Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,28.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в
публично заседание на тринадесети ноември
през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я РОСИ МИХАЙЛОВА
При
секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА
И
прокурора
сложи за разглеждане
Докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 14037 по описа за 2018
г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „П.“ АД, заложено в
полза на „Българска банка за развитие” АД срещу решение № 441517 от 02. 07. 2018 г., постановено от СРС, ІІ ГО, 70 с-в по гр. д. № 73920 по описа за 2016 г.
Във въззивната жалба се сочи, че решението
в частта, в която са уважени
претенциите по чл.128, т.2 КТ, по чл.221,ал.1 КТ и по чл.224,ал.1 КТ е
неправилно, необосновано и постановено без обсъждане на събраните по делото
писмени доказателства. Сочи се, че неправилно СРС е приел, че се касае до
неизплатено трудово възнаграждение, защото ищецът, комуто била доказателствената
тежест, не бил доказал, че е положил труд в полза на ответника /пред СРС/.
Затова не му се дължало нито трудово възнаграждение, нито обезщетение за
неспазено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, нито за
неизползван платен годишен отпуск.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго,
с което претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Не
претендира разноски.
По въззивната жалба не е постъпил
отговор от ищеца, пред СРС, въззиваем пред настоящата инстанция. Не се взема
становище по същата. Не се претендират разноски.
По допустимостта на жалбата:
От съдържащата се по делото пред СРС данни се установява кога е бил уведомен ответника /въззивник в
настоящето производство/ за обжалваното от него решение и това е станало на 18. 07.2018 г.
Въззивната жалба е подадена на 01. 08.2018 г./по пощата/,
поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.
Тъй като въззивникът е бил ответник в производството пред СРС и предявените искове срещу него в
обжалваната част, са били уважени, то за последния е налице правен интерес от обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По основателността на въззивната
жалба:
С решение № 441517 от 02. 07. 2018 г., постановено от СРС, ІІ ГО, 70 с-в по гр. д. № 73920 по описа за 2016 г. се : ОСЪЖДА
„П.“ АД да заплати на М.С.К., на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 8
166.40 лева, представляваща дължим брутен размер на трудово възнаграждение за
периода от 01.03.2016г. до 13.09.2016г.
/6 401.75 лева нето/, на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата 638 лева,
представляваща брутен размер на дължимото обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ /574.20 лева
нето/, на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата 57.42 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, ведно със законните лихви върху главниците считано от
16.12.2016г. до окончателното изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 128, т. 2 КТ за горницата до пълния предявен размер
от 8 314 лева, а иска по чл. 224, ал. 1 КТ за горницата до пълния предявен
размер от 58 лева, като неоснователни.
Решението в частта, в която
претенциите са били отхвърлени, като необжалвано е влязло в сила.
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че искът
по чл.128, т.2 КТ е основателен в размер на 8 166.40 лева, тъй като е
доказан от неоспорените по делото писмени доказателства- ведомости за начислени
трудови възнаграждения, както и от заключението на допуснатата, изслушана и
приета по делото и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. Липсвали
доказателства за плащане и затова претенцията е била уважена. Относно иска по чл.221, ал.1 КТ е прието, че в
полза на ищеца е съществувало потестативно право да прекрати ТПО на основание
чл.327,т.2 КТ, защото от работодателя не му били платени дължимите трудови
възнаграждения. Волеизявлението на работника било достигнало до работодателя и
последният бил издал заповед за прекратяването на ТПО. При това положение искът
бил основателен в размер на 638 лв., за който размер СРС отново се е позовал на
заключението на СЧЕ. По иска по чл.224,
ал.1 КТ СРС също се е позовал на заключението на СЧЕ, от което се установявало, че към дължимото
възнаграждение за м.09.2016г. ответникът счетоводно е отразил задължение към ищеца за
дължимо обезщетение за неизползван 1 ден отпуск в брутен размер 63.80
лева. За последния размер предявеният
иск по чл. 224, ал.1 КТ е приет за основателен и уважен.
По доводите във въззивната жалба:
Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или
служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
Неоснователен е довода на
въззивника, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е престирал труд при
ответника. С отразяването на дължими в полза на работника трудови
възнаграждения във ведомостите за заплати, самият работодател признава този
факт. Такова извънсъдебно признание съставлява и писмото от 24.06.2016 г./л.12
по делото пред СРС/.
Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото
възнаграждение, в случая, обуславя ангажирането на
отговорността на работодателя. Щом
като работникът е изпълнил задължението да
престира работната си сила на работодателя, последният дължи заплащането на
уговореното трудовото възнаграждение. Признанието за неизплащане на трудовото възнаграждение
се съдържа в заповед № 210/14.09.2016 г. за прекратяване на ТПО при условията
на чл.327, ал.1,т.2 КТ. Пак там се признава и, че на работника се дължи
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016 г.- 1 ден, което
обуславя основателността на иска по чл.224,ал.1 КТ.
Не се спори, а и както беше вече
посочено по-горе ТПО е прекратено едностранни от работника на основание чл.327,
ал.1,т.2 КТ. Следователно в полза на ищеца е възникнало право на обезщетение по чл.221, ал.1 КТ.
Конкретните дължими от ответника
/работодател/ размери на претенциите, са установени от заключението на
допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, която
не е оспорена от нито една от страните. Правилно СРС е кредитирал същата,
кредитира се и от въззивната инстанция, тъй като е изготвена при съобразяване
със събраните по делото писмени доказателства.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната част, решението на СРС ще
следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При
този изход на делото на въззивника разноски не се следват.
От въззиваемата страна разноски не се претендират, поради което
съдът не присъжда такива.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № № 441517 от 02. 07. 2018 г., постановено от СРС, ІІ ГО, 70 с-в
по гр. д. № 73920 по описа за 2016 г., в частта, в която се : ОСЪЖДА
„П.“ АД да заплати на М.С.К.,
на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата
8 166.40 лева, представляваща дължим брутен размер на трудово възнаграждение за
периода от 01.03.2016г. до 13.09.2016г.
/6 401.75 лева нето/, на
основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата 638 лева, представляваща брутен размер
на дължимото обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ /574.20 лева нето/, на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата 57.42 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, ведно със законните лихви върху главниците считано от
16.12.2016г. до окончателното изплащане.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: