№ 229
гр. Враца, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Хр. Христова
при участието на секретаря Наталия Мл. Петрова
като разгледа докладваното от Калина Хр. Христова Гражданско дело №
20241420102139 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба и уточнителна молба вх. №
13514/04.10.2024 г. от В. П. И., ЕГН **********, чрез адв. Л. Б., против „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК *********.
В исковата молба се твърди, че между ищцата като кредитополучател и
ответното дружество като заемодател бил сключен договор за потребителски кредит
№ 1320914/26.01.2024 г. за сумата от 3 600 лева, при фиксиран ГЛП 23,33% и ГПР
49,66%. Сочи, че на същата дата била задължена да сключи договор за предоставяне
на поръчителство с дружество „М. Б.“ с оглед отпускането на кредита от ответното
дружество. В този договор било уговорено възнагражение, платимо с вноските по
кредита, като „Фератум България“ ЕООД бил овластен да приема плащанията вместо
поръчителя.
Счита, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен, като излага
следните доводи:
- Договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - ГПР е 49,66%, но в него не
включено възнаграждението за поръчителя, поради което в договора не е посочен
неговият реален размер, което представлява предоставяне на невярна информация с
характер на заблуждаваща търговска практика;
- липсва методика за определянето на ГПР, нито е ясно посочено как е
формиран посоченият в договора ГПР от 49,66%;
- договорът за поръчителство се явява част от кредитното правоотношение;
1
целта на този договор е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора;
- дружеството – гарант е предварително избрано от кредитора и е сързано с
него дружество.
При всички тези съображения счита, че целият договор за кредит е нищожен.
Иска се постановяване на решение, с което да бъде прогласена нищожността на
целия договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г., сключен между
ищцата и „Фератум България“ ЕООД, поради противоречието му със ЗЗД и ЗПК.
Предявен е и кумулативен иск да бъде признато за установено по отношение на
ответника, че ищцата не му дължи следните суми /надхвърлящи главницата/: 1 260
лева – законна лихва и 2 340 – възнаграждение по гаранционната сделка. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество
„Фератум България“ ЕООД, с който предявените искове се оспорват като
неоснователни. Оспорва твърдението, че сключването на поръчителство с М. Б.
/Малта/ е задължително условие за сключването на кредитен договор, като
потребителят може да избере свой поръчител. Счита, че исковете, касаещи договора за
поръчителство, следва да са насочени към М. Б. /Малта/, тъй като „Фератум България“
ЕООД не е страна по това правоотношение. Оспорва твърдението, че се касае за
заблуждаваща търговска практика, тъй като е предоставил на потребителя
необходимата преддоговорна информация, необходима за взимане на решението за
сключване на договора, под формата на СЕФ на посочената от потребителя електронна
поща. Счита, че възнаграждението по договора за поръчителство не следва да се
включва в ГПР, тъй като тази услуга не е задължителна.
Иска се отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените
разноски.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
следното:
С доклада, неоспорен от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са
приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване по делото
обстоятелствата, че между ищцата и ответното дружество е било налице облигационно
правоотношение по валидно сключен между договор за потребителски кредит №
1320914/26.01.2024 г. за сумата от 3 600 лева, която ищцата е усвоила.
Горните обстоятелства се установяват и от представеното от ищцата копие от
договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г., видно от който кредиторът
„Фератум България“ ЕООД предоставя на ищцата сумата от 3 600 лева, с договорно
възнаграждение в размер на 1 260 лева при лихвен процент 23,33%, обща сума за
връщане 4 860 лева, брой погасителни вноски – 18, ГПР 49,66%.
2
Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от М. Б. /Малта/.
Между страните не се спори, че заемната сума е усвоена от ищцата.
Представен е Погасителен план към Договор за гаранция № 132094, сключен с
М. Б. /л. 87 – гръб/, видно от който дължимото на поръчителя възнаграждение в общ
размер на 3 816 лева е дължимо на 18 месечни намаляващи вноски.
По делото е прието заключение по ССчЕ, неоспорено от страните, съгласно
което размерът на ГПР, като се вземе предвид и дължимото възнаграждение за
поръчителство в размер на 3 816 лева, е 94%. Общо платената от ищцата сума по
кредита е 1 100 лева, както следва: на 06.02.2024 г. – 800 лева, на 09.04.2024 г. – 100
лева и след образуване на делото на 11.11.2024 г. – 200 лева. Вещото лице сочи, че
според подадената й от ответното дружество информация, цялата сума от 1 100 лева е
отнесена за погасяване на главницата. Към датата на подаване на исковата молба –
02.07.2024 г. дължимите суми по договора са, както следва: 2 700 лева – главница;
1 260 лева – договорна лихва и 3 816 лева – за възнаграждение за поръчител, като това
са сумите без платената в хода на делото на 11.11.2024 г. сума от 200 лева.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, което е отговорило обосновано
и мотивирано на поставените му задачи.
Други относими доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
От В. П. И., ЕГН **********, чрез адв. Л. Б., против „Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********, са предявени следните кумулативно обективно съединени
искове:
1. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване нищожност на сключения между страните договор за
потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г. поради противоречието му със
закона – чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК.
2. Иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на ответника, че ищцата не му дължи следните суми /надхвърлящи
главницата/: 1 260 лева – лихва и 2 340 лева – възнаграждение по гаранционната
сделка.
По иска с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. чл. 22
ЗПК:
За основателността на този иск в тежест на ищцата е да докаже, че сключеният
между страните договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г.
противоречи на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
3
Ищцата е физическо лице и при сключване на договора не е действала в
рамките на своя професионална и търговска дейност, предвид което същата има
качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ответникът е търговец по
смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Взаимоотношенията им се основават на сключен
договор за кредит, по който на ищцата е предоставена финансова услуга по смисъла на
§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски
договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски
кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и
клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП.
Наличието на сключен между страните договор е прието за безспорно между
страните по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общия размер на
кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11) .
Ищцата навежда доводи, че договорът за кредит не отговаря на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради това, че при изчисляване на посоченото в договора ГПР
не е включено възнаграждението за поръчителя, поради което и съответно некоректно
е посочена общата дължима по договора сума, а действителното ГПР надвишава
максимално допустимото съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Доводите на ищцата са основателни. От заключението на ССчЕ се установи, че
в посочения в договора ГПР от 49,66% не е включено възнаграждението по сключения
с М. Б. /Малта/ договор за поръчителство, което е в размер на 3 816 лева, а при
неговото включване реалният размер на ГПР е 94%.
Съгласно Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело № C‑337/23, имащо
задължителен характер, разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят
до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен
процент на разходите“. В мотивите на т. 92 и т. 93 от решението е посочено, че в
хипотезата на договор за кредит, който налага на кредитополучателя задължението да
сключи договор за поръчителство, за да получи кредита, осигуряването на
поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит, по смисъла на член
4
3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото сключването на договора за
поръчителство е задължително за самото получаване на кредита, свързаните с този
договор разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази
разпоредба. Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат
предвид при изчисляването на ГПР. СЕС сочи, че член 3, букви ж) и и) от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че разходите по договор за поръчителство,
чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за
кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „ГПР“.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Ето защо възнаграждението по договора за поръчителство, дължимо на М. Б., е
следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР, тъй като се обхваща от легално
дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход. От изложеното следва, че в
уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са
включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Неоснователни са възраженията на ответника.
На първо място дружеството твърди, че сключване на договор с М. Б. не е
задължително условие, тъй като кредитополучателят може да избере свой поръчител.
В договора не се съдържа подобна възможност за избор от страна на потребителя, а
ОУ не бяха представени по делото. Дори и да съществува такава възможност обаче,
горните правни изводи не се променят и в случай че от страна на поръчителя бъде
избрано поръчителство срещу възнаграждение, то това възнаграждение следва да бъде
включено в ГПР като разход по кредита.
На второ място ответното дружество заявява, че не е страна по договора за
поръчителство, поради което исковете за нищожност на договора за гаранция са
недопустими. Иск за нищожност на договора за гаранция не е предявен от ищцата.
Освен това, въпреки че действително възнаграждението за предоставеното
5
поръчителство не възниква от договора за потребителски кредит, разходите за
неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се
заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне
на заема. Този извод следва от факта, че кредитодателят и поръчителят са свързани
лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че едноличен собственик на
капитала на „Фератум България“ ЕООД е чуждестранно юридическо лице Мултитюд АГ.
Поради това независимо че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго
лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит,
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени
при изчисляване на ГПР.
В случая в годишния процент на разходите по договора е включена само
лихвата по кредита. Сумата за възнаграждение на поръчителя не е включена в ГПР, а
размерът на ГПР, ако в него са включени и възнаграждението за договора за
поръчителство е 94%. В резултат посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите
разходи по кредита.
Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за
сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В този смисъл е и практиката на СЕС,
като в Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело № C‑337/23 е прието, че член 10,
параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит посочва
по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при
сключването на договора за кредит (така и решение от 21 март 2024 г., C‑714/22).
Посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение, по-специално
доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Прието
е, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
ГПР се изчислява по специална формула, посочена в приложение № 1 към
ЗПК. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как са
образувани размерът на ГПР и общо дължимата по договора сума. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По този начин на
потребителя се предоставя възможността да съобрази реалната цена на финансовата
услуга, както и да съобрази икономическите последици от сключване на договора и да
6
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, или не. В
тази връзка и относно необходимостта от въвеждане на изискванията за съдържанието
и размера на ГПР следва да се имат предвид Съображения 19 и 43 от Директива
2008/48/ЕО: За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно
условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С
оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-
специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността.
Посоченият в процесния договор размер не отразява действителния размер на
ГПР, тъй като не включва всички разходи по кредита, а именно предвиденото
възнаграждение за поръчител в размер на 3 816 лева, която също следва да бъде
включено в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Отделно, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както бе многократно изтъкнато, е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за
яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора относно ГПР създава възможност за кредитора да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването на
договора. Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
Въз основа на горните изводи следва, че договорът за кредит е недействителен
7
по смисъла на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от същия.
Искът е основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:
С оглед основателността на иска за нищожност, то основателен се явява и
обусловеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата
от 1 260 лева – лихва, уговорена в договора за кредит.
В частта относно сумата от 2 340 лева – възнаграждение по гаранционната
сделка искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Правоимащо да получи тази
сума е дружеството-гарант М. Б. /Малта/, а не ответното дружество, поради което и
искът срещу него се явява неоснователен. Никъде в договора за кредит не се съдържа
уговорка, че възнаграждението за поръчител се дължи в полза на „Фератум България“
ЕООД. Напротив, представен е от ищцата погасителен план по договора за гаранция,
изготвен именно от М. Б. с посочена банкова сметка на дружеството.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски възниква за двете страни.
Ищцата на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е освободена от заплащане на държавна
такса и разноски, поради което не е сторила такива. Ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати дължимата държавна такса по двата иска съразмерно с
уважената част в общ размер на 244,80 лева и за депозит за вещо лице в размер на
253,20 лева или общо сумата от 498 лева по сметка на Районен съд – Враца.
Останалата част от разноските за държавна такса и за депозит за вещо лице остават за
сметка на съда.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 31.05.2024 г.,
упълномощеният от ищцата адвокат Л. Б. е предоставила безплатна адвокатска помощ
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо дължимото се адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да бъде заплатено на
адв. Б. от ответното дружество.
Същото се определя в минималния предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
съдът определя възнаграждението на адвоката, предоставил безплатно адвокатска
помощ и съдействие съгласно ал. 1, в размер не по-нисък от предвидения в Наредба №
1/09.07.2004 г. и осъжда другата страна да го заплати. С оглед това в полза на
процесуалния представител следва да се определи възнаграждение за
представителство в размер на 786 лева с оглед цената на главния иск.
На ответното дружество ищцата дължи разноски съразмерно с отхвърлената
част на иска. Съдът определя на основание чл. 25, ал. 1 от НППрП юрисконсултско
8
възнаграждение в размер на 100 лева.
Неоснователно е възражението на ищцата, че не следва да дължи разноски на
ответното дружество, позовавайки се на т. 96 от Решение от 16.07.2020 г. на СЕС по
съединени дела № С-224/19 и С-259/19.
В т. 96 на решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19
Съдът на ЕС се е произнесъл по въпроса дали е съвместимо с принципа на
ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от
присъдените му суми, когато искът му е уважен в частта относно неравноправния
характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е посочено, че разпределянето на
разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата
на процесуалната автономия на държавите - членки, при условие че са спазени
принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на
ефективност, в посоченото решение е прието, че обвързването на разпределението на
съдебните разноски само с присъдените недължимо платени суми, може да възпре
потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води
предявяването на иск по съдебен ред (т. 98 от решението). По изложените
съображения в решението е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл,
че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на част
от процесуалните разноски в зависимост от размера на недължимо платени суми,
които са присъдени вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза,
поради неравноправния характер, тъй като подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неравноправния характер на договорни клаузи.
Разглеждайки отхвърлената част от исковете, настоящият съдебен състав
намира, че настоящата хипотеза не попада в обхвата на цитираното решение на СЕС,
тъй като не се касае за частично отхвърляне на сума поради неправилното й посочване
/изчисление/ от ищцата, респ. поради частичното й погасяване поради някаква
причина (в който случай разноски на ответника не биха се дължали), а се касае за иск,
предявен срещу неправилен ответник. Ето защо ответното дружество има право на
разноски за този иск, който неоснователно е бил предявен срещу него, вместо срещу
М. Б..
При горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
9
НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № 1320914/26.01.2024 г.,
сключен между В. П. И., ЕГН **********, и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, поради противоречието му със закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. П. И., ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ
на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 1 260 лева – лихва по
Договор за потребителски кредит № 242253/13.02.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска за разликата над предявения размер, а именно за сумата от 2 340
лева – възнаграждение по гаранционната сделка.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул.
„Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – гр. Враца сумата от 498 лева
/четиристотин деветдесет и осем лева/ - разноски за производството съразмерно с
уважената част на исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх.
А, ет. 9, ап. офис 20, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. К. Б., адрес на кантората: гр. София, ул.
„Триадица“ № 5Б, ет. 3, офис 311, сумата от 786 лева /седемстотин осемдесет и шест
лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. П. И., ЕГН **********, ДА
ЗАПЛАТИ на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 100 лева /сто
лева/ - юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на иска.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
10