Р Е Ш Е Н И Е
№
………..
гр. София, 04.06.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 16990/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 161963/30.12.2015 г., предявена от В.Й.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът
твърди, че на 03.10.2015 г., около 23.45 ч., на
ПП І-5, в района на км. 43, М.Й.Р., при управлението на лек автомобил „БМВ
318И“, с рег. №*******, нарушил правилата за движение по пътищата и реализирал
пътно-транспортно произшествие (ПТП), в резултат на което починал Й.Б.Р., на 11
г., който бил пътник в автомобила.
С присъда № 34/27.06.2016 г. по НОХД № 322/2016
г. по описа на Окръжен съд - Русе, М.Й.Р. бил признат за виновен за
извършено престъпление по чл. 343, ал. 4, пр. 1 и пр. 3, вр. ал. 3, б. „б“, пр.
1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
Ищецът
твърди, че е биологичен баща на починалото дете. Й.Б.Р. бил роден в резултат на
съвместното съжителство на ищеца с майката на детето Б.Р.. Ищецът живеел с Б.Р.на
„съпружески начала“ повече от 11 години. Семейството било изключително сплотено
и никога не се разделяло. Ищецът сочи, че е биологичен баща на Й., трайно го е
отглеждал и издържал, отношенията между тях били като между баща и дете,
независимо, че не били оформени по съответния ред. Ищецът твърди, че е преживял
изключително тежко смъртта на своя син. Той бил лишен от най-хубавите моменти,
които му предстояли да изживее със своето дете. Ищецът отглеждал сина си с
много любов, бил изключително привързан към него, бил неговата радост и
надежда, имал планове за бъдещето му. Й. бил много лъчезарно и жизнено дете,
бил гордостта на баща си. Ищецът не можел да приеме случилото се и да преодолее
нелепата и несвоевременна загуба на сина си, починал в толкова ранна детска
възраст. Загубата на Й. се отразила изключително тежко на емоционалното и
здравословно състояние на ищеца, който загубил смисъла на живота си. Моралните
страдания и претърпяната скръб на ищеца били огромни и неописуеми щели да го
съпътстват до края на живота му.
Ищецът
твърди, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската
отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „БМВ 318И“, с рег.
№*******, включително и на водача М.Й.Р..
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 220 000
лева, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от
смъртта на Й.Б.Р..
Сумата се
претендира ведно със законната лихва, считано от 03.10.2015 г. до окончателното
й изплащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът „Б.В.И.Г.” АД, е депозирал отговор
на исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи лек автомобил „БМВ
318И“, с рег. №*******, включително и на водача М.Й.Р.. Ответникът оспорва
изцяло предявената искова претенция за неимуществени вреди, с възражението, че
е неоснователна.
Ответникът
оспорва, че ищецът е биологичен баща на починалото дете, респ., че се явява
правоимащо лице да претендира обезщетение.
Ответникът
оспорва механизма на ПТП, като сочи, че същият не може да бъде установен.
Оспорва и твърденията на ищеца, че виновен на настъпването на ПТП е водачът М.Й.Р..
Ответникът оспорва и вида и характера на уврежданията във връзка с ПТП, както и
причинно-следствената връзка между деликта и претърпените неимуществени вреди.
Евентуално,
ответникът релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на починалото лице. Твърди, че Й.Б.Р. е пътувал без поставен
обезопасителен колан, в нарушение на глава ІІ, раздел ХХV от ЗДвП. Поради това,
ответникът счита, че не са били положени грижи за живота и здравето му и това
поведение е допринесло за вредоносния резултат.
Ответникът
счита и че
размерът на предявения иск е прекомерно завишен и е в противоречие с принципа за
справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД и трайната съдебна практика. Моли, искът да
бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.
В
допълнителната искова молба, ищецът поддържа иска и оспорва възраженията на
ответника. Позовава се на разясненията, дадени с Постановления на Пленума на
Върховния съд. Излага съображения, че след ПТП, автомобилът е бил обърнат по
таван и при такива тежки деформации е без значение поставянето на
обезопасителен колан.
В
допълнителния отговор, ответникът поддържа възраженията си. Излага съображения,
че от мотивите към присъдата по НОХД № 322/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе се
установява, че при настъпване на ПТП, Й.Б.Р. е бил без поставен
обезопасителен колан.
Страните
са представили (на 03.04.2018 г. – ищецът, а на 05.04.2018 г. – ответникът)
писмени бележки, в които са изложили подробни доводи в подкрепа на релевираните
по делото твърдения, възражения и
искания.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал. 1 КЗ, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 от КЗ, обн., ДВ, бр.
102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави възраженията, които произтичат от
договора и от гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата
разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на
валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника
- застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил.
Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са
налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 03.10.2015 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 14.11.2014 г. във формата на застрахователна полица № 031140002795617,
„Б.В.И.Г.” АД, е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно
управляващи лек автомобил „БМВ 318И“, с рег. №*******, включително и на водача М.Й.Р..
Застрахователното правоотношение е било уговорено, като срочно и валидно за
периода от 14.11.2014 г. до 14.11.2015 г. Тези факти са отделени като безспорни
и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото (с
определението от 28.03.2017 г.), а и се установяват от представената Справка от
базата данни на Информационния център към Гаранционен фонд (л. 10)..
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
03.10.2015 г., около 23.45 ч., на първокласен път І-5 (Бяла - Русе), в района на км. 43, между
с. Волово, об. Русе и разклона за гр. Борово, обл. Русе, М.Й.Р., при
управлението на лек автомобил „БМВ 318И“, с рег. №*******, нарушил правилата за движение по пътищата и
реализирал пътно-транспортно произшествие, при което починал Й.Б.Р..
Тези факти се установяват от присъда № 34/27.06.2016
г. по НОХД № 322/2016 г. по описа на ОС-Русе, с която М.Й.Р. е признат за виновен
в това, че на 03.10.2015
г., на първокласен път І-5 (Бяла -
Русе), в района на км. 43, между с. Волово, об. Русе и разклона за гр. Борово,
обл. Русе, при управлението на лек автомобил „БМВ 318И“, с рег. №*******, нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 20, ал.1 ЗДвП и чл.
20, ал. 2 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на едно
лице – малолетния Й.Б.Р., с ЕГН: ********** и средна телесна повреда на друго
непълнолетно дете - престъпление по чл. 343, ал. 4, пр. 1 и пр.
3, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
Присъдата на ОС-Русе е изменена с решение №
259/28.10.2016 г. по ВНОХД № 246/2016 г.
на Апелативен съд – София, в частта, с която подсъдимият е признат за виновен и
осъден за извършено престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“,
пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, чл. 343г НК, като М.Й.Р.
е признат за невинен и е оправдан в частта, в която е обвинен да е допуснал
нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП.
В
останалата част, присъдата на ОС-Русе е потвърдена изцяло и е влязла в сила на
07.12.2016 г. – видно от извършеното отбелязване.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е
разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от ОС - Русе присъда по НОХД № 322/2016 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че М.Й.Р. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че М.Й.Р.
по непредпазливост е причинил смъртта на Й.Б.Р.. В
случаите, когато с деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на
престъплението, влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо, поради
което е задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т.
д. № 3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на
ВКС). Ето защо по делото е установено, че в резултат на виновното и
противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 03.10.2015 г.
са причинени травматични увреждания на Й.Б.Р., които са довели до неговата
смърт.
Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 226, ал.1 от КЗ (отм.) дава право на
увреденото лице при пътно-транспортно произшествие да насочи иск за
обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който
деликвента има застраховка “гражданска отговорност”. Когато пострадалият е
починал, обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да претендират
и неговите най – близки роднини. Първоначално с ППВС № 4/1961г. кръгът на
правоимащите е сведен до съпрузите, децата и родителите на починалия.
Впоследствие, с ППВС № 5/1969г., е признато право на обезщетение по чл. 52 ЗЗД
и на взетото за отглеждане и осиновяване от починалия, но все още неосиновено
дете, както и на лицето, с което починалият е съжителствал трайно на съпружески
начала. Включването на тези лица в кръга на правоимащите по чл. 52 ЗЗД е
мотивирано със съображения, че създадените между тях и починалия емоционални и
житейски отношения наподобяват биологичната връзка родител - дете и връзката
между съпрузи и е справедливо те да бъдат възмездени за претърпените
неимуществени вреди. И в двете
постановления на пленума на ВС, пред които е извършено тълкуване на чл. 52 ЗЗД
с оглед възможните кредитори на обезщетението (ПП № 4/25.05.1961 г. и ПП №
5/24.11.1969 г.), се приема, че вземане за неимуществени вреди не възниква и за
най-близките на починалия, ако те са били с него в лоши отношения. Прекъснатата
емоционална връзка е причината ПП № 5/24.11.1969 г. да признае възможната
легитимация на отглежданото до навършване на пълнолетие, но неосиновено дете, респ.
на отглеждащия го, като кредитор на вземане за обезщетение на неимуществени
вреди при смърт от непозволено увреждане (решение № 227/09.02.2017 г. по т. д.
№ 53676/2015 г. на ВКС, І ГО). В ППВС № 5/24.11.1969 г. е посочено, че е
очевидно, при смърт на едно от тези лица
другото понася вреди от неимуществен характер, като постановлението не поставя,
изискване нито да е започнала административна процедура по осиновяване, нито
такава да е била планирана. ВС не е поставил и изискване за наличието или
липсата на определени родствени връзки между отглеждащия и отглеждания. Липсват
и възрастови такива. Единственото изискване, което ВС въвежда, е между
отглеждащия и отглеждания да са се създали фактически отношения като между
родител и дете.
В
настоящия случай, от събраните по делото
гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите Ю.Й..и С.И.Я.се установява,
че посочените предпоставки са налице.
Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетелката Р.,
предвид близката й родствена връзка с ищеца (свидетелката е негова сестра).
След като взе предвид, обаче, че показанията
на разпитания свидетел са последователни, непротиворечиви, взаимно
допълващи се, почиващи на непосредствени впечатления и кореспондиращи на
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, съдът им даде
вяра и ги кредитира. СвидетелкатаР.заявява, че заедно е живяла с детето Й., с
ищеца, със „снахата“ на свидетелката и майката на свидетелката. Свидетелката
заявява, че Б.Р.е „жена“ на В., а Й. е
дете на брата на свидетелката. Заедно всички живеели в една къща в гр. Борово.
След инцидента на 03.10.2015 г., ищецът плакъл, припаднал. Ищецът имал още 4
деца, но Й. бил първото му дете. Детето било погребано в гр. Борово. Ищецът не
можел да преживее загубата, страдал, продължавал да плаче. Свидетелката сочи,
че Й. е бил на 11 години, учел в 5-ти клас. Отношенията му с В. били много
добри, обръщал се към него с „тате“. В. го издържал от раждането до смъртта му.
Свидетелката сочи, че в момента на настъпване на произшествието, ищецът бил в
затвора, откъдето бил пуснат за 2-3 дни, за да присъства на погребението.
СвидетелкатаЯ.заявява,
че Й. е живеел с баща си В. и с майка си Бонка. Й. бил много добро дете, учил.
Разбирал се с баща си В., уважавали се. В. винаги му осигурявал всичко, от
което се нуждаел, стараел се да има всичко. Издържал го от момента на раждането
му. Й. наричал В. „татко“.
Съобразявайки
свидетелските показания, които изцяло кредитира като непосредствени и обективни
съдът приема, че между ищеца и починалото дете приживе са били изградени трайни
емоционални и житейски отношения, наподобяващи биологичната връзка родител –
дете. Следователно ищецът е легитимиран да претендира обезщетение от
застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на деликвента. Възраженията на ответника в тази връзка са
неоснователни.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше
опровергавана. Събраните по делото писмени и гласни
доказателства и доказателствени средства установяват предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ „Б.В.И.Г.” АД дължи да
заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице,
каквото се явява В.Й.Р. (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС
№ 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, В.Й.Р. е в
кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на Й.Б.Р.. От събраните свидетелски показания съдът
установи, че ищецът търпи неимуществени вреди от неговата смърт. С оглед на
това съдът намира, че искът, предявен от В.Й.Р., е доказан по основание.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът
намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищеца от
смъртта на Й.Б.Р.
и паричната престация, законодателят е дал възможност на увреденото лице да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне на този размер са възрастта на
пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици от претърпените от Ищецът страдания, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС
и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. Като база при определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на
живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на
възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност
по застраховката "гражданска отговорност на автомобилистите", са от
значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на Й.Б.Р., съдът
съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните процеси
към момента на увреждането, определящи стандарта в страната към релевантния
период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и съдебната
практика по аналогични случаи. Съобразявайки всичко изложено, както и принципа
на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищеца неимуществени вреди ще
бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 140 000 лева.
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищеца.
За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на
задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Този
критерий включва освен обективно установените по делото факти и обществената
мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана
в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента
или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че при настъпване на процесното
ПТП, Й.Б.Р. е пътувал без поставен обезопасителен колан.
По
делото е прието заключение по извършената комплексна съдебномедицинска и
автотехническа експертиза (КСМЕАТЕ), което не е оспорено от страните, и което
съдът кредитира, като обективно и компетентно. Видно от заключението по АТЕ, процесното ПТП
е настъпило при следния механизъм: на 03.10.2015 г., около 23:30 часа, по
първокласен път І-5, в посока от гр. Русе към гр. Бяла и гр. В.Търново, след
43-я километър ,се е движил лек автомобил “БМВ 318И“ с рег. № *******управляван
от М.Й.Р. със скорост около 116 км/ч. По
данни от наказателното дело, автомобилът се разминал с насрещен товарен
автомобил, тип ТИР и водачът му е превключил на къси светлини, които осветяват
пространството пред автомобила на около 50 - 55 метра. Водачът Р. видял,
намиращ се пред него, в дясната му пътна лента, цял протектор, изпаднал от гума
на неизвестен товарен автомобил. Виждайки протектора, водачът Р. реагирал
инстинктивно, като завил наляво и успял
да заобиколи протектора. Така автомобилът се насочил наляво към левия банкет.
Водачът реагирал, като завил волана
рязко надясно за да се върне в дясната си пътна лента. Поради рязкото
непремерено завъртане на волана, автомобилът се насочил силно надясно и придобил странично занасяне, като водачът загубил контрол над управлението му. Така
автомобилът навлязъл в десния банкет на
223-ия метър след основния ориентир или на 23 м. след помощния ориентир. След
навлизане в десния банкет автомобилът продължил да се движи диагонално с лявата
си страна напред до ударите в крайпътните дървета. Най-вероятно, след навлизане на автомобила в
десния банкет и в терена вдясно, той се е ударил с предната си лява част в
ствола на дърво, при което всички предни части на купето са се деформирали и
огънали надясно и предната част е преминала покрай дървото. Веднага е последвал
втори удар на лявата страна в задната лява врата в ствола на второ дърво. След
това автомобилът (завъртян) е преминал между двете дървета, и е настъпило
преобръщането му през лявата му страна и спиране до третото дърво обърнат на
покрива си.
В заключението по КСМЕАТЕ е
посочено, че автомобилите БМВ са фабрично заводски оборудване с предпазни триточкови колани
на предните седалки и на задните външни ляво и дясно места. Само на средното
задно място, коланът е двуточков - самолетен тип.
В заключението по КСМЕАТЕ е
посочено, че при първия удар на предната част на л.а. БМВ, в първото дърво, телата на
пътуващите в него са политнали напред и наляво. Пътуващите е поставен предпазен
колан не могат да излетят напред и да се ударят в интериора, защото коланите ги
върху седалките си. При втория страничен удар, когато лекият
автомобил се е ударил с лявата си страна във второто дърво, ефективността на
предпазните колани намалява значително за седящите на десните седалки, а за
седящите на левите седалки коланът не е ефективен, защото телата им са до
левите врати и ударът действа директно върху тях, независимо дали са с
предпазни колани или без колани. Освен това, лявата страна на автомобила е била
силно деформирана с дълбоко навлизане на вратите и средната колона навътре в
купето.
Предназначението на предпазните колани е да
задържат пътуващите в автомобила на седалките си по време на произшествието. Коланите са
най-ефективни при челен удар, защото горната диагонална част обхваща торса на
пътника през едно от двете рамена и е закопчан диагонално от другата страна
непосредствено до седалката. При страничен удар и при преобръщане, което става
по надлъжната ос на автомобила ефективността на коланите се намалява, защото
инерционните сили действат настрани и горната част на тялото се измъква от
диагоналната част на колана, след което се движи свободно от кръста нагоре, при
което се удря в близката страна на интериора и арматурното табло. Независимо,
че горната част на тялото може да се
освободи и коланът малко се отпуска, долната поясна част на колана задържа
пътника върху седалката си, дори и при преобръщане на автомобила. Пътник изпада
от автомобила, когато не е закопчал предпазния си колан.
Вещите лица са приели, че при настъпване на
процесното ПТП, Й. Радев е бил без поставен колан. Експертизата е приела,
обаче, че с оглед деформациите на автомобила и данните за притискане на детето
между двете леви седалки и конкретния механизъм на ПТП, е възможно да настъпи
смъртен изход и с поставен предпазен колан
При това положение, възражението за съпричиняване не е
доказано по нетърпящ съмнение начин, тъй като приносът трябва да е доказан, а
не хипотетично предполагаем (решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013г.
на ВКС, І ТО и др.). Поради това, съдът приема, че пострадалият не е допринесъл
за настъпването на вредоносния резултат, а направеното възражение за
съпричиняване е неоснователно, респ. и определеното по-горе обезщетение не следва
да бъде намалявано
Поради
изложеното, искът е основателен и доказан за сумата от 140 000 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът
следва да се отхвърли.
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността
на прекия причинител на увреждането, поради което същата е функционална и
застрахователят се смята в забава с оглед привилата на непозволеното увреждане.
При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без
покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този
смисъл е и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. №
705/2009г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. №
525/08г. на ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК,
решение №594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно
със законната лихва от датата на увреждането – 03.10.2015 г.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
144 лева от общо направените
разноски в размер на 400 лева (400 лв. х 0.36) - депозит за експертиза. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 108 лева (300 х 0. 0.36) за юрисконсултско възнаграждение.
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38,
ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер
на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищците – адв. П. С. К., с адрес: ***0, сумата от 3171.84 лева,
съразмерно
на уважените части от
иска ((4130лв.+20%) х 0.64). Възражението на ответника, че
ДДС върху сумата не се дължи е неоснователно. Съгласно Определение № 306 от
06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, при
присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.
38, ал. 2 ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 5600 лева – държавна такса, от
внасянето на които, ищецът е бил освободен.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.В.И.Г.”
АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на В.Й.Р.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал.
1 КЗ (отм.), сумата от 140 000
лева – главница, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените
от ищеца неимуществени вреди, вследствие смъртта на Й.Б.Р., настъпила
вследствие на пътно – транспортно произшествие, реализирано на 03.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано
от 03.10.2015 г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), за разликата над 140 000 лева до пълния
предявен от 220 000 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА В.Й.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 144
лева – разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и сумата от 108 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат П.
С. К., с адрес: ***0, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 3171.84 лева – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС).
ОСЪЖДА „Б.В.И.Г.”
АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК, сумата от 5600 лева –държавна
такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: