Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 08..03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА като
разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 2768 по описа за 2021
година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение № 20271005 от 08.12.2020 г. по гр.д.№ 31860 по описа за 2020 г.
на СРС, Второ ГО, 78 състав се :ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответника К.С.С.,
дължи на ищеца „Б.ДСК“ АД, следните
суми, като задължения по Договор за кредит от 11.09.2012 г. и допълнително
споразумение към него от 03.01.2014 г. , и по Договор за поръчителство от
11.09.2012 г. и анекс към него от 03.01.2014 г. : неплатена главница 6 286,13
евро , като отхвърля иска в
останалата част за главницата до пълния предявен размер от 6 825,09 евро;
неплатена договорна лихва в размер на 831,53 евро за периода 27.04.2016 г. –
23.03.2017 г. ; неплатена лихва за забава в размер 56,93 евро за периода
23.02.2017 г. – 23.03.2017 г. ; незаплатена заемна такса в размер 60 евро; ведно
със законната лихва върху главниците, считана от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на
сумите.
Постъпила е въззивна жалба от
ответницата пред СРС-К.С.С. в която се сочи, че първоинстанционното решение
е неправилно в частта в която срещу
нея са признати за установени вземания на ищеца по реда на чл.415, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва и в частта за разноските. Счита, че в случая не е налице
забава в плащанията над 90 дни поради което не било налице основанието на
чл.19, ал.2 вр. с чл.21 от ОУ да предоставяне на кредити за текущо потребление,
даващи право на „Б.ДСК“ АД да го обяви за предсрочно изискуем в размер на
пълния му остатък. В този смисъл неправилно СРС бил приел, че на 28.05.2016 г.
кредитополучателят е преустановил изплащането на кредита. Сочи, че банката
служебно била погасявала задълженията по кредита от авоара по разплащателната
сметка на кредитополучателя, което било уговорено в раздел IV, т.10.1 от ОУ при просрочие на вноските. Банката, обаче, не била уведомила
кредитополучателя какви точно по вид и размер задължения погасява. Счита, че
това представлява нарушение на договора. Счита, че погрешно банката погасявала
възнаградителната лихва и санкционната лихва, които имали различен правен
характер вместо да погаси дължимите вноски по погасителния план. По този начин
били погасявани задължения, които не били ликвидни и изискуеми. По отношение на
лихвата за забава се позовава на чл.143,т.12 от ЗЗП като твърди, че банката
била променила размера на лихвата едностранно –вместо първоначално уговорения
от 11,45 % на 13,43 %. Счита, че клаузата на чл.8 от договора се явява
неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП. В случая банката била
използвала неосведомеността на поръчителя. Уговорката в допълнителни споразумения
към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихви, върху които се начислявала възнаградителна
лихва представлявало анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и било допустимо
само между търговци. Не ставало ясно по какъв начин банката е определила
наказателната лихва . Относно начисляването на сумата в размер на 60 евро по
т.6011 от Тарифата на банката за разходи за изискуем кредит имала характер на
неустойка и начисляването й противоречало на забраната на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Не ставало ясно и как е определена такса изискуемост в размер на 30 евро.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено в частта, в която в полза на
ищеца срещу ответницата /въззивник са признати вземания и вместо това постановено
друго с което претенциите да се отхвърлят като неоснователни. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е подаден отговор от ищеца пред СРС- „Б.ДСК“ АД, в
който се излага становище за неоснователност на същата и правилност на
първоинстанционното решение в частта, в която в негова полза са приети за
установени вземания срещу ответницата/въззивник. Счита, че в тази част
обжалваното решение е правилно, а възраженията на въззивницата – абсолютно
неоснователни. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза било
установено, че редовното погасяване на дължимите от кредитополучателката
месечни вноски по договора за кредит за текущо потребление било преустановено
на 28.05.2016 г. Сочи, че в хода на първоинстационното производство не било
доказано след тази дата да са правени плащания. Твърди, че кредитополучателката
системно не била осигурявала налична към падежната дата сума по разплащателната
сметка, за да може банката да се удовлетворява по начина уговорен в договора.
Затова и банката упражнила правото си по чл.20, 1,т.1 от ОУ и обявила кредита
за предсрочно изискуем на 17.03.2017 г. Неоснователен били и довода, че банката едностранно е променила
лихвения процент по кредита. Сочи, че последният бил отпуснат при договорена
преференциална лихва, която била с 2% по-ниска от стандартната за този вид
кредит. След като повече от два месеца не била постъпвала сума по
разплащателната сметка на кредитополучателката с източник работна заплата,
правото да се ползва преференциална лихва било отпаднало. Следвало да се вземе
предвид и, че от заключението на СЧЕ било установено, че плащанията по кредита
били преустановени още преди сключването на допълнителното споразумение от
03.01.2014 г. Сочи, че размера на лихвения процент бил променен поради факта на
неизпълнение на задълженията по погасяването на месечните вноски от страна на
кредитополучателката като тази последица била изрично договорена в чл.8 от
договора за кредит от 11.09.2012 г. Твърди, че клаузата относно размера на
лихвения процент – 13,45 % по допълнителното споразумение от 03.01.2014 г. била
уговорена индивидуално, в този смисъл била и съдебната практика на ВКС –
решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д.№ 535 от 2016 г. на ВКС. Сочи, че липсват
уговорки за отпускане на кредита в швейцарски франкове поради което този довод
бил неотносим. По отношение на санкционната лихва по чл.19, ал.1 ОУ във връзка
с довода на въззивницата по чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК сочи, че същата е в размер
на законната лихва. Размерът на възнаградителната лихва бил изрично уговорен. По
отношение на сумата в размер на 60 евро излага становище за нейната дължимост,
тъй като била установена в чл.12 от Тарифата на банката с която
кредитополучателят бил запознат на основание чл.15 от договора за кредит и чл.8
от допълнителното споразумение.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 06.01. 2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 15.01.2021 г. /по пощата/.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
В частта, в която искът по чл.422 ГПК, каквато е
действителната правна квалификация, е отхвърлен, решението като необжалвано от
ищеца е влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че е налице
валиден договор за поръчителство. Това налагало да се провери императивната
норма на чл.147, ал.1 ЗЗД, а именно иска да е предявен най-късно в 6-месечен
срок от падежа. По делото се установило, че кредитополучателя е спрял
плащанията на 28.05.2016 г. като ищецът с нот.покана, връчена на
кредитополучателя на 17.01.2017 г. уведомил последния, че е упражнил правото си
по чл.19, т.2 от ОУ да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съгласно
указанията в т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост
била настъпила на 17.01.2017 г. Искът по чл.422 ГПК бил предявен на 24.03.2017
г. поради което бил спазен срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Последният започвал да
тече от настъпването на падежа на съответния просрочен анюитет, или започвал да
тече от датата от която кредиторът е упражнил правото си да преобразува едно
непадежирано вземане в изискуемо. Затова и СРС е приел, че неплатените падежирани
анюитети за периода 28.05.2016 г.- 24.09.2016 г. са погасени от срока по
чл.146, ал.1 ЗЗД доколкото иска бил предявен на 24.03.2017 г. Тъй като искът
бил установено по основание, СРС е определил размера на вземанията на ищеца по
реда на чл.162 ГПК след приспадане на приетия за погасен период на вноските в
размер на 538,96 евро /4х 134,74 евро/ или дължима била главница в размер на
6 286,13 евро; договорна лихва в размер на 831, 53 евро за периода
27.04.2016 г.- 23.03.2017 г.; неплатена лихва за забава в размер на 56,93 евро
за периода 23.02.2017 г.- 23.03.2017 г.; незаплатена заемна такса в размер на
60 евро.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси –
само доколкото са посочени в жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция намира, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
На 24.03.2017 г. „Б.ДСК“ АД е подала заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК; образувано е ч.гр.д.№18481
по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 78 състав.
Видно от заявлението като длъжници
са посочени М.Д.Н.- кредитополучател и К.С.С. – поръчител.
Като размер на главницата по
дълга към 06.03.2017 г. е посочено – 6 825,09 евро. Заявени са още вземания, както следва: заемни такси в
размер на 60 евро и лихви – договорна лихва в размер на 831,53 евро за периода
27.04.2016 г.- 23.03.2017 г.; санкционна лихва в размер на 56,93 евро за
периода 23.02.2017 г. до 23.03.2017 г. и законна лихва в размер на 24.03.2017
г. до окончателното плащане. Посочено е, че вземанията представляват остатък по
договор за кредит. В т.14 от заявлението е пояснено, че поради неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя банката се е възползвала от правото си по
чл.19.2 и чл.20.1 от ОУ и е обявила кредита за предсрочно изискуем в размер на
пълния му остатък. Нот.покана била връчена на кредитополучателката по реда на
чл.47 ГПК чрез уведомление. Съгласно практиката на ВКС уведомяване на
поръчителя не било необходимо. Заявлението е придружено с извлечение от
счетоводните книги на банката, видно от което просрочените вноски са за периода
от 28.05.2016 г. до 28.02.2017 г. всяка от които в размер на 134,74 евро или
общ размер на просрочените погасителни вноски – 1347,40 евро.
Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК е издадена на 29.03.201: г. от СРС, Второ ГО, 78 с-в по ч.гр.д.№ 18481
по описа за 2017 г., срещу длъжниците М.Д.Н.- кредитополучател и К.С.С. –
поръчител при условията на солидарност.
Поканата за доброволно изпълнение по образуваното изп.д.№ 20178400400578 по
описа на ЧСИ М.Ц.с район на действие СГС,е връчена на длъжника
/кредитополучател/ на 20.07.2017 г. От същата не е било подадено възражение по
реда на чл.414 ГПК поради което заповедта за изпълнение по отношение на нея е
влязло в сила.
Поканата за доброволно изпълнение по образуваното изп.д.№ 20178400400578 по
описа на ЧСИ М.Ц.с район на действие СГС,е връчена на длъжника /поръчител/ на
17.11.2019 г. същата е подала възражение по чл.414 ГПК на 02.12.2019 г. /л.38
от заповедното производство/.
На заявителя са дадени указания по чл.415, ал.1 ГПК, които са му съобщени
на 22.06.2020 г. Исковата молба е предявена на 17.07.2020 г., т.е. в срок и
срещу длъжника, който е подал възражение – К.С.С..
Относно срока по чл.147, ал.1 ЗЗД:
Действително, този срок е уговорен в полза на
поръчителя и е преклузивен, т.е. след изтичането на 6-месечния срок се губи
правото кредитора да предяви иск срещу поръчителя, виж указанията, дадени в т. 4-б от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС в този смисъл.
В отговора по исковата молба ответницата изразява
становище, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД тече от датата на падежа на всяка
вноска.
Този въпрос е изяснен с приетото ТР № 5 от
21.01.2022 г. по тълк.д.№ 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че ако се
приеме, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от падежа на всяка
вноска, това би противоречало на основните правила за отговорност на
поръчителя, а именно: чл.139, изр.1 ЗЗД, чл.140 ЗЗД и чл.141,ал.1 ЗЗД.
Като краен извод в горецитираното ТР е прието, че
6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпването на
изискуемостта на целия дълг, без значение, дали същата е предсрочно обявена,
както е в настоящия случай.
В случая „изискуемостта на целия дълг“ е
възникнала на 17.01.2017 г. с оглед разясненията дадени в т.18 от ТР № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, когато волеизявлението на банката е достигнало до знанието
на длъжника /кредитополучател/.
Искът по чл.422, ал.1 ГПК с който сме сезирани по
арг. от същата разпоредба се счита предявен от датата на подаване на
заявлението – 24.03.2017 г., т.е. в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД.
/Обжалваното решение е постановено преди
приемането на горецитираното ТР, което уеднаквява съдебната практика по
въпроса/.
По доводите във въззивната жалба:
Относно обявяване на предсрочна
изискуемост на задълженията по договора за кредит:
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предсрочната изискуемост на вземането има
действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита
предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за
банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й.
С ОУ, които са станали известни на
кредитополучателя и поръчителя при подписването на съответните договори от
11.09.2012 г. – т.19.2 и т.20.1 е предвидена възможност на банката при допусната
забава на плащането на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. Съгласно т.20.1.
това може да стане и при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по
лихва и/или главница.
Видно от заключението на вещото лице, изготвило
съдебно-счетоводната експертиза, изготвено след извършена проверка в
счетоводството на ищеца и предоставените документи, процесният кредит не е
погасяван своевременно /отговор на задача № 3/. Редовното издължаване на
месечните вноски било преустановено на 28.05.2016 г. като към този момент
непогасените вноски са 10 бр. всяка в размер на 134,74 евро за периода
28.05.2016 г.- 28.02.2017 г./С допълнителното споразумение от 03.01.2014 г.
страните са договорили ново падежно число – 28-число на месеца, виж чл.3 от
същото/.
При това положение настоящата
инстанция намира, че в полза на банката е възникнало договореното между
страните право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Противно на соченото от пълномощника на въззивницата, в чл.5 от договора за
кредит е уговорено между страните, че кредитът се погасява чрез разплащателна
сметка с титуляр кредитополучателя. В чл.11 от договора е посочено, че с
подписването на договора кредитополучателя се съгласява сумите по кредита да се
събират от негови сметки в лева и чуждестранна валута. С допълнителното споразумение от 03.01.2014 г. страните са договорили, че
дължимите месечни вноски се събират служебно на падежната дата от кредитора от
авоара по разплащателната сметка- т.3.1/. Съгласно чл.13 от договора с подписването на договора кредитополучателя
предоставя съгласие за получаване н информация по управлението на кредита, вкл.
и при забава/просрочие по задължението, чрез SMS съобщения и на посочения там
мобилен телефон.
При това положение този довод на ответницата, направен в срока по чл.131 ГПК и поддържан във въззивната жалба, се явява неоснователен.
Относно погасяването на
задължението на кредитополучателката във връзка с постъпването на суми по
банковата сметка, обслужваща кредита:
Отговор на този въпрос е даден в заключението на съдебно-счетоводната
експертиза на задача № 2. В същото е посочено, че постъпилите суми са в размер
на 4 453,21 евро, които не са достатъчни за погасяване на месечните вноски
по кредита. С постъпилите суми в размер на 4 453,21 евро са погасени
задълженията по кредита, както следва: главница – 1 599,92 евро, редовна
лихва – 2 685,20 евро, санкционираща лихва – 18,09 евро, наказателна лихва
в размер на 120 евро и такси – 30 евро /таблица по пера се намира на л.44 по
делото пред СРС/.
Съгласно чл. 76, ал.1 ЗЗД този, който има към едно и също лице няколко еднородни
задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви
кое от тях погасява. Ако не е заявил
това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко
еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
Когато изпълнението
не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се
най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата- ал.2.
При това положение доводът на въззивницата, че банката е следвало да погаси
първо главницата, а не санкциониращата лихва и лихвата за забава, не намира
опора в закона; в този смисъл е и приетото в т.1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по
тълк.д.№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Относно договорната /възнаградителна/ лихва /иск по чл.422 ГПК вр. с чл.86,
ал.1 ЗЗД каквато е правилната правна квалификация на иска/ :
От събраните по делото пред въззивната инстанция писмени доказателства, допустими
като такива доколкото СРС не е обявил, че ще се произнесе по сочените от
ответницата твърдения за нарушение на ЗЗП и наличие на неравноправни клаузи в
отношенията между страните, за което и е бил длъжен да се произнесе служебно, е
видно, че кредитополучателката Н. е подала заявка за ползване на преференциален
лихвен процент по кредит за текущо потребление. Пред настоящата инстанция са
приети и Общите условия, приложение № 2 към договора, за ползване на
преференциален лихвен процент по програма „ДСК Партньори“. Видно от същите
кредитополучателката е подписала същите на 11.02.2012 г. Съобразно тези условия
в чл.8 от договора за кредит за текущо потребление страните са постигнали
съгласие кредитът да се олихвява с преференциален променлив лихвен процент в
размер на 11,45 % годишно или 0,03 % на ден. В изр.2 на същата клауза от
договора е посочено, че при нарушаване на Условията кредитополучателят губи
правото си да ползва преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент
се увеличава, съгласно Условията. В следващото изречение е посочено, че
максималният размер, който може да достигне лихвеният процент в резултат на
неизпълнението от страна на кредитополучателя е този, приложим по стандартни
потребителски кредити, който към датата на сключване на договора за кредит е
13,45 % или 0,04 % на ден.
Затова и с допълнителното споразумение към договора за кредит, сключено на
03.01.2014 г. между кредитополучателката и банката е постигнато съгласие
кредитът да се олихвява със стандартен лихвен процент в размер на 13,45 %
годишно или 0,037 % на ден. В този смисъл е и подписаният анекс към договора за
поръчителство от 11.09.2012 г., подписан от ответницата по спора.
След като се установи неизпълнение от страна на кредитополучателката, то настъпват
неблагоприятните последици на уговореното в чл.8, изр.2 от договора.
В тази хипотеза не се касае до неравноправна клауза в който смисъл е довода
на въззивницата, виж и съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. №
2481/2017 г. на ІІ т.о., решение № 87 от 06.11.2019 г. по т.д. №
848/2017 г. на І т.о., решение № 9 от 27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г.
на І т.о. и решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г.
Съгласно тази практика, при конкретна преценка на клаузи от договори за кредит,
в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в
абсолютна стойност - като процент към момента на сключване на договора, е
спазено изискването за яснота и разбираемост. Посочването на задължение за лихва
в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води
до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателя. В случая банката изобщо не е увеличила цената на услугата и не е променила
едностранно размера на възнаградителната лихва, както се твърди от въззивницата, а е предоставила кредит при преференциални лихвени условия, които са
отпаднали поради неизпълнение от страна на кредитополучателя.
Съгласно т.2 от ТР № 3/2017 г. от 27.03.2019 г.
по т.д.№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и по арг. от чл.70 и чл.71 ЗЗД, уговореното
в полза на кредитора възнаграждение за ползване на паричната сума от длъжника,
след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Това е така защото при настъпването на предсрочна
изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако
страните са уговорили кредитът да се връща на вноски, както е в конкретния
случай.
Както беше прието по-горе /прието и от
първоинстанционния съд/ настъпване на предсрочната изискуемост е сторено на
17.01.2017 г.
В случая договорна лихва се претендира за периода
до 23.03.2017 г., т.е. и след датата на настъпване на предсрочната изискуемост.
СРС не е съобразил горецитираното ТР, задължително за съдилищата, поради което
неправилно е присъдил договорна лихва за периода от 18.01.2017 г. до 23.03.2017
г.
Конкретният размер на договорна лихва за периода от 27.04.2016 г. до 17.01.2017
г. възлиза на 464, 58 евро
определен по реда на чл.162 ГПК и с помощта на лихвен калкулатор /изчислена на
база главница в размер на 6 286,13 евро /за разликата до пълния
претендиран размер искът за главница е отхвърлен и въпросът не подлежи на
преразглеждане пред настоящата инстанция/.
Заради това в тази му част първоинстанционното
решение ще следва да бъде отменено за разликата до присъдения размер от
831,53 евро.
Относно дължимостта на обезщетението за забава и твърдения „анотицизъм“ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД:
Съгласно т.2 от ТР № 3/2017 г. от 27.03.2019 г.
по т.д.№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС изпълнението на длъжника след настъпване на падежа
на безсрочното задължение е забавено и за периода от настъпване на
предсрочната изискуемост до плащането вредите на кредитора от
неизпълнението подлежат на обезщетяване. По правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или
уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е
предвидено друго.
В конкретния случай в т.19.2, изр.2 от ОУ е
договорено, че остатъка от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 проценти пункта, а след тази дата
– със законната лихва по чл.86 ЗЗД.
При това положение съдът намира, че този довод на
въззивницата е неоснователен. Видно от извлечението от
счетоводните книги на банката санкциониращата лихва представлява уговорена
наказателна надбавка върху главницата по чл.19.1 и чл.20.1 от ОУ към договора
за кредит /л.5 от заповедното производство/, т.е. има характер на обезщетение
за забава по смисъла на горецитираното ТР, както и е в рамките на законната
лихва, виж в този смисъл и приетото в решение № 92 от 09.09.2019 г. по т.д.№
2481/2017 г. на ВКС, ТК, Второ ТО, постановено по сходен случай и идентична клауза в договор за кредит на
същата Б./ищец по делото/. В това т.д. е прието, че „санкционирането“ „по
никакъв начин не нарушава изискването за добросъвестност, а също и равновесието
между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя“. Това е така,
защото предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на
кредитополучателя, т.е. виновното неизпълнение на задължението за плащане в
срок на дължимите погасителни вноски поради което е допустимо
кредитополучателят да бъде санкциониран за неизпълнението.
Видно от таблицата, представляваща т.9 от
заявлението, периодите на претендираната т.нар. санкционираща лихва и законната
лихва не съвпадат. С оглед гореприетото по отношение на възнаградителната
лихва, че крайният й период следва да е 17.01.2017 г., то не ще бъде налице и
съвпадение между периодите на договорната лихва и санкциониращата лихва.
Съгласно заключението на вещото лице, изготвило
съдебно-счетоводната експертиза сумите по заявлението по чл.417 ГПК
съответстват на неиздълженият остатък на дълга, който е формирана от сумите:
6 825,09 евро – главница; договорна лихва – 831,53 евро; санкционираща
лихва – 22,73 евро и лихва за забава – 34,20 евро /двете събрани дават сумата
по заявлението – 56,93 евро/.Видно от л.5 на заключението на вещото лице
Петрова в счетоводството на ищеца лихвата е отразена по следния начин:
договорна лихва в размер на 831,53 евро; санкционираща лихва в размер на 22,73
евро и лихва за забава в размер на 34,20 евро като съдът констатира, че именно
сбора от последните две възлиза на 56,93 евро, както е по заповедта за
изпълнение и първоинстанционното решение.
СРС е приел възражението за погасяване на сумите
с кратката 3-годишна давност по чл.111 ЗЗД за неоснователно. Доколкото във
въззивната жалба не се излагат доводи във връзка с това възражение, настоящата
инстанция намира, че не следва да излага мотиви.
Относно начисляването на сумата в размер на 60 евро по т.6011 от Тарифата
на банката за разходи за изискуем кредит:
Таксите за управление на кредита съставляват част
от общите разходи по същия /чл. 58, ал. 1 ЗКИ/. В чл. 15 от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща такси съгласно
Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на Банката като в същата клауза от договора е обективирано признанието на
кредитополучателя, че е запознат с Тарифата.
По
делото нито е представена Тарифата, представляваща приложение № 3 към договора,
нито са ангажирани доказателства от страна на ищеца за уговорения размер на
същата.
Затова
и в тази му част обжалваното решение се явява неправилно поради
което ще следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго,
с което искът по чл.422 ГПК по отношение на това вземане ще следва да
бъде отхвърлен като недоказан.
По
разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
Разноски на ищеца се следват за уважената част на претенциите или такива в общ размер на 1138,70 лв.
СРС
е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на 392,52 лв. за заповедното
производство и в размер на 692,46 лв. за исковото или в общ размер на 1084,98 лв. Доколкото съдът е сезиран с въззивна
жалба само от ответницата, то настоящата инстанция не може да влошава
положението й относно разноските.
На
ответницата разноски се следват за отхвърлената
част на претенциите или такива в размер
на 61,40лв. / адв.К. претендира адв.възнаграждение в размер на 500 лв./.
СРС е присъдил разноски в полза на ответницата в размер на 34,66 лв. или
следва да се доприсъди сумата в размер
на 26,74 лв.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Като се има предвид чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адв.възнаграждения и материалния интерес, възражението се явява неоснователно.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивницата, ответник пред СРС, разноски се следват за частта, в която обжалваното решение беше прието за неправилно и
затова такива се присъждат в размер на 34,75 лв. / адв.К. претендира разноски в размер на 283,01
лв.- държавна такса за въззивно обжалване/.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Пред въззивната инстанция се претендира само
платената държавна такса за въззивно обжалване поради което чл.78, ал.5 ГПК е
неприложим.
Въззиваемата страна претендира
разноски и такива са сторени за юрик.възнаграждение, което съдът определя по
реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на 200 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20271005
от 08.12.2020 г. по гр.д.№ 31860 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 78
състав в частта, в която се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответника К.С.С., ЕГН **********, дължи на ищеца „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******, следните суми, като задължения по Договор за
кредит от 11.09.2012 г. и допълнително споразумение към него от 03.01.2014 г. ,
и по Договор за поръчителство от 11.09.2012 г. и анекс към него от 03.01.2014
г. : неплатена главница 6 286,13 евро
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
сумите; неплатена договорна лихва в
размер на 464,58 евро за периода 27.04.2016 г. – 17.01.2017 г. ; неплатена лихва за забава в размер 56,93
евро за периода 23.02.2017 г. – 23.03.2017 г. , за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 18481, 2017 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав.
ОТМЕНЯ решение № 20271005
от 08.12.2020 г. по гр.д.№ 31860 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 78
състав в частта, в която се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответника К.С.С., ЕГН **********,
дължи на ищеца „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******, по Договор за кредит от 11.09.2012 г. и
допълнително споразумение към него от 03.01.2014 г. , и по Договор за
поръчителство от 11.09.2012 г. и анекс към него от 03.01.2014 г., следните суми:
договорна лихва в размер над 464,58 евро
за периода 18.01.2017 г. до 23.03.2017 г.; заемна такса в размер на 60 евро,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 18481, 2017 г. на СРС, Второ ГО, 78
състав
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу К.С.С., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв. П.К.,
иск за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК, че ответника К.С.С., ЕГН **********, дължи на ищеца „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******,
по Договор за кредит от 11.09.2012 г. и допълнително споразумение към него от
03.01.2014 г. , и по Договор за поръчителство от 11.09.2012 г. и анекс към него
от 03.01.2014 г., следните суми: договорна лихва в размер над 464,58 евро за
периода 18.01.2017 г. до 23.03.2017 г. и заемна такса в размер на 60 евро, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№ 18481, 2017 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на К.С.С., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв. П.К., сумата в
размер на 26,74 лв., представляваща доприсъдени разноски за производството пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.С.С., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв. П.К.,
сумата в размер на 34,75 лв.,
представляваща разноски за производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА К.С.С., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв. П.К., да заплати на „Б.ДСК“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 200 лв., представляваща разноски
за процесуално представителство в производството пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.