Р Е
Ш Е Н
И Е №260037
гр.
Шумен, 24.02.2021
г.
Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на двадесет
и шести януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. мл.с. С.
Стефанова
при секретаря С. Методиева, като разгледа
докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова в.гр.д. № 511 по описа за
2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и
сл. от ГПК.
Делото е образувано по
въззивна жалба на „ Булсатком „ ЕАД, ЕИК , със седалище и адрес на управление:
гр. С..., представлявано от изпълнителния директор С.А.Г., чрез пълномощника
адв. Г. К. от САК, срещу решение № 260132/26.10.2020 г. по гр.д. № 1185/2020 г.
по описа на Районен съд – Шумен.
Жалбоподателят намира решението за неправилно
и незаконосъобразно поради необоснованост и противоречие с материалния закон,
по съображения подробно изложени в жалбата му, поради което моли въззивният съд
да го отмени и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск с правно
основание чл.66, ал.2 от КТ.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Н. Д.Т. не изпраща отговор по жалбата.
Въззивната жалба е депозирана в срок, от
надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и
процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна,
поради следното:
Гр.д. № 1185/2020 г. по описа на ШРС е
образувано по искова молба на въззиваемия, в която е посочил, че между него и
жалбоподателя е било налице валидно трудово правоотношение, на основание трудов
договор № 2173/06.06.2011 г. и допълнителни споразумения към
него. С допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г., страните са договорили,
че, при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на
работника/служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати
независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и
основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение e платимо в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на
договора. Последното допълнително споразумение във връзка с трудовия му договор
е № 254/31.12.2018 г., с което за заеманата от него длъжност „ регионален
мениджър „ е било договорено основно месечно възнаграждение в размер на
2 488.00 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит
професионален опит 3.60%, или сумата от 89.57 лева. През 2019 г. ръководството
на дружеството било сменено и новото ръководство започнало подбор на екип,
поради което бил принуден да подаде известие вх. № 015/24.01.2020 г. за
прекратяване на трудовото му правоотношение. Същото било прекратено със заповед
№ 46/21.02.2020 г., считано от посочената дата, като в заповедта било записано
да му бъдат изплатени обезщетения по чл.220, ал.2 и чл.224, ал.1 от КТ. При
прекратяване на трудовия му договор, работодателят не му изплатил дължимото
обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г., в размер на
72 484.80 лева, изчислено на база 12 брутни заплати за предходен пълен месец. С
покана за плащане поканил ответника да му заплати исковата сума, но тя не му
била заплатена. Позовавайки се на изложеното, въззиваемият е поискал от съда да
осъди дружеството – жалбоподател да му заплати сумата от 31 110.00 лева,
представляваща размера на неизплатеното му възнаграждение, дължимо на основание
т.9 от допълнително споразумение 95/01.08.2016 г. към трудов договор №
2173/06.06.2011 г., както и законната лихва върху главницата от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното й плащане и направените деловодни
разноски.
Ответникът е оспорил
предявения иск като неоснователен, във връзка, с което а навел възражение за
недействителност/ нищожност / на клаузата по т.9 от допълнително споразумение №
95/01.08.2016 г., поради липса на основание и противоречие с добрите нрави.
Първоинстанционният съд
е приел, че е сезиран с иск по чл.66, ал.2 от КТ, като с решението си е осъдил
жалбоподателя „ Булсатком „ ЕАД, да заплати на въззиваемия Н.Д.Т. сумата от
31 110.00 лева, представляваща уговорено
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение между страните,
предвидено в т.9 от допълнително споразумение 95/01.08.2016 г. към трудов
договор № 2173/06.06.2011 г., ведно с обезщетение за забава, в размер на
законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба –
03.07.2020 г. до окончателното й плащане и 1 500.00 лева деловодни
разноски. С решението ответникът е осъден да заплати и държавна такса,
съобразно уважената част от иска в размер на 1 244.40 лева, дължима по
сметка бюджета на съдебната власт.
Решението се обжалва
изцяло от ответника по иска.
При проверка по реда на
чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По същество, от
събраните по делото писмени доказателства се установява и не се спори между
страните, че между ищеца и ответника е съществувало валидно трудово
правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 2173/06.06.2011 г.,
изменян с допълнителни споразумения № 11609/01.06.2012 г., № 107/31.05.2013 г.,
№ 95/01.08.2016 г. и № 254/31.12.2018 г., което правоотношение е прекратено,
считано от 21.02.2020 г., със заповед № 46/21.02.2020 г. на изпълнителния
директор на „ Булсатком „ ЕАДы гр. С., на основание чл.326, ал.1 от КТ. Към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение ищецът е заемал длъжността „ регионален мениджър „, с основно
месечно трудово възнаграждение 2 488.00 лева и допълнително възнаграждение
за трудов стаж и придобит професионален опит в размер на 89.57 лева месечно.
Не е спорно между страните и
обстоятелството, че в т.9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. към сключения помежду им трудов договор е
вписана клауза със съдържание „ При прекратяване на трудовия договор
работодателят дължи на работника/служителя
обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от
останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за
прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на
работника/служителя в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от
прекратяване на договора. „.
Ответникът по иска
оспорва единствено действителността на визираната договорна клауза, като
твърди, че е нищожна, поради липса на основание, тъй като не е уговорено
изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия договор
възниква задължението за обезщетение, както и поради противоречие с добрите
нрави, тъй като от една страна размерът на обезщетението е прекомерен, а от
друга – води до възможност служителят да злоупотреби с право и прекрати
трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетението.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
В чл.66, ал.2 от КТ е
посочено изрично, че с трудовия договор
могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната
сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия,
които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с
колективния трудов договор.
Според трайната практика
на ВКС /решение № 356/25.09.2012 г. по
гр. д. № 773/2011 г. на ІV г. о.; решение
№ 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на ІV г. о.; решение №
81/06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ІV г. о.; решение № 84/29.06.2018
г. по гр. д. № 2624/2017 г. на ІІІ г. о. и др. /, в гражданското право страните са
свободни да определят съдържанието на договора. Страните са свободни също да
уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в
закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското
право и е ограничена единствено от императивите
разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е
ограничена допълнително чрез забраната в
чл.66, ал.2 КТ да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за
работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Съгласно
чл.66, ал.2 от КТ, с трудовия договор страните могат да уговорят всички условия
по трудовото правоотношение, които не са уредени с повелителни разпоредби на
закона и са по-благоприятни за работника или служителя от установените с
колективен трудов договор. Когато по трудовия договор е постигнато съгласие, че
при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в
размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като
не нарушава повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорените срок и
размер на обезщетението не са по-кратки или ниски от предвидените в КТ /в
случай, че се предвижда обезщетение в КТ за конкретното прекратително
основание/ или в колективен трудов договор. Договорната клауза е валидна
винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от
основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата,
спиране на работата и др., но не и в случаите, когато извършеното от
работодателя уволнение е по причина на работника или служителя - дисциплинарно
уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества
на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр..
Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължи само
в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е
за повече месечни възнаграждения от предвидените в КТ, но само за разликата в
броя на месечните трудови възнаграждения. В трудовия договор е допустимо с
оглед разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ да
се договарят и друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение, различни от установените в раздел ІІІ, гл. Х от КТ при
прекратяване на трудовия договор, но само, ако юридическите факти, въз основа
на които се дължат, са различни. Възможно е и в практиката съществуват случаи
да се уговаря изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на
трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение
на работодателя, но в такива случаи целта на обезщетението е друга, обикновено
размерът на обезщетението зависи от продължителността на трудовото правоотношение
и последиците от неизпълнението на задължението за плащане са други.
В конкретния случай се
установява, че страните по валидно трудово правоотношение са постигнали
съгласие, при прекратяването му работодателят да заплати на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни
работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от
повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, с което, са уговорили
в полза на служителя обезщетение, различно от предвидените в КТ, правото на
което възниква с факта на прекратяване на трудовия договор, независимо от
повода и основанието за това.
Във връзка с правилото
на чл.9 от ЗЗД, съгласно което страните могат сводно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави, за спазване на което изискване съдът следи служебно и възведените
от ответника възражения се налага да се даде отговор на въпроса дали при
постигане на визираната уговорка страните са имали предвид прекратяване на
трудовото правоотношение само по причина на работодателя, или и по причина на
работника и дали обезщетението е било уговорено с цел репариране вредите на
служителя от оставеното му без работа за определен срок след прекратяване на
трудовото правоотношение или и с цел същият да бъде възнаграден за положения от
него труд при работодателя и за постигнатите при изпълнение на трудовите му
функции резултати, подобно на регламентираните в редица закони значително
по-високи по размер обезщетения от посочените в КТ при прекратяване трудовото
правоотношение на определени категории работници или служители, а също и – противоречи
ли процесната договорна клауза на закона и добрите нрави.
Съгласно чл.20 от ЗЗД, при
тълкуването на договорите трябва да се търси действителната воля на страните –
за какво са се споразумели и какъв правен резултат са целели да постигнат, като
отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и съобразно
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в
практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните
правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение
на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.
В настоящата хипотеза,
според съдържанието на т.9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. работодателят
се е задължил да заплати на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни
трудови възнаграждения във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, независимо
от останалите, предвидени в КТ обезщетения
и без оглед на основанието и повода за това
Ответникът възразява, че
процесната клауза е лишена от основание, поради което е недействителна.
В правната теория и
съдебна практика се приема, че основанието за предоставяне имотна облага
другиму е типичната, непосредствена цел, която се преследва с престирането,
т.е. желания от страните правен резултат.
Причината може да бъде да се придобие право или вземане, да се погаси
дълг или да се надари. Основанието се определя от страните по договора, в
рамките на предоставената им от закона свобода и затова трябва да бъде законно.
Съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД, липсата на основание при каузалните сделки е
порок, който влече тяхната изначална недействителност – нищожност. Основанието
на договора се предполага винаги, до доказване на противното, като тежестта да докаже
липсата на такова е на оспорващия. Наличието на основание е критерии, различен
от неговата законност, като вторият порок влече недействителност на договора
поради противоречие със закона или заобикалянето му.
В случая, в т.9 от
допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. страните са договори заплащане на
обезщетение от работодателя при прекратяване
трудовото правоотношение на служителя. От текста на посочената клауза, както и
от трудовия договор на ищеца не може да бъде извлечено директно действително
постигнатото между страните съглашение досежно основанието за възникване
задължението на работодателя за обезщетяване на служителя при прекратяване на
трудовия му договор по реда на т.9 от споразумение № 95/01.08.2016 г.. Предвид
това, като съобрази липсата на изрично посочени в договора и допълнителните
споразумения юридически факти за възникване правото, съответно задължението за заплащане
на обезщетение, различни от тези, въз основа на които се дължат обезщетения при
прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, респ. отсъствието на твърдения
от някоя от страните в тази насока, и съблюдавайки правилото на чл.20 от ЗЗД относно
тълкуване на договорите, настоящата инстанция приема, че процесното обезщетение
е било уговорено с цел репариране вредите на служителя от оставеното му без
работа за определен срок след прекратяване на трудовото правоотношение, а не с
цел да бъде възнаграден за положения труд при работодателя и постигнатите при
изпълнение на трудовите му функции резултати. Действително споразумението е
сключено пет години след възникване трудовото правоотношение между страните, в
който срок служителят е израствал кариерно, но тези факти не са очертани като правопораждащи
или значими за правото на обезщетение в съдържанието на трудовия договор и
допълнителните споразумения, не се навеждат от страните като релевантни и няма
данни, че са определящи в практиката на работодателя по повод прекратяване трудовите договори с други работници и
служители на заеманата от ищеца длъжност или по принцип, за всички длъжности в
предприятието.
С оглед на изложеното,
установената в чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД презумпция, че основанието на договора
се предполага до доказване на противното и отсъствието на доказателства в
подкрепа възражението на ответника за липса на такова, заключава, че процесната
клауза не е лишена от основание и не е действителна по смисъла на чл.26, ал.2,
предл.4 от ЗЗД.
По отношение
съответствието на договорна клауза с добрите нрави, съдът съобрази следното:
В тълкувателно решение №
1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК е посочено, че добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес, като преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване
на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Съгласно трайно установената съдебна практика,
нееквивалентността на насрещните престации по един двустранен възмезден
договор, може да съставлява накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В тази връзка следва
да се има предвид и принципа на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД,
съгласно който страните по договора са властни да определят вида и размера на
насрещните си престации, при които волеизявленията им съвпадат, стига това да
не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В този
смисъл, накърняване на добрите нрави е налице единствено при прекрачване на
разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена
нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е
пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават
общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост.
Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните
престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по
делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на
действителните отношения между страните, включително – техните мотиви да
сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации
по него.
Според цитираната
по-горе практика на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав,
уговорката, която предвижда задължение за изплащане на обезщетение от
работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение по вина или по инициатива на работника по причина, която не
се дължи на работодателя е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като предвижда заплащане на обезщетение от изправната в полза на неизправната
страна по договора. В този случай неизправната страна по договора би се
обогатила в резултат на собственото си противоправно поведение, а разпоредбите,
нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване са нищожни поради
противоречие с добрите нрави.
Действително, в
конкретната хипотеза служителят е прекратил трудовото си правоотношение,
упражнявайки гарантираното му от чл.326 от КТ и чл.48, ал.3 от Конституцията на
Република България право да избира къде и при какви условия да полага труд и, в
този смисъл поведението му не е противоправно, но и не би могло да бъде
основание за утежняване правната сфера на работодателя със задължение за
заплащане на обезщетение по т.9 от допълнителното им споразумение, след като
облигационната връзка е прекратена не по причина, за която отговаря. В този
случай, важи общият принцип на гражданското право, съблюдаван и при определяне
основанията за изплащане на обезщетенията при прекратяване на трудовия договор
по КТ, че евентуалните вреди от преустановяване на правоотношението следва да
останат за сметка на страната, която е дала повод за това. Иначе би се стигнало
до обвързване на работодателя със задължение да престира след прекратяване на
договора без да е станал причина за това и без да носи отговорност за
евентуални вреди за работника от оставането му без работа, което неминуемо би
довело до неоснователно обогатяване на последния, а това, както бе посочено
по-горе е в противоречие с добрите нрави. Следва да се отбележи също, че
договореното между страните обезщетение е очевидно несъответстващо по размер на
вредите, които следва да възмездени, съобразно действащите обичаи и обществени
норми относно престирането на труд, поради което само по себе си то е
определено в противоречие с добрите нрави.
В съответствие с
изложеното и като съобрази, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено по молба на служителя на основание чл.326, ал.1 от КТ и по делото не
се установи, че причина за преустановяване на облигационната връзка е
поведението на работодателя по повод осъществена смяна на ръководството на
предприятието, както твърди ищецът, съдът приема, че уговореното в т.9 от
допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. обезщетение е недължимо, поради
което предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед на изложените фактически и правни
доводи, настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е неправилно и
следва да се отмени, като вместо него бъде постановено друго, с което
предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен.
По искането на ответника за
присъждане на разноски в първа инстанция, счита, че следва да бъде оставено без
уважение, поради липса на доказателства за извършването на такива.
Съобразно изхода от
правния спор и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззиваемият следва да заплати
на жалбоподателя деловодни разноски във въззивното производство в размер на 2 505.30
лева, от които 1 883.30 лева – адвокатски хонорар.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло решение
№ 260132/26.10.2020 г. по гр.д. №
1185/2020 г. по описа на Районен съд – Шумен, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения от Н.Д.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***,
срещу „ Булсатком ” ЕАД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. С...,
представлявано от С.А.Г. - изпълнителен директор, иск с правно основание чл.66,
ал.2 от КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 31 110.00
лева, представляваща уговорено между страните обезщетение при прекратяване на
трудовото им правоотношение, предвидено
в т.9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г., към трудов договор № 2173/06.06.2011
г., ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата
от датата на завеждане на исковата молба - 03.07.2020 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА Н.Д.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:*** да заплати на „ Булсатком ” ЕАД, ЕИК , със
седалище и адрес на управление: гр. С..., представлявано от С.А.Г. -
изпълнителен директор деловодни разноски във въззивното производство в размер
на 2 505.30 лева, от които 1 883.30 лева – адвокатски хонорар.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховен касационен съд – гр. С., в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.