивават в Република България: краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок. Оспорващият е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ- като ч., който не е лице от б. п., р. на територията на Република България, изгубил б. си г. по и. спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на ч. за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието „трайно установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на ч. на територията на Република България, то логично следва извод, че ако ч. не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. При наличие на изложените обстоятелства, ЗЧРБ в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил издаденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на ч., получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е и преценката на административния орган за обстоятелствата, предвидени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Не са установени открити производства за предоставяне право на пребиваване по ЗЧРБ или за закрила по ЗУБ. Ч. няма членове на своето семейство по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ, които да живеят трайно на територията на страната.

Не се споделя тезата на оспорващия, че от доказателствата по делото е установено, че има намерение да се установи в България. Липсват доказателства в подкрепа на тази теза. По делото е установено, че на оспорващия е било предоставено под наем жилище в [населено място], но въпреки това, за определения от закона едногодишен срок той е посетил страната за общо 32 дни. Следва да се посочи, че законът не изисква ч., получили постоянно пребиваване на територията на страната, да живеят в собствен имот, а изисква същите да са се установили и да пребивават на територията й, което както бе посочено по-горе, означава да живее на територията на страната. При наличие на желание от негова страна, оспорващият е могъл да се установи в България в имота в [населено място] или в друг имот. Вместо това, липсват данни, че М. В. изобщо има намерение да се установи да живее в Република България, предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че с. и д. му ж. в ***.

Липсват представени по делото доказателства, които да подкрепят твърденията на оспорващия, че през последните 12 месеца пребивавал на територията на страната повече от 3,4 месеца; че започналата епидемия от COVID – 19 го заварила на територията на ***; че през последните две години дълго време границата между двете държави била затворена за преминаване от двете страни, предвид което бил препятстван да се установи да живее в Република България.

По изложените съображения, оспорената заповед е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора, претенцията на оспорващия за присъждане на направените по делото разноски е неоснователна.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Сливен

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. В., г. на ***, подадена срещу Заповед № 343з-2054 от 31.07.2024 г., издадена от Началника на Група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на М. В., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.