РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Административен съд Пловдив
Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1838/13.10.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, XXIV
състав, в открито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и първа
година, в състав :
Председател : Здравка Диева
Членове : Величка Георгиева
Светлана Методиева
при
секретаря Г.Г. и с участието на прокурор К.Димитров,
като разгледа докладваното от съдия Диева касационно
административно дело № 1838/2021г., взе предвид следното:
Касационно производство по реда на
чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във вр.
с чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/.
Х.М.К. с пълномощник адв.В.С. обжалва Решение № 841/23.04.2021г., постановено по
адм.д.№ 2919/2020г. на АС – Пловдив, в частта, с
която е отхвърлена исковата му претенция срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – София, до пълния предявен размер на иска за присъждане на
обезщетение от 100 000лв. за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи
се в обида, възмущение, стрес, болки и страдания, за посочени в съдебния акт
периоди, като неоснователна. В отхвърлителната му
част решението е оспорено като незаконосъобразно с искане за цялостно уважаване
на иска. Касаторът се позовава на решението на ЕСПЧ
по делото „Н. и други срещу България“, с твърдение, че : „Нетна площ е тази,
която остава след приспадането на площта, заета от мебелите, леглата и санитарния
възел.“. Заявено е, че многократното пръскане срещу дървеници и гризачи
доказва, че ги има постоянно. Поискано е да бъде взета предвид актуалната
практика на ЕСПЧ по изброени дела при определяне на обезщетението.
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
към Министерството на правосъдието с процесуален представител Тр. Ч. – ст.юрисконсулт в Областна служба „Изпълнение на
наказанията“ – Пловдив обжалва Решение № 841/23.04.2021г., постановено по адм.д.№ 2919/2020г. на АС – Пловдив, в осъдителната му
част, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати
на Х.М.К. сума в размер на 11 000лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди за периодите от 10.06.2013г.
до 11.07.2013г.; от 11.07.2013г. до 19.05.2016г.; от 19.05.2016г. до
08.03.2018г.; от 01.06.2018г. до 08.06.2018г.; от 13.07.2018г. до 02.07.2019г.;
от 19.07.2019г. до 29.08.2019г.; от 05.09.2019г. до 08.10.2019г. и от
14.01.2020г. до 10.11.2020г. за престоя му в Затвора – Пазарджик и Затвора –
Пловдив, ведно със законната лихва за забава от дата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата. В обжалваната част решението се счита за
неправилно и необосновано, с твърдение за несъобразена действителната
фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства, както и
обективната истина. Поддържа се, че не е преценена доказателствената
тежест на събраните доказателства за изпълнение в цялост фактическия състав на
чл.1 ЗОДОВ, с което да се ангажира отговорността на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“. Твърди се неустановени по категоричен начин - вреда,
бездействие на администрацията, както и причинна връзка. Заявено е, че Хр. К. е
търпял присъдата си в Затвора – Пазарджик и Затвора – Пловдив, където всички
спални помещения, в които е пребивавал, са снабдени с тоалетна и течаща вода.
През светлата част на денонощието помещенията не се заключват и лишените от
свобода имат възможност да излизат по коридорите и посещават съседни спални
помещения. Действително е установена известна пренаселеност в част от спалните
помещения, което е компенсирано с възможността за раздвижване по коридорите и
престой на открито. За необосновани се считат твърденията на ищеца за наличие
на лоша хигиена в килиите – същите, ведно с коридорите и сервизните помещения
се почистват ежедневно от лишените от свобода. Налице са сключени договори за
ДДД обработки, които свидетелстват за полаганите грижи в борбата с насекоми и
гризачи. Твърди се, че не са доказани реално претърпени вреди, които да са в
резултат на бездействия на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ / ГДИН/,
в частност – Затвора в Пловдив. Посочено е, че затворите са пенитенциарни
заведения, поради което не следва да се очаква от тях удовлетворяване на
индивидуални битови навици и предпочитания на всеки лишен от свобода. Поискано
е в обжалваната част решението да бъде отменено с отхвърляне претенциите на
ищеца или да бъде отменено решението в частта, с която Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ е осъдена да плати обезщетение за сумата над 500лв.
до присъдения размер от 11 000лв.
Окръжна прокуратура Пловдив, представлявана
от прокурор Димитров счита жалбите за неоснователни.
Касационните жалби са подадени в срок
от страни в първоинстанционно производство, против частите
от съдебния акт, които са неблагоприятни съответно за всяка от страните.
1. Искът пред АС – Пловдив е основан
на чл.3 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧ с цена 100 000лв. и твърдение за постъпване в
затвора – Пазарджик на 10.07.2013г. до 01.06.2016г., след което в Затвора –
Пловдив. Заявени са : липса на достъп на естествена светлина и чист въздух ; пренаселеност
на килията, нетната площ на която е под 3 кв.м.; липса на постоянно течаща
топла и студена вода; липса на постоянен достъп до санитарен възел; наличие на
мухъл и отсъствие на достъп до свеж въздух; наличие на дървеници и гризачи;
нарушен режим, поради отключване няколко часа по-късно и заключване по-рано,
вкл. без разходка „на каре“ за работещи затворници и лишаване от престой на
открито. За периода от 10.06.2013г. до 10.07.2013г. са заявени претенции,
отнасящи се за престой в Ареста, гр.Пазарджик – държан под нивото на земята,
без условия за раздвижване, липса на достъп до естествена светлина и чист
въздух. За периода от 10.07.2013г. до 01.06.2016г. – в затвора – Пазарджик и за
периода от 01.06.2016г. до 10.11.2020г. – в затвора – Пловдив, АС - Пловдив е
възприел оплаквания за : пренаселеност на килиите; наличие на мухъл; лошо
осветление; липса на свеж въздух; наличие на дървеници и гризачи в килиите. За
престоя в затвора – Пазарджик е заявено и нарушавано правото ищецът да бъде
отключван за времето от 6.00ч. до 20.00ч., вкл. не му е осигурявана разходка
„на каре“. За престоя в затвора –
Пловдив и по-конкретно – от края на
2018г. – началото на 2019г. е поддържано, че в килията на К. е имало настанен
онкологично болен, който лишените от свобода в килията, вкл. и К., обслужвали
за ходене по нужда, хранене и преобличане; подавал е молби с искане за отговор
за причината, по която е бил лишаван от престой на открито.
Според събраните доказателства АС –
Пловдив приел, че исковата претенция касае период от 10.06.2013г. до
10.11.2020г. – дата на подаване на исковата молба. Позовал се е на справка от
затвора – Пазарджик /л.34, 35/ с приложени доказателства /хранителни менюта;
дневен режим с данни за престой на открито/, както и на становище от затвора –
Пловдив с приложени писмени доказателства /л.66 и сл./ - Хр. К. *** на
19.05.2016г. и към настоящ момент са намира в затвора Пловдив. От затвора –
Пловдив са представени данни за конкретни периоди, считано от 08.11.2017г. /за
периода от 19.05.2016г. до 08.11.2017г. отсъства информация/, които касаят
период, пост и помещение на настаняване, капацитет за настаняване в стаята и фактически
настанени л.св. в стаята. За 32 периода от 52 – фактически настанените л.св. в
стая надхвърлят капацитета, а за 20 периода – са под капацитета или съответно
на капацитета за исковия период. От ответника
не били представени доказателства във вр. със
заявените оплаквания на ищеца по отношение престоя му на територията на Арест -Пазарджик,
поради което съдът приел за основателни твърденията за държането на К. под
нивото на земята, без условия за раздвижване, при липса на достъп до естествена
светлина и чист въздух, за периода от 10.06.2013г. до 10.07.2013г. По отношение
престоя на ищеца в затвора-Пазарджик и в затвора – Пловдив, в периода от
11.07.2013г. до 10.11.2020г. – дата на подаване на исковата молба, въз основа
на събраните доказателства, АС-Пловдив приел, че ищецът е пребивавал в
помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които
са в размер на 4 кв.м., с изключение на периодите : 08.03.2018г.-01.06.2018г.;
08.06.2018г.-13.07.2018г.; 02.07.2019г.-19.07.2017г.;
29.08.2019г.-05.09.2019г.; 08.10.2019г.-14.01.2020г. Спрямо справката от
затвора – Пловдив, АС-Пловдив е обобщил периодите : 08.03.2018г.-01.06.2018г.,
в който времеви отрязък са разграничени 7 периода от справката; 08.06.2018г.-13.07.2018г.,
в който са разграничени 2 периода от справката; 02.07.2019г.-19.07.2017г. – 1
период от справката; 29.08.2019г.-05.09.2019г. – 1 период от справката;
08.10.2019г.-14.01.2020г. – 9 периода от справката. Тоест, съдът правилно е
посочил периодите, в които ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото
му пространство е отговаряло на предвидените стандарти, съответно – останалите
са периоди, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените
стандарти. В тази вр. АС – Пловдив е посочил, че
съгл. практиката на Съда по правата на човека, вкл. пилотното решение Н. и
други срещу България, описаните данни съставляват самостоятелно и достатъчно
основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително
отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. В тази насока са и
показанията на разпитаните свидетели, правилно съобразени от съда. Относно
оплакванията за неразгледани молби на ищеца, вкл. за причина за лишаване от
престой на открито, същите са приети за основателни поради отсъствие на
доказателства за предприети мерки и
действия за разрешаване на поставените въпроси. По отношение периода от
11.07.2013г. – 19.05.2016г. в затвора – Пазарджик не са били представени
доказателства за твърдяното нарушение на чл.20 ал.2 и чл.20 ал.3 ППЗИНЗС – за
осигурен във всяко спално помещение пряк достъп на дневна светлина, възможност
за естествено проветряване, достъп до санитарен възел и течаща студена и топла
вода, при което са приети оплакванията на ищеца за основателни – лошо
осветление, наличие на мухъл, липса на свеж въздух.
За неоснователни са приети
оплакванията за наличие на дървеници и хлебарки за исковия период, в обхвата на
който са периодите от престой в двата затвора. Изводът на АС – Пловдив
произтича от представените доказателства, според които обективно са
осъществявани ДДД обработки /л.20 – 32, 2014-2016г.; л.86-90, за останалия
период/.
За неоснователни са приети
оплакванията и за нарушено право на отключване от 06.00ч. до 20.00ч. и
неосигурявана разходка „на каре“ – съдът се е позовал на информацията от дневен
режим с данни за престой на открито по отношение затвора – Пазарджик в
съответния исков период, опровергаващ твърденията на ищеца.
Идентичен е изводът на АС – Пловдив по
отношение твърденията за полагани грижи за онкологично болен в килията, предвид
представена от ответника Заповед № 2303/18.12.2018г., с която друго лице –
л.св. Б.Б. е назначено за социален асистент на болния
/л.80/.
2. Съдът е обсъдил всяка претенция
поотделно при съпоставка с всички събрани доказателства за исковия период, при
правилна преценка за допустимост и частична основателност на иска. Анализирани
са приложимите за спора норми с позоваване на съдебна практика, вкл. на ЕСПЧ.
Правилно е определен исковия период – в съответствие със събраните
доказателства. Верен е изводът, че за конкретни периоди при престоя в Ареста –
Пазарджик, Затвора – Пазарджик и Затвора - Пловдив, ищецът е пребивавал в
помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които
са в размер на 4 кв.м. /10.06.2013г. до 11.07.2013г.; от 11.07.2013г. до
19.05.2016г.; от 19.05.2016г. до 08.03.2018г.; от 01.06.2018г. до 08.06.2018г.;
от 13.07.2018г. до 02.07.2019г.; от 19.07.2019г. до 29.08.2019г.; от
05.09.2019г. до 08.10.2019г. и от 14.01.2020г. до 10.11.2020г./. Изключение са
периодите : 08.03.2018г.-01.06.2018г.; 08.06.2018г.-13.07.2018г.;
02.07.2019г.-19.07.2017г.; 29.08.2019г.-05.09.2019г.; 08.10.2019г.-14.01.2020г.
В тази вр. е посочено, че тези обстоятелства,
съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение
„Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание
да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в
разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС и чл.3 ал.2 ЗИНЗС.
Съобразен с доказателствата е извода на
АС – Пловдив за нарушение на чл.20 ал.2 и ал.3 ППЗИНЗС, за периода от 11.07.2013г.
до 19.05.2016г. в затвора – Пазарджик.
Възприема се и извода по отношение
оплакванията за наличие на дървеници и хлебарки – неоснователни, предвид
данните за извършени ДДД обработки. Изводите на АС – Пловдив за недоказани
останалите претенции на ищеца се основават на доказателствата по делото, поради
което са обосновани.
Размерът на частично уважения иск е
основан на чл.52 ЗЗД - обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от
съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени. Обезщетението
в размер на 11 000лв. е съобразено със съдебната практика по идентични дела. В
останалата част за разликата над 11 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000
лв., искът е отхвърлен. Спрямо възприет за основателен размер на главния иск /
11000.00 лв. /, е уважена и акцесорната претенция за
присъждане на обезщетение за забавено плащане, в размер на законната лихва
върху главницата, считано от 10.11.2020г. - дата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата.
АС – Пловдив е съобразил нормите на
чл.3 ал.2 ЗИНЗС : „За нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.“ и чл.284 ЗИНСЗ – Държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от закона. Отговорността е обективна, безвиновна
и пълна, като законодателно се въвеждат стандарти, установени в практиката на
ЕСПЧ при нарушение на чл. 3 ЕКПЧ. Те се изразяват в следното: - в случаите по чл. 3 ал. 2 ЗИНЗС
съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в
които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора. ; - въвежда се различен от този по ГПК
стандарт на доказване - обърната тежест на доказване и засилено служебно начало
- съдът задължава специализираните органи по изпълнение на наказанията да
предоставят информация от значение за правилното установяване на фактите по
делото. В случай на неизпълнение на това задължение съдът може да приеме за
доказани съответните факти.; -
презумпция за настъпване на вреди при нарушение на чл. 3 – чл.284 ал.5 ЗИНЗС :
„В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до
доказване на противното.“. В тази вр. - разделянето
на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за
лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на
възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите
условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на
кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията.
Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до
заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно
сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се
счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в
контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3
от Конвенцията. В реда на изложеното се отбелязва, че в решението е посочено,
че разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са
законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за
лишаване от свобода. Според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица. В чл.43 ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено
изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от
свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 –
ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./, количеството дневна светлина, степента
на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни
възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се
определят с правилника за прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е
конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Съдът се е позовал и на Минималните стандарти за третиране на
лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените
нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците,
проведен в Женева в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции
663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат
задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и
свободи и демократичния характер на държавите - в т.10 от тях е посочено, че
„Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено
помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни
изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните
условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ,
осветление, отопление и проветряване; т.11 “Във всички помещения, в които
живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат
достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна
светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват
приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна
уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата,
лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение; т.12-
„Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от
свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва
нужда, и в условията на чистота и пристойност“; т.13 – „Къпалните помещения и
броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от
свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за
съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от
общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки
случай поне един път седмично в районите с умерен климат“. Отбелязано е също,
че в съдебната практика на ВАС /Решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., Решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС
по адм.д. №13664/2012г., др./ е прието, че липсата на
достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток
на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от
свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице. Съобразена
е и съдебната практика на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този
съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на
чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от
свобода /Решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, Решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й.срещу България, Решение от 24.05.2007г.
на ЕСПЧ по делото Н.срещу България, Решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.срещу
България, Решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу България, Решение
от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/.
По делото е установено неизпълнение на
задълженията от страна на ответника по отношение осигуряване на ищеца в исковия
период на условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство,
а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в спалните помещения, в които е
бил настанен /в двата затвора/ ; пребиваване под нивото на земята, без условия
за раздвижване, при липса на достъп до естествена светлина и чист въздух в
Арест-гр.Пазарджик; отсъствие на пряк достъп на дневна светлина, възможност за
естествено проветряване, достъп до санитарен възел и течаща топла и студена
вода, наличие на мухъл, лошо осветление, липса на свеж въздух в затвора –
Пазарджик; отсъствие на отговор по молби на ищеца, вкл. касаещи лишаването му
от престой на открито – затвора – Пловдив. Съобразено е, че ако затворниците
имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ,
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този
смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България и други.
С прилагане правилото на чл.284 ал.5 вр. ал.1 ЗИНЗС, искът законосъобразно е уважен частично по
отношение периодите, посочени в решението, за част от претенциите, които са
били доказани. Възраженията на касационния жалбоподател ГДИН София за
неправилност на съдебното решение поради недоказаност на претенцията относно
пренаселеност в местата за лишаване от свобода са неоснователни. Ответникът по
иска е бил длъжен да опровергае оплакванията за пренаселеност, което не е
направено при осигурена процесуална възможност.
Според ЕСПЧ при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от
Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. В тази насока и съдържащото се признание
в касационната жалба за наличната пренаселеност със съображение, че пренаселеността
се преодолявала посредством позволено движение по коридора и посещение на други
помещения, не може да бъде преценено като основателно. Така според пилотното
Решение Н. и др. срещу България, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че
жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Тоест, приема се,
че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща се
на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/.
В случая правилно са отграничени периодите според справката относно размера на
всички стаи по настаняване на К., при което основателно съдът приема, че пренаселеността,
вкл. другите установени неблагоприятни факти, води до нарушение на чл.3 от Конвенцията.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, както и пребиваване под нивото на
земята, без условия за раздвижване, при липса на достъп до естествена светлина
и чист въздух в Арест-гр.Пазарджик; отсъствие на пряк достъп на дневна
светлина, възможност за естествено проветряване, достъп до санитарен възел и
течаща топла и студена вода, наличие на мухъл, лошо осветление, липса на свеж
въздух в затвора – Пазарджик; отсъствие на отговор по молби на ищеца, вкл.
касаещи лишаването му от престой на открито – затвора – Пловдив, установени от първоинстанционния
съд, представлява форма на бездействие на администрацията в местата за лишаване
от свобода и в тази насока е налице пряка причинно - следствена връзка на това
установено нарушение по чл.3 ЗИНЗС и претендираните
от ищеца вреди.
В допълнение се отбелязва, че съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото Ананиев и др. срещу България, властите
трябва да гарантират, че едно лице е задържано при условия, съвместими с
уважението към човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
наказанието лишаване от свобода или друг вид мярка за задържане не подлага
човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на
страдание, присъща на задържането и практическите изисквания на лишаването от
свобода, че здравето и благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна
степен. Поради това и обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване
от свобода и именно поради това е в пенитенциарно
заведение, не може да се сочи като основателен доводът във връзка с това, че
именно поради този факт няма как да не му бъдат причинени вреди, доколкото в
случая, обезщетение е присъдено, поради констатирано поведение по чл.3 ал.2 ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на лишен от свобода в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието му, изрично предвидени в закона като
основание да се приеме нарушение по чл.3 ал.1 ЗИНЗС
Неоснователно е възражението в касационните
жалби по отношение размера на присъденото обезщетение. Конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, следва
да бъде определен при съблюдаване изискването на чл. 52 ЗЗД, приложим в
настоящото производството по препращане от § 1 от ДР ЗОДОВ. Според чл.52 ЗЗД, размерът на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост.
Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Размерът на обезщетението като паричен еквивалент
на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. При постановяване на решението си
съдът е съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 ЗЗД във вр. със съдебната практика по сходни спорове, като е отчел
факта, че се касае за няколко периода, при обща голяма продължителност на
престой на ищеца при пренаселеност. В тази насока общият размер на
обезщетението от 11000 лв., при преценка на среднодневното,
респективно средномесечното обезщетение, което се
получава на база на броя дни на престой в затвора при пренаселеност, ведно с
другите уважени оплаквания, се явява съобразен с принципа на справедливостта,
като се има предвид характера и интензитета на претърпените от страна на ищеца
вреди. При частична основателност на претенцията правилно съдът се е произнесъл
по отношение на акцесорната такава относно законната
лихва и съответно по отношение на разноските.
Предвид изложеното съдът намира, че касационните
жалби са неоснователни и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като
валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл.221, ал.2, предл.
първо от АПК, Съдът
Р Е Ш И:
Оставя в сила Решение №
841/23.04.2021г., постановено по адм.д.№ 2919/2020г.
на АС – Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател :
Членове :