РЕШЕНИЕ
№ 3
гр. Русе,
09.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, IV-ти
състав, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди и деветнадесет
и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ГАЛЕНА ДЯКОВА
при
секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА
докладваното от съдия ДЯКОВА адм. дело
№ 640 по описа за 2020
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл. 145 и сл.
от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на М.З.К. *** срещу Решение № Ц1040-17-50/14.10.2020
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-4118-3/31.08.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което
на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по
чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за незаконосъобразност на
оспорения акт поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени
процесуални нарушения. Основното възражение касае определянето на държавата на
пребиваване на жалбоподателя, като същият твърди, че това е Република България.
Претендира се отмяна на акта, както и присъждане на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално продставителство
от юрисконсулт.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 171-00-4118/16.06.2020
г. (л. 35-36 от преписката) жалбоподателят М.З.К. е поискал отпускане на
парично обезщетение за безработица (ПОБ). Посочен е адрес на жалбоподателя –
гр. Русе, ул. „Изгрев“ № 2, бл. 302, вх. 1, ет. 5. В заявлението К. посочва, че
от 31.05.2020 г. е прекратено правоотношението му с осигурител в Германия,
където е упражнявал трудова дейност в периода 18.09.2017 г. – 31.05.2020 г. Не
е декларирал, че получил парично обезщетение за безработица в друга държава. Допълнително
на 02.07.2020 г. К. е представил и декларация относно определяне на пребиваване
във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 9-10 от
преписката), в която е посочил като последен период на заетост периода от 18.09.2017
г. до 31.05.2020 г. в Германия, където е работил като наето лице. Декларирал е
още, че през периода на тази последна заетост съпругата и децата му са живели в
България, както и преобладаващата част от роднините му също са живели в
България. На последно място К. е посочил в декларацията, че не притежава
собствено жилище, но преобладаващата част от социалните му контакти са в
България и възнамерява да се установи (установен е) трайно в България.
С разпореждане №
171-00-4118-1/24.07.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Русе (л. 11 от преписката) на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО
производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на
жалбоподателя е спряно с мотив, че поради упражняване на трудова дейност в
друга държава членка на ЕС се изчаква получаване на СЕД U002 и СЕД U004 от чужда осигурителна институция.
По административната преписка липсват данни посочените документи да са
получени.
На 27.08.2020 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-4118-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен по
електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС СЕД
Н006, издаден от компетентната институция на Германия, за уточняване на
пребиваването по смисъла на европейските регламенти на социалната сигурност.
Последвало издаване на Разпореждане № 171-00-4118-3/31.08.2020 г., с което на
основание чл.54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от
Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на М.З.К.. В
мотивите на разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §2
от Регламент (ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да
предостави парично обезщетение за безработица по българското законодателство,
тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в
областта на социалната сигурност е държавата по последна заетост – Германия. Това
обстоятелство според административния орган се установява от получения
структуриран електронен документ (СЕД) Н006 (Отговор на искането за информация
за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент № 987/2009), издаден от
компетентната институция на Германия, в който се съобщава, че за господин К.
Германия е държава на пребиваване през периодите на заетост там. Разпореждането
е връчено на жалбоподателя на 04.09.2020 г., след което той го оспорил пред
директора на ТП на НОИ – Русе, навеждайки възражение, че за времето на работа в
Германия цялото му семейство е живяло в България. Представил е удостоверения за
адресна регистрация в гр. Русе за всички членове на семейството си, както и
удостоверение за прекратяване на регистрацията му в Германия след приключване
на трудовата му заетост там.
В хода на производството пред
горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 15
от преписката) дали М.К. е плащал данъци в Република България върху доходите си
от последната заетост в Германия за периода от 18.09.2017 г. до 14.06.2020 г. В
отговор приходната администрация посочва, че К. не е подавал годишни данъчни
декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2017 г., 2018 г. и 2019 г. (л. 16 от
преписката). Изискана е също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и
излизане в/от България на К. и членовете на неговото семейство за времето на
неговата последна заетост в Германия (л. 17 от преписката). От предоставената
информация се установява, че за времето от 18.09.2017 г. до 02.07.2020 г. М.К.
се е завръщал в България 2 пъти през 2018 г. и 3 пъти през 2019 г. и един път
през 2020 г. като престоят му в страната е между 10 и 20 дни при всяко от
завръщанията му. Съпругата му е напускала страната два пъти – в началото и в
средата на 2019 г. за периоди от по две седмици. Не са установени пътувания на
децата на жалбоподателя, както и на неговите родители.
Горестоящият орган се е произнесъл с
обжалваното в настоящото производство Решение № Ц1040-17-50/14.10.2020 г., с
което е отхвърлил жалбата на К.. Мотивите, с които горестоящият орган е
отхвърлил жалбата на К. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за
отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на
тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и
чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“
във връзка с данните от получения от немската институция СЕД Н006 и данните за
липса на плащани данъци в Република България, както и за времето на завръщане
на жалбоподателя в България. Административният орган приема, че в конкретния
случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на
жалбоподателя съвпадат и това е Германия, както и че завръщането на К. в
България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването
след приключване на заетостта във Германия, поради което компетентна по
отношение на паричното обезщетение за безработица се явява именно тази държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя лично на 22.10.2020 г., видно от приложеното
по преписката известие за доставяне (л. 23 от преписката), след което на 02.11.2020
г. К. е подал по пощата (л. 38 от преписката) жалба чрез административния орган
до настоящия съд.
От така установеното фактическо положение съдът достигна до
следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена
срещу годен за оспорване акт съгласно
цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК,
вкл. фактически и правни основания. Административният орган в съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значения на случая, като по този начин е изпълнил
задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички
доказателства относими към конкретния случай, но при анализа им е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона.
Във връзка с преценката за правилно
приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по
фактите, а спорът
е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната
държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като
последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия.
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че М.К. е гражданин на Република България, т.е.
на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия
регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно
и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква
„а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е
бил настоящият жалбоподател, и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, §2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като
самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което
не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че: a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това,
работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения
за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения
съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, §1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря
на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за
получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници: а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва
да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на държавата-членка,
в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол, установена там и да
спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Това
условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията, ако заинтересованото
лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата, когато е престанало да
бъде на разположение на службите по заетостта на държавата, която е напуснало.
Компетентните служби или институции могат да удължат този срок в изключителни
случаи; в) правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата,
на която лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта
на държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата
продължителност на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока
на обезщетенията, на които лицето е имало право съгласно законодателството на
тази държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат
тримесечния срок до максимум шест месеца; г) обезщетенията се отпускат от
компетентната институция съгласно прилаганото от нея законодателство и за нейна
сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо
на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение
на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където
се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като
временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно
разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
Неоснователно
ответникът възразява, че разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009
намира приложение единствено при различия в становищата на институциите на две
или повече държави-членки относно определяне на пребиваването, и в случая е
неприложима, доколкото според ответника такова различие не е налице, тъй като
немската институция била посочила, че Германия е държавата на пребиваване на
жалбоподателя и българската институция, в лицето на НОИ, също счита така. Съдът
намира, че разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се
определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от
всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на
лицето. Целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на
които държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Видно
от съдържанието на оспорваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе,
въпреки становището си за неприлжимост на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009,
ответникът е аргументирал тезата си, че България не е държавата на пребиваване
на жалбоподателя именно разглеждайки критериите по цитираната разпоредба, т.е.
приложил е точно тази норма.
В
случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното
в СЕД Н006 от германската компетентна институция само по себе си не може да се
приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя.
Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено
посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил регистриран за
времето на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на
пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за
положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното
положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се
стигне до извод, че Германската институция е извършила преценка за мястото на
обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, §1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. В допълнение следва да се посочи, че от
представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен
на социално-осигурителна информация между България и ЕС“ (л. 6-7 от
преписката), която в полето „Вид адрес“ е посочен текста „Държава на
пребиваване“, не може да се установи какви са останалите опции за избор в
посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция.
В
изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно
законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Не е
ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от
Германия СЕД Н006 за да приеме, че според него Германия е удостоверена като
държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който е живял жалбоподателят К. в
Германия е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност до 31.05.2020
г. и от него не може да се прави извод, че същият е пребивавал там трайно.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е
необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след
цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
В случая
ответния административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в
чл. 11, §1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства,
изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху
доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация
обаче са изведени некоресподниращи със съдържанието й изводи. Така например от
НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя,
придобити в Германия. При положение, че по делото не е спорно, че
жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е
осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано
получената информация е, че К. не е подавал за процесния период 2017 г. -2020
г. годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащал данъци върху доходите си
в България. Тази информация обаче не води до извод, че центъра на жизнените му
интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно
пребиваване е държава, различна от България. По същия начин информацията за
пътуванията му в чужбина не води до извод, че държавата на пребиваване е
Германия. Очевидно е, а и не се спори от страните, че К. е упражнявал трудова
дейност като наето лице в Германия за процесния период и извършването на тази
дейност безспорно е налагало той да живее в Германия, при което се е завръщал в
България два пъти годишно. Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла
на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето, като вече
се посочи не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз
основа на които то се определя.
Едновременно
с това административният орган напълно е игнорирал обстоятелството, че
семейството на жалбоподателя (съпругата и двете му деца) през цялото време на
трудовата му заетост в Германия са живели в България. Това обстоятелство в
случая безспорно сочи, че центъра на жизнените интереси на К. е останал в
България и заминаването му, както и пребиваването му в Германия е свързано
единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката на
семейството му.
В тази връзка
следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на
член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно
безработни лица, които не са погранични работници и които по време на
последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на
територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се
посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните
работници и някои други категории работници, които също запазват близки
отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване" се наложи приложното
поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица,
които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход“. Посоченото
становище на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително
стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по
произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на
пребиваване. Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е
посочено, че за целите
на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в
съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи,
доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на
жизнените му интереси.
Анализираните
до тук правни норми от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009,
съотнесени към установените по делото факти, сочи, че в конкретния случай
мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя е България и са налице
предпоставките за приложение на чл. 65, §2 и §5 буква а) от Регламент (ЕО)
883/2004. Този извод се подкрепя и от представените в хода на делото
доказателства, както относно местоживеенето на семейството (в тесен смисъл) на
жалбоподателя, така и относно факта, че същият е превеждал заработените в
Германия средства за издръжка на семейството си в България (л. 58-62 от
делото).
Само
за пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи, че не споделя
становището на административния орган за приложимост към случая на чл. 64 от
Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 56 от Регламент (ЕО) № 987/2009
институцията на държавата-членка, чието законодателство последно се е прилагало
спрямо работника, е длъжна да информира институцията по мястото на пребиваване,
дали работникът има право на обезщетения по член 64 от основния регламент. Видно от съдържанието на
представения по делото формуляр U1 (т. 6 от него), компетентната институция на Германия не
е отбелязала за жалбоподателя да е налице право на обезщетение за безработица
на основание чл. 64 или по чл. 65, §5, б. „б“ от регламента.
В
обобщение на всичко изложено до тук може да се посочи, че по делото няма спор,
че М.К. не е пограничен работник и е бил напълно безработно лице. Същия е
пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно установено е, че
оспорващият не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал
в тази държава-членка Германия, на чието законодателство за последно е бил
подчинен, за това същият не се е регистрирал, не се е поставил на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на
трудова заетост Германия, а се е регистрирал в Република България, където се е
завърнал трайно и където обичайно пребивава.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно -
законодателството на РБългария. Именно Република България се явява компетентна
държава. Обезщетението за безработица, претендирано от М.К. правилно е било
поискано именно по реда и при условията на действащото българско
законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т. 3 от
Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното
договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда
като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Съдебната
практика изразена в Решение № 12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; решение № 222/08.01.2019 г. по адм.
дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение № 1645/06.02.2019 г.
по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение №
2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и
решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа а ВАС,
шесто отд., също е еднозначна по спорния въпрос.
Като
е достигнал до противоположен извод административния орган е постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и
потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Русе, а административната преписката да бъде върната
на длъжностното лице издало разпореждането за ново произнасяне по същество, при
което относно определяне приложимостта на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 следва да се имат предвид
мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
При
този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на
жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно и Националния
осигурителен институт (на основание §1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на
жалбоподателя разноските по делото, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК – 400,00 лева за възнаграждение на
адвокат и 73,00 лв. разходи за превод на документи, представени по делото.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалбата на М.З.К. *** Решение №
Ц1040-17-50/14.10.2020 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с
него Разпореждане № 171-00-4118-3/31.08.2020 г. на ръководителя на осигуряването
за безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица за
ново произнасяне по Заявление вх. № 171-00-4118/16.06.2020 г. за отпускане на
парично обезщетение за безработица, подадено от М.З.К..
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт гр. София да заплати на М.З.К. ***,
ЕГН **********, сумата от 473 (четиристотин седемдесет и три) лева,
представляващи разноски по делото.
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: