РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. Перник, 08 .05.2020 г.
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито съдебно заседание проведено единадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ |
|
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ |
|
|
АНТОНИЯ АТАНАСОВА
- АЛЕКСОВА |
при участието на секретаря ЗЛАТКА
СТОЯНОВА, като разгледа докладваното от съдия Атанасова-Алексова, възз. гр.
д. № 846 / 2019 г. по описа на Окръжен съд Перник, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена
От “БАНКА
ДСК” ЕАД, със седалище и адрес на управление: ***, вписано в Търговски регистър
при Агенция по вписванията с ЕИК ********* подадена чрез юрисконсулт С.П.В.,
съгласно Пълномощно с нотариална заверка на подписи с peг. № *** г. и
нотариална заверка на съдържание с рeг. № *** г.,
Том: *, Акт: ** и двете по описа на нотариус М. Ш., с район на действие PC С.,
вписан под № *** на Нотариалната камара, със съдебен адрес за връчване на
съобщения и призовки: ***.СРЕЩУ: РЕШЕНИЕ № 594 / 22.05.2019г. по гр.дело №
1632/2018г., по описа на Районен съд – Перник.
С жалбата първоинстанционното
решение се оспорва изцяло, като
неправилно и необосновано и се иска постановяване на друго, с което да
бъде уважен изцяло предявения от „Банка ДСК“ ЕАД иск, при подробно изложените в
жалбата съображения.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че не били взети предвид
всички представени и приети писмени доказателства. Не били обсъдени и
анализирани относими доказателства, а именно допълнителното споразумение,
сключено след основния договор и най-вече споразумението между кредитора и
длъжника С.Й.П., сключено след постановяване на заповед за изпълнение на
паричното задължение и изпълнителния лист. Споразумението било сключено по
искане на С.Й.П. - твърдение, доказано, чрез представената в кориците на делото
молба за това. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът не бил
спазил правилата на формалната и правната логика, като фактическите му
констатации и правните му изводи не били обосновани.
От писмените доказателства по делото и приетите
основно и допълнителни заключения на съдебно-счетоводна експертиза, безспорно
се доказало, че в Договора за кредит, допълнителното споразумение към него и
извънсъдебно такова не са налице неравноправни клаузи. С подписването на
основния договор за кредит, допълнителното споразумение към него и извънсъдебно
споразумение от *** г. на кредитополучателя била предоставена достатъчна
конкретна информация от банката относно цената на доставената финансова услуга,
както и методологията на банката за формиране размер на договорна лихва,
дължима месечна вноска и размер на санкции при закъснения от страна на
кредитополучателя.
Между страните не съществува спор, относно факта, че
въззиваемият е подписал на *** г. Споразумение за размер на дълга начина му на
плащане. Цитираният документ било сключен след като била издадени заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителния лист.
Споразумението представлявало частен документ, подписан от спорещите страни
„Банка ДСК“ ЕАД и С.Й.П., в който последния се съгласява и признава, че дължи
процесиите суми. Споразумението
подписано от С.Й.П. съставлявало доказателство, че съдържащото се
изявление е направено именно от това лице. Всеки неоспорен по реда на чл. 193
от ГПК частен писмен документ, бил автентичен и истински, като същият имал
формална доказателствена сила относно съдържащото се признание. Налице било
извънсъдебно признание на факти, което било обективирано в писмена форма и
съставлявало доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са
направени от тези лица - чл. 180 ГПК. В този смисъл била и постоянната съдебна
практика: Решение № 261/2013/22.01.2014 по дело № 2354/2013 на ВКС, ГК, III г.
о. Решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК,
; Решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК;
решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело № 705/09 г. на IV г. о.
В случай, че бил приет за правилен изводът на
първоинстанционния съд, че сключения между „Банка ДСК“ ЕАД и С.Й.П. договор за
кредит за текущо потребление от *** г. е недействителен, поради нарушение на
разпоредбите на Закона за банките (отменен), Търговския закон и Закона за
потребителския кредит, то моли, да бъде
взето предвид, че със сключването на Споразумението от *** г. е
постигната конверсия и недействителния договор бил превърнат в друга
действителна сделка, която съдържала съществените елементи или притежавала
нейните признаци. Чрез конверсията С.П. признавал правните последици на
Договора за кредит и допълнителното споразумение т.е. били установени правните
последици, породени от Договора за кредит за текущо потребление, между
страните. Фигурата на конверсията била приложима, тъй като били налице
кумулативно предпоставките за това: втората сделка съдържа съществените
елементи на първата и страните по недействителното съглашение желаят и се
позоват на втората сделка и искат настъпването на правните последици на
Споразумението от *** г.
В
законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната на
въззивна жалба страна, е подала отговор на въззивната жалба, с подробно изложени съображения по съществото
на спора. Твърди че представения договор за кредит и допълнително споразумение
били нищожни, поради противоречие с повелителни законови разпоредби приложими
по отношение на потребителските кредити. Недопустимо били начислени лихви
върху лихви. Споразумението било сключено под заплаха и натиск. Не било вярно
обстоятелството, че не е оспорено споразумението, то било многократно оспорвано
от негова страна , като завява, че било сключено под натиск и чрез възбуждане
на основателен страх. Предвид подробно изложените съображения моли да бъде
отхвърлена изцяло въззивната жалба на Банка „ДСК“
В съдебно заседание жалбоподателя, редовно призван не се явява не изпраща процесуален
представител, депозирал е писмено становище с което изразява становище по
съществото на спора, с което моли да бъде отменено постановеното от районния
съд решение и бъде постановено друго с което да бъде установено спрямо
ответника че дължи процесното вземане.
Моли за присъждане на направените в хода
на въззивното производство разноски държавна такса от 181.71 лв. и юрисконсултско
възнаграждение в размер определение от съда съгласно чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
В съдебно заседание въззиваемата страна се явява лично, моли да бъде
отхвърлена въззивната жалба и да бъде потвърдено решението на районния съд,
като бъде осъдена „Банка ДСК“ ЕАД да възстанови горницата от главницата, която
била внесена по чл. 23 от ЗПК.
Пернишкият окръжен съд,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
За да постанови решението си, районния съд е приел,
че:
Страните по делото били сключили на *** г. договор за
кредит за текущо потребление. По силата на този договор ищцовото дружество се
задължило да предостави на ответника кредит в размер на 10 000 лева. В т. 2 от
договора била уговорена клауза, според която кредит следвало да се издължи за
96 месеца, считано от датата на неговото усвояване. В т. 4 от договора било
посочено, че кредитът се усвоява и погасява чрез разплащателна сметка № ***
съгласно индивидуален погасителен план, който е неразделна част от договора за
кредит. В т. 8. 1 се съдържала клауза, с която кредитът се издължавал с равни
месечни вноски, включващи дължимите месечни плащания за лихва и за главница,
отразени в погасителен план, който е неразделна част от договора кредит.
В т. 7 от договора страните се били договорили, че кредитополучателят следва да заплаща преференциална лихва в размер, определян периодично от банката, който към дата на сключване на настоящия догвор е 13,95 %. В т. 7.3 се било постигнало съгласие, че ако някое от условията, при които е предоставена преференциалната лихва, кредит се олихвява със стандартната лихва, приложима от кредитора към същата дата.
В т. 18. 1 от договора се съдържала клауза, според която за срока от договора (96 месеца) при неплащане до 7 дни след падежната дата на главница и/или лихва, остатъкът от кредита се олихвява с прилагания лихвен процент по т. 7, увеличен с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Според т. 18. 2 при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем, като кредитът се олихвява с прилагания лихвен процент по т. 7, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.
На *** г. между страните по делото било подписано допълнително споразумение № * към договора за кредит, в което е отразено, че към датата на подписването му съществуват следните задължения: 4 747,57 лева – главница; 190,45 лева - възнаградителна лихва; 0,10 лева – наказателна лихва и 40 лева – заемна такса. В допълнително споразумение било посочено, че лихвата по кредита е в размер на 14,95 %, а ГПР е 17,56 %, както и че падежната дата е 25 – то число. Според т. 3 от анекса размерът на месечната вноска ще се определи от кредитора в първия работен ден, следващ падежната дата след подписването на настоящото допълнително споразумение, за което ще се предостави на кредитополучателя нов погасителен план при неговото явяване в банката.
На *** г. било сключено споразумение към договора за кредит, в същото било посочено наличието на следните задължения по кредита: 4 569,08 лева – главница; 277,33 лева – договорна лихва; 1 238,03 лева – наказателна лихва и 435,35 лева – разноски и такси. Според споразумението длъжникът се задължил за срок от 18 месеца, считано от ***г. да заплаща всеки месец сума в размер на 160 лева, като след този срок било възможно подписването на споразумение за цялостно уреждане на дълга. В т. 9 от споразумението било отразено, че кредитополучателят бил получил общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление.
От прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза, ставало ясно, че кредитът бил усвоен, доколкото паричните средства в размер на 10 000 лева били постъпили на *** г. в разплащателната сметка на ответника. Вещото лице давало информация, че банката едностранно на *** г. била увеличила общия лихвен процент по кредита на 15,45 %. Установявало се още, че ответникът бил извършил плащания по кредита в общ размер на 13 315,33 лева. Въз основа на събраните доказателства първоинстанционния съд приел, че от съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията бил налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК първоинстанционният съд намерил, че в процесния договор и анексите не били посочени размерите на месечните погасителни вноски и общата сума по кредита за целия период, а погасителния план липсвал по делото, въпреки че в т. 4 от договора било пояснено, че бил неразделна част от договора. В т. 3 от допълнително споразумение се посочвало, че в бъдещ момент ще се определи размера на месечната погасителна вноска, за което ответникът се задължавал да посети банката да получи погасителния план. Разпоредби на ЗПК изисквали още при самото подписване на договора, респ. допълнително споразумение да се посочи размера на месечна вноска и общия размер на кредита за целия период, а не е в последващ момент. Тези законови норми не били самоцелни, а насочени в защита на потребителя, да може същият да бъде информиран при поемане изпълнението на съответното задължение. С оглед законовите разпоредби чл. 22 и чл. 23 ЗПК първоинстанционния съд намерил, че процесния договорът за кредит бил недействителен, поради което потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита (10000 лева) и не дължал лихва, неустойки и такси. Ответникът бил върнал сумата от 13 315,33 лева, с което бил погасил главницата (чистата стойност) по кредита на кредита. Погасяването на кредита налагало извода, че исковите претенции са неоснователни и поради което и били отхвърлени.
След като взе
предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл.269 от ГПК, Пернишкият
окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба
се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана
страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и
подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се
явява валидно. Същото е постановено от съдия от Радомирски районен съд, в
рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.
За
процесните суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 2160/2013 г. по описа на Районен съд Перник. Тъй като против издадената
заповед за изпълнение било подадено възражение на осн. чл. 415 от ГПК съдът е
дал указания на кредитора да предяви иск за вземането си. В срока по чл.415, ал.
4 от ГПК е била подадена исковата молба. Следователно налице са били
положителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и не са
били налице отрицателните процесуални предпоставки, водещи до неговото
погасяване. Районен съд Перник се е произнесъл именно по предявените искове.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и
събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното :
На първо място въззивникът счита, че първоинстанционният
съд неправилно е отхвърлил исковите претенции, като приел, че договора за
кредит бил недействителен, поради наличието на неравноправни клаузи.
От събраните в производството пред районния съд
доказателства се установява, че с договор за кредит за текущо потребление от ***
г., сключен БАНКА „ДСК“ ЕАД, в качеството му на кредитор и ответника С.Й.П., в
качеството му на кредитополучател, бил предоставен кредит за текущо потребление
в размер на 10 000.00 лв. за срок от 96 месеца, заедно с договорна лихва
от 13.96 % годишно,
Видно от Допълнително споразумение № * за договор за
кредит за текущи нужди от *** г. към дата на сключване на споразумението бил в
размер на 4 978.12 лв., лихвата по кредита в размер на 14.95 %, а ГПР по кредита
в размер на 17.56%.
Със споразумение от *** г. „БАНКА ДСК“ ЕАД и С.Й.П., в
качеството му на длъжник страните се съгласили, че към датата на
подписване на споразумението, остатъчния размер на задълженията на длъжника
били в размер на 6 519.79 лв. от
които главница в размер на 4 569.08 лв., договорна лихва в размер на
277.33 лв. и наказателна лихва в размер на 1 238.03 лв.; законна лихва
върху главницата считано от ***г. /датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение и изпълнител лист до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 435.35 ле. – присъдени разноски и такси.
Настоящия въззивен състав счита, че от общата дефиниция на пар. 13, т.1 ДР ЗЗП
и от чл.9, ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за банков
кредит - физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите
за осъществяване на търговска дейност се включват в кръга лица – потребители на
банкова услуга. Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива №
93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП.
Възмездността на договора за банков потребителски
кредит - арг. чл.9, ал.1 ЗПК се изразява във възможността, кредитодателя да
получава граждански плодове – възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази
възможност се осъществява не само, чрез договорите за потребителски кредит, но
тя е част и от предметното съдържание на общите условия, при които се сключва
този договор. Общите условия съставляват едностранно определени клаузи,
установени от кредитодателя, действащи спрямо всички договори от конкретен вид
за определен период от време – арг. чл.10 и чл.11, ал.2 ЗПК. Тези общи условия
са неразделна част от сключения договор, при приемането им от страна на
потребителя на банковата услуга. От разпоредбата на чл.10 се установява още, че
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е
плащане, включително на лихви, такси и комисионни или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в него. Изключението от това правило
е залегнало в разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за
едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент. Приложимостта
на това изключение винаги се свързва с равноправност на едностранно променяната
клауза. Този извод се налага от законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП,
с който е дефинирана общо неравноправността в договорите сключвани с
потребител, а именно – всяка индивидуално определена уговорка, която не
отговоря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Добросъвестността,
по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при
осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала,
установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на
правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението,
че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици
– постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и
потребителя. От тези законови изисквания се извежда и задължението при
уговаряне на конкретни условия, свързани с едностранно присвоени права,
независимо дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит, да
са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия / чл.147, ал.1
ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58, ал.2
ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и
изчерпателно. Чл.144, ал.2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения
процент, дължим от потребителя да може да бъде осъществена едностранно, само
ако е налице основателна причина а на потребителя е обезпечено правото за
изразено несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. От
изложеното следва, задължението при разглежданата възможност за кредитодателя,
в договора, респективно в общите условия по един ясен, недвусмислен и разбираем
начин да бъдат установени всички обективно съществуващи обстоятелства т.е.
такива които са извън контрола на търговеца, които обуславят приложение на
установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита, в това
число и възнаградителната лихва. В този смисъл решение № 165 от 02.12.2016г. по
т.д.№1777 / 15г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д.
№504/15г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на
ВКС, ІІІ г.о., решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о.
Предвид на което при спор относно неизпълнение на
договор за потребителски кредит, следва да се приложат дадените указания в т.1
и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и съдът служебно да
провери дали са налице неравноправни клаузи в потребителския договор. При
извършената служебна проверка първоинстанционния съд е констатирал, че от в
договора и анексите не са посочени размерите на месечните погасителни вноски и
общата сума по кредита за целия период, а по делото липсвал и погасителен план
посочен в т. 4 от договора като неразделна
част. В т. 3 от допълнително споразумение било посочено, че в бъдещ момент ще
се определял размера на месечната погасителна вноска, за което ответникът се
задължавал да посети банката да получи погасителния план. Тъй като разпоредби
на ЗПК изисквали още при самото подписване на договора, респ. допълнително
споразумение да се посочи размера на месечна вноска и общия размер на кредита
за целия период, а не е в последващ момент първоинстанционния съд приел, че не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК и договорът за
потребителски кредит бил недействителен.
Изводите на първоинстанционния съд, относно липсата на
представени по делото писмени доказателства за наличието на погасителен план са
правилни, този извод се подкрепя и от заключенията на допуснатите по делото
съдебно икономически експертизи от ***г.; ***г. и ***г. в който се посочва, че не
е представен погасителен план, а заключенията са изготвени по проверки на
извършените операции от заемната сметка и извлечение от заемана и разплащателна
сметки на името на ответника С.Й.П.,
поради което възражението за липсата за
неравноправни клаузи се явява неоснователно и следва да бъде оставено без
уважение
На следващо място въззивникът счита, че
първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил исковите претенции, тъй като със
споразумението от *** г. била постигната конверсия и недействителния договор
бил превърнат в друга действителна сделка, която съдържала съществени елементи
или съдържала признаци на първата сделка.
По така направеното възражение относно приложението на
чл. 366 ЗЗД следва да се има предвид и даденият отговор на правния въпрос в
постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 146/01.11.2017г. по т.д. №
2615/2016г. на ВКС, I т.о., а именно „допълнително споразумение, представляващо
спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на
кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на
първоначалния договор, е нищожно на осн. чл.366 ЗЗД“, поради което се явява
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Поради съвпадение между изводите на
въззивната инстанция и тези на първоинстанционният съд, обжалваното решение се
явява правилно и законосъобразно поради което следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба – следва да бъде оставена без уважение.
По разноските за
производството:
С оглед резултата от обжалването и
оставянето без уважение на въззивната жалба на осн. чл. 273 във връз. с чл. 78,
ал.2 от ГПК на въззивника не се следва да бъдат присъждани, направените в хода
на въззивното производство разноски.
Въззиваемата страна не претендира и
не представя доказателства за направени разноски в настоящото производство
поради което съдът не дължи произнасяне.
Предвид изложеното, Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1378 от 18.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 8964/2018
г. по описа на PC Перник.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.