Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 28.05.2018 г.

     В    И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в публичното заседание, проведено на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

          ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ

               ВАНЯ И.

 

при секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдията И. гр. дело № 782 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

            С решение № 120 от 01.08.2017 г., постановено по гр. д. № 1083/2011 г., Самоковският районен съд е признал за относително недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на „В.С.” ООД договор за дарение на недвижим имот, обективиран с нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело № 638/2009 г. на нотариус Б.Механджийски, с който Н.Б.К. е дарил на Б.Н.К. ¾ ид. части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. Софийска, а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.м., построена в УПИ с площ 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”; отхвърлил е предявеният от „В.С.” ООД иск за обявяване на относителна недействителност на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 22, т. 2, рег. № 3261, дело № 209/2010 г. на нотариус Б. Механджийски, с който Н.Б.К. и В.И.К. са продали на Н.Д.И. 4/5 идеални части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. Софийска, а именно: УПИ с площ 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”.; отхвърлил е предявеният от „В.С.” ООД иск за обявяване на относителна недействителност на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 22, т. 2, рег. № 3261, дело № 209/2010 г. на нотариус Б. Механджийски, с който Н.Б.К. и В.И.К. са продали на Н.Д.И. 5/20 идеални части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. Софийска, а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.м., построена в УПИ с площ от 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”; отхвърлил е предявеният от „В.С.” ООД иск за обявяване на относителна недействителност на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 22, том. 3, рег. № 5864, дело № 397/2010 г. на нотариус Б. Механджийски, с който Н.Б.К. и В.И.К. са продали на М.Х.Я. – Р. 1/5 идеална част от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. Софийска, а именно” УПИ с площ 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”.

            Решението в частта му, с която е признат за относително недействителен договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело  № 638/2009 г. на нотариус Б. Механджийски, както и в частта за разноските, е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство Н.Б.К., с искане същото да бъде отменено в тази му част и постановено друго, с което се отхвърли така предявения иск. В жалбата се сочи, че решението е неправилно и постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, съгласно която, ако по отношение на последния приобретател не са налице предпоставките за обявяване на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, искът следва да се отхвърли без значение дали по отношение на някой от предшестващите приобретатели, които са договаряли с кредитора, тези предпоставки са били налице. Излага се възражение срещу извода на районния съд, че „В.С.” ООД е кредитор на жалбоподателя, като се сочи в тази връзка, че от представените доказателства не може да се установи съществуването на негово задължение към ищцовото дружество, както и че ищецът не е индивидуализирал основанието, от което произтича твърдяното вземане. Излага се и довод за недопустимост на така предявения иск поради липса на правен интерес у ищеца да иска обявяване на недействителността на процесната сделка. Оспорва се извода на съда, че процесната сделка представлява увреждащо действие, както и извода за липса на доказателства ответникът да е удовлетворил изцяло ищеца. Във връзка с второто възражение се сочи, че съдът не е взел под внимание фактът, че управителят на ищцовото дружество е получил от издателя на процесния запис на заповед „Ю.М.Г.Б.” сумата по записа на заповед на 12.10.2009 г., и няма право да претендира повторно заплащане на тази сума от авалиста Н.К.. Излага се и възражение срещу извода на районния съд за установеност по делото на субективния елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 от ЗЗД – знание за увреждане от длъжника, като в тази връзка се сочи, че по делото е установено, че процесното дарение е извършено преди настъпване на падежа на твърдяното вземане на ищеца, поради което ищецът е следвало да докаже, че действието е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора, което не е доказано от събраните доказателства.

            Решението в горепосочената му част, с която е уважен искът по чл. 135 от ЗЗД, е обжалвано и от ответника в първоинстанционното прозиводство Б.Н.К. като необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Излага се оплакване срещу извода на съда, че с оглед безвъзмездния характер на сделката, знание за увреждането не е необходимо. Сочи, че от ангажираните от жалбоподателя и неоспорени от ищеца доказателства е проведено обратно доказване на законовата презумпция за знание за увреждането. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която е уважен иска за обявяване на относителната недействителност на процесната безвъзмездна сделка,  и постановяване на друго, с което този иск се отхвърли.

            Ответникът по горепосочената въззивна жалба Н.Б.К. депозира писмен отговор, с който заявява становище за основателност на жалбата, с искане обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която е уважен иска по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на недействителността на безвъзмездната сделка. Изложени са съображения, идентични с изложените във въззивната жалба на Н.К..

            В отхвърлителните му части решението на районни съд не е обжалвано.

            В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите Н.К. и Б.К. поддържат подадените от тях въззивни жалби.

            Ответникът по жалбите „В.С.” ЕООД оспорва въззивните жалби.

            Ответницата по жалба М.Я.- Р. с писмена молба пред въззивния съд заявява, че поддържа жалбите на Н.К. и Б.К..

Като съобрази предмета на обжалване, въззивният съд взе предвид следното:

„В.С.” ЕООД е предявило срещу Н.Б.К. и Б.Н.К. иск за обявяване за недействителен по отношение на него на договор за дарение, извършен с нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело № 638/2009 г. на нотариус Б. Механджийски, с който Н.Б.К. е дарил на Б.Н.К. ¾ идеални части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.м., построена в УПИ с площ от 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”.  Ищецът твърди в исковата молба, че е кредитор на първия ответник Н.К. по силата на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 35331/2010 г. на СРС, с който длъжниците „Ю. М. Г. – Б.” ООД и Н.Б.К. са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата 50000 евро, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението до окончателното й изплащане е направените в заповедното производство разноски. Сочи се, че изпълнителният лист е издаден въз основа на запис на заповед с падеж 31.12.2009 г. Твърди се, че след образуването на изпълнителното производство по изп. дело № 1203/2010 г. на ЧСИ Георги Дичев, било констатирано, че всички недвижими имоти на първи ответник са прехвърлени на трети лица в периода малко преди падежа, сред които е горепосочения имот, дарен на втория ответник с цитирания нотариален акт, като няма друго имущество, с което да се удовлетвори вземането на ищеца. Сочи се, че дарението е извършено в полза на низходящ и цели да бъде създадено затруднение на кредиторите на длъжника да се удовлетворят от имуществото му и да увреди същите.

С отговора на исковата молба ответникът Б.Н.К. оспорва иска. Излага довод за неговата недопустимост като подаден от ненадлежна страна, във връзка с което твърди, че ищцовото дружество не е негов кредитор. Евентуално, в случай че съдът приеме искът за допустим, излага становище за неговата неоснователност. Твърди, че до получаването на исковата молба не е знаел, че с направеното дарение праводателят му /негов баща/ е целял увреждане на свой кредитор. Твърди, че баща му с извършването на дарението не е целял да се отнеме възможността друг да се удовлетвори от стойността на имота, а е целял да изпълни волята на дядо му този имот да бъде дарен на ответника.

Ответникът Н.Б.К. също е депозирал писмен отговор, с който навежда довод за недопустимост на иска поради липса на активна легитимация на ищеца. Сочи се в тази връзка, че ищецът не притежава качеството „кредитор”, придобито по изпълнителния лист, издаден по твърдяния запис на заповед. Сочи се, че срещу изпълнителния лист е подадено възражение и ищецът е завел иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК по гр.д. № 1941/11 г. на СРС, по което няма постановено решение. Навежда се възражение, че представеният запис на заповед о 27.07.2009 г. е издаден без основание, както и че поемател по него е чуждестранно дружество „М.Л.”, а на гърба на същия има отбелязване, че на 14.05.2010 г. същият е джиросан на ишеца „В.С.” ООД.  Излага се възражение за липса на доказателство за правосубектността на поемателя по записа на заповед, както и за предсатвителната власт на лицето, сочено като негов пълномощник. Излага твърдение, че ищецът се е удовлетворил по записа на заповед. Счита, че джирото е нищожно, извършено е от лице без представителна  власт и вземането на „М.Л.” не е прехвърлено на ищеца „В.С.” ООД. Излага съображения и за неоснователност на иска. Сочи в тази връзка, че към датата на дарението в полза на сина му не му е било известно да е имал някакви задължения към ищцовото дружество. Заявява, че оспорва презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД – твърди, че приобретателят по сделката не е знаел за осъществяваната от ответника бизнес дейност, както и за отношенията ме с партньори и трети лица.

            Софийски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

            С нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело № 638/17.12.2009 г. на нотариус Б. Механджийски, Н.Б.К. е дарил на сина си Б.Н.К. собствените си ¾ ид. части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, а именно: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.., построена в УПИ с площ от 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пр. № 5, кв. 8 по рег. план на в.з. „Я.”.

            Представен е запис на заповед, издаден в гр. София на 27.07.2009 г. от „Ю. М. Г. Б.” ООД, с който същият се задължава безусловно и неотменимо да плати на „М.Л.” сумата 50000 евро на 31.12.2009 г. Записът на заповед е авалиран от ответника Н.Б.К.. Видно от отбелязването на гърба на посочения запис на заповед, на 14.05.2010 г.  същият е бил джиросан  от поемателя  „М.Л.” на ищеца „В.С.” ООД.

            С решение от 28.05.2012 г. по гр.д. № 1941/2011 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 15.05.2015 г., е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Н.Б.К. дължи солидарно с „Ю. М. Г. Б.” ЕООД на „В.С.” ЕООД сумата 50000 евро, въз основа на запис на заповед от 27.07.2009 г., с падеж 31.12.2009 г.

            При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

            Предявен е иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

            Искът е допустим с оглед твърденията на ищеца, че е кредитор на първия ответник по конкретно негово неудовлетворено вземане, произтичащо от запис на заповед, и че същият е извършил действие, с което го уврежда – сключване на договор за дарение в полза на втория ответник.

Според чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Това право възниква при наличието на определен фактически състав с установени от законодателя елементи, а именно: 1. наличието на твърдяно действително вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, което вземане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо; 2. извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора; 3. субективен елемент - знание на длъжника /респ. и на лицето, с което е договарял при възмездно действие/, че извършеното от него действие уврежда кредитора. В чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена възможност за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна предпоставка – увреждащото го действие да  е било предназначено от  длъжника и лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т. е. в тази хипотеза е необходима увреждаща цел на страните по действието.

В случая съдът приема за установено /а и страните не спорят по този въпрос/, че вземането, което обуславя качеството на кредитор на ищеца спрямо първи ответник, е възникнало в неговия патримониум по силата на джиро /прехвърляне на вземането по запис на заповед от 27.07.2009 г./ от поемателя по него „М.Л.” на 14.05.2010 г., т. е. след сключване на процесния договор за дарение на 17.12.2009 г. Активната материална легитимация в хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД принадлежи единствено на лице, което е кредитор на длъжника към момента на сключване на атакуваната увреждаща сделка. В случая това е праводателят на ищеца „М.Л.”, но не и ищецът „В.С.” ООД, който е придобил чрез джиро вземането по записа на заповед след сключване на процесния договор за дарение. При това положение ищецът, който е придобил вземането след сключване на сделката, не е материалнолегитимиран да иска обявяване на нейната недействителност по реда на чл. 135, ал.1 от ЗЗД. Този извод се извежда от принципа, че състоянието на длъжниковото имущество се преценява към момента, в който кредиторът е станал такъв, т.е. към момента, в който той е придобил вземането. Това е така защото логично е всеки кредитор да разчита точно на това имущество на длъжника /в качеството му на общо обезпечение на задълженията/, с което последният разполага към момента на възникване на вземането на кредитора, тъй като именно към този момент кредиторът има възможност да прецени платежоспособността на длъжника и, в зависимост от преценката, да приеме да стане негов кредитор или не: ако длъжникът разполага с достатъчно /според кредитора/ имущество, това би обусловило по-голямата готовност на последния да придобие вземане срещу този длъжник, и обратно – ако длъжниковото имущество е недостатъчно, кредиторът може да предпочете да не поеме такъв риск. В последната хипотеза, ако длъжникът вече е обеднял и въпреки знанието за това /или възможността да се осведоми/ кредиторът придобие вземане срещу него, той прави това на свой риск. Затова, ако не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, той трябва да понесе последиците от неговата неплатежоспособност. Интересът на третото лице – контрахент на длъжника, следва да бъде предпочетен пред този на кредитора, тъй като, придобивайки вземането след разпоредителната сделка, той знае за нея /или е могъл да узнае за нея от вписванията в имотния регистър/, и поради това е имал възможност да прецени дали да придобие вземането при тези условия. За разлика от него към момента на сключване на сделката, третите лица нямат основание да е съмняват в правните й последици /тъй като кредиторът ще я атакува едва в по-късен момент/, не предполагат бъдещото изменение на имущественото състояние на длъжника /в случай на уважаване на претенцията на кредитора/, и добросъвестно разчитат на придобиваното със сделката имущество.

По горните съображения се налага извод, че отменителният иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, предявен от кредитор, който е придобил вземането си след сключване на твърдяната увреждаща сделка, независимо дали същата е възмездна или не, неоснователен поради липса на активна материалноправна легитимация.

Налице е съдебна практика, според която, ако ищецът се легитимира като кредитор с възникнало след сключване на увреждащата сделка вземане, т.е. увреждащото действие е извършено преди датата на придобиване на вземането, то Павловият иск би могъл да се упражни в хипотезата на ч. 135, ал. 3 от ЗЗД.  В тази хипотеза следва да е налице субективна предпоставка – действието да е предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Намерението за увреждане не включва единствено знание, че длъжникът има дългове и с разпоредителното действие би могъл да увреди кредитора, а това действие следва да е извършено именно с оглед на очаквано възникване на бъдещо задължение. В тази хипотеза презумпцията за знание не намира приложение. От събраните по делото доказателства не може да се направи извод процесната сделка да е сключена от ответниците с цел да  се увреди бъдещия кредитор на първия ответник.

С оглед на горното настоящият състав намира, че са налице предпоставките за възникване на правото на ищеца по чл. 135 от ЗЗД, поради което предявеният от него иск е основателен.

Поради несъвпадане на извода на настоящата инстанция с този на първоинстанционния съд, решението следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него постановено друго, с което предявеният иск по чл. 135 от ЗЗД се отхвърли.

            С оглед изхода на делото и направеното искане за разноски, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на всеки от ответниците  по жалба Б.К. и Н.К. разноските за въззивното производство за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение. Така на ответника по жалба Б.К. следва да се присъдят разноски в общ размер 658,57 лева, от които 158,57 лв. внесена държавна такса за въззивната жалба и 500 лева адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят е направил възражение за прекомерност на заплатеното от ответника по жалба Н.К. адвокатско възнаграждение в размер на 2250 лева, което съдът намира за основателно, тъй като този размер е прекомерен с оглед действителната правна  и фактическа сложност на делото и обстоятелството, че във въззивното производство не са събирани доказателства. Поради това претендираното от ответника по жалба Н.К. адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, определен съобразно чл. 7, ал.2, т. 3, вр. ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения според, а именно 726 лева. Така на този ответник по жалба следва да се присъдят разноски в общ размер 884,57 лева за адвокатско възнаграждение и държавна такса за въззивната жалба.

 

            Воден от горното, Софийският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ  решение № 120 от 01.08.2017 г., постановено по гр. д. № 1083/2011 г., Самоковският районен съд, В ЧАСТТА, с която е признат за относително недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на „В.С.” ООД договор за дарение на недвижим имот, обективиран с нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело № 638/2009 г. на нотариус Б.Механджийски, с който Н.Б.К. е дарил на Б.Н.К. ¾ ид. части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. Софийска, а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.м., построена в УПИ с площ 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”, както и в ЧАСТТА, с която Н.Б.К. и Б.Н.К. са осъдени да заплатят „В.С.“ ООД сумата 1587,82 лева за разноски по делото,  И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „В.С.” ООД срещу Н.Б.К. и Б.Н.К. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД -  за обявяване за недействителен на договор за дарение на недвижим имот, обективиран с нотариален акт № 93, т. ІVА, рег. № 7668, дело № 638/2009 г. на нотариус Б.Механджийски, с който Н.Б.К. е дарил на Б.Н.К. ¾ ид. части от недвижим имот, находящ се във в.з. „Я.”, обл. Софийска, а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв.м., построена в УПИ с площ 1000 кв.м., идентичен с парцел ІІІ, пл. № 5, кв. 8 по регулационния план на в.з. „Я.”.

В останалата му отхвърлителна част решението е влязло в сила като необжалвано.

ОСЪЖДА „В.С.“ ООД да заплати на Н.Б.К. сумата 885,57 лева за разноски по делото.

ОСЪЖДА „В.С.“ ООД да заплати на Н.Б.К. сумата 658,57 лева за разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на препис.

 

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                     2.