Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……......./…..07.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
секретар Алина Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6708 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 11607 от 15.01.2019 г. постановено по гр.д. №
40735/2018 г.
на СРС, 51 състав, са отхвърлени исковете по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 19, дл. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. е чл. 150 ЗЕ, чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. е чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. е чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.А.А. - В., за сумите 50 лева
- стойност на топлинната енергия за периода м.05.2014 г. до м.07.2015 г. (представляваща разликата над сумата
804,50 лева до сумата 854,50 лева),
за 176,51 лева - обезщетение за забава върху етойността
на топлинната енергия за периода
от 16.09.2015 г. до
17.10.2017 г., 18,56 лева - възнаграждение
за дялово разпределение на топлинната енергия за периода от
м.05.2014 г. до м.07.2015 г., както
и 4,22 лева - обезщетение за забава върху
възнаграждението за дялово разпределение на топлинната енергия
за периода от 16.09.2015 г. до 17.10.2017
г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 82175/ 2017 г., по описа на СРС, 51 състав, като ищецът е осъден да заплати на двамата пълномощници на ответницата на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски така : на адв. К.И.Б.сумата 300 лева - адвокатско възнаграждение за исковото производство, и на адв. В.В.Т.сумата 300 лева - адвокатско възнаграждение за заповедното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния
закон относно погасителната давност, тъй като следвало да се съобрази от съда,
че предмет на исковете са вземанията по издадената обща фактура за отоплителния
сезон 2014-2015 г. издадена м.07.2015 г. и сумата по тази обща фактура ставала изидскуема на 15.09.2015 г.
и се отнасяла за цената на ТЕ за исковия период и към подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК давността не е изтекла. Сочи и несъобразяване с
приложимите към исковия период Общи условия на ищеца, според които при
изравнението сумата за доплащане от абоната се добавяла към първата дължима
сума за процесния период. Относно вземането си за цената на услугата
„дялово разпределение4 сочи с жалбата, че тя е дължима на ищеца въз основа на
включването й в издадените фактури, като в случая дяловото разпределение е било
извършвано, като съгласно приложимите ОУ на ищеца, абонатите заплащат на
ищеца-продавач цената н атази услуга, извършена от
избран от абонатите търговец, и отделно сочи, че сумата за тази услуга е била и
фактурирана от ищеца към фирмата за дялово разпределение въз основа на договора
между двете дружества и така ищецът се е суброгирал
във вземането. Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени
решението и исковете се уважат в пълен размер, прави и искане за разноски.
Ответницата
Г.А.А. - В. оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.С.К., като счита решението за правилно, доколкото 3-годишната
кратка погасителна давност върху главниците е изтекла към датата на заявлението
по чл.410 от ГПК, а издаването на изравнителната фактура не влияе върху този давностен срок, че не е доказано изпадане на ответницата в
забава, нито е доказано основание ищецът да има вземане за цената на услугата
дялово разпределение. Моли жалбата да не се уважава, претендират се разноски по
списък по чл.80 от ГПК за адвокатско възнаграждение за адвоката по чл.38 от ЗАдв.
Третото лице-помагач
на ищеца не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Направените
с въззивната жалба на ищеца оплаквания относно
фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. За да отхвърли исковете за главница за цена на ТЕ-само за сумата 50 лв.
предявен размер за стойност на топлинната енергия за периода м.05.2014 г. до
м.07.2015 г. (представляваща разликата над сумата 804,50 лева до сумата 854,50
лева съобразно направеното от длъжника признание на вземането за сумата 804,50
лв.с възражението по чл.414 от ГПК), за лихви за забава върху нея, за
цената на услугата дялово разпределение и за лихви за забава върху търсената сума за
дялово разпределение, първоинстанционният съд е изложил
мотиви, че вземанията за главниците са погасени по давност за периода от
м.05.2014 г. до м.10.2014 г., тъй като последното вземане за м.10.2014 г. е
възникнало на 01.11.2014 г. и към 21.11.2017 г. тригодишният давностен срок по отношение на него е изтекъл, че непогасените
по давност вземания за периода от м.11.214 г. до 23.07.2015 г. са в размер на
1523,31 лева, от която сума Г.В. дължи половината или 761,66 лева, и след като
същата е признала да дължи 804,50 лева, то за разликата от 50 лв. до пълния размер на задължението, посочен в
заповедта за изпълнение - 854,50 лева, искът срещу нея е неоснователен и следва
да бъде отхвърлен. По отношение искът за лихви за забава върху цената на ТЕ е
приел, че ищецът не е доказал датата, на която е публикувал сметките на
ответника за дължима топлинна енергия съгласно ОУ, и съответно за ответницата не
е възникнало задължение за заплащане на обезщетение за забава върху тях. Относно
искът за цената на услугата дялово разпределение и искът за лихви за
забава плащането на тази сума, е приел,
че ищецът не е доказал договорения
размер на възнаграждението; че в рамките на процесния
период са из върщени твърдените услуги чиято стойност
възлиза на 37,12 лева (половината от която се търси от ответницата); датата, на
която ответницата е следвало да заплати възнаграждение за посочената услуга;
както и размера на обезщетението за забава за заявения период, и е риел и тези
искове за неоснователни. Въззивният съд, при преценка на същия събран по делото доказателствен материал, като този ред първоинстанционния
съд, споделя изложените в обжалваното решение фактически констатации и правни
изводи и препраща към тях съгласно чл.272 от ГПК, с изключение на частта
относно вземането за цената на услугата дялово разпределение.
В
допълнение и по повод оплакванията с въззивната
жалба, се отбелязва и следното:
Неоснователно
е и оплакването на въззиника-ищец относно погасителната давност и приложението
на ОУ на ищеца. Съгласно чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие.Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя
момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в общата фактура и срока за
плащане по чл.33 от ОУ от 2014 г , с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответниците - арг.
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, и не променя началото на давностния
срок, който тече от първо число на месеца след този, за който е доставена ТЕ.
Ето защо давността върху прогнозните вземания за цената на ТЕ помесечно до м.11.2014 г. са погасени по давност. По
отношение на изравнителната сметка за същия този отоплителен сезон 2014-2015 г.,
сочеща, че абонатът има да доплаща сумата 294,22 лв., фактурирана от ищеца на
два пъти на 31.07. и на 31.08.2015 г., въззивният съд
намира, че в полза на ищеца е възникнало изравнително вземане само за тази
сума, изискуемо от 01.08.2015 г. и от 01.09.2015 г. като ответницата дължи
половината от нея, но съдът, предвид направеното от ответницата признание, че дължи
за исковия период м.05.2014г.-м.07.2015 г. сумата 804,50лв. и оспорва разликата
от 50 лв. до предявения размер от 854,50 лв., приема, че само за тази разлика
от 50 лв. е направено в исковото производство по чл.422 от ГПК възражение за
погасяване по давност. Доколкото сумата от 50 лв. се търси като дължима от
ответницата за целия период м.05.2014 г. - м.07.2015 г., и доколкото се
установява от събраните по делото доказателства, че за целия този исков период
дължимата сума за цената на ТЕ е 1709,05 лв./ при съобразяване и на
изравнението -сумата за доплащане по общите фактури/ от която ответницата дължи
половината или 854,53 лв. и че до 21.11.2014 г., до когато вземания за главница
се считат погасени по давност (като са в размер повече от 50 лв. до 21.11.2014
г.), то за разликата от 50 лв., за която няма признание на иска, вземането се
счита погасено по давност, доколкото ищецът не доказа в процеса, че тази
разлика от 50 лв. , която не е обхваната от признанието на ответницата, е
именно част от сумата за доплащане по общата фактура от м. 07-08.2015 г. Неоснователни са доводите на въззивника-ищец за дължимост на
лихва за забава върху главниците поради сочени в жалбата разпоредби от ОУ на
ищеца от 2008 г. Тези ОУ от 2008 г. не са приложими към исковия период по
делото, а спрямо него са приложими ОУ на ищеца от 2014 г., според които
изпадането на потребителя в забава е обвързано от изтичане на 30 дни от
публикуване на месечните фактури на сайта на ищеца, а последното обстоятелство
не е доказано в процеса. Така вземането за лихви за забава върху месечните
задължения за цената на ТЕ не се доказва по делото .
Въззивнитя съд, обаче, намира обаче, оплакването по въззивната жалба относно вземането на ищеца за цената на
услугата дялово разпределение, за основателно, макар и частично по размер.
Събраните по делото писмени доказателства сочат, че през исковия период е било
извършвано дялово разпределение от третото лице-помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД,
което дружество е било избрано от ОС на Етажната собственост на сградата, в
която се намира процесното топлоснабдено
жилище, да извършва именно услугата дялово разпределение по решение по протокол
от 22.04.2002 г.и сключен въз основа на това решение договор с „Т.С.“ ЕООД . Ищецът
като доставчик на ТЕ, е и бил уведомен за избраното дружество със споразумителен протокол от представител на ЕС / на л.12 от
делото на СРС/, бил е сключен и писмен договор съгласно изискването на ЗЕ,
между ищеца и третото лице-помагач „Т.С." ЕООД, с което ищецът възлага на
третото лице-помагач, да извършва услугата дялово разпределение на ТЕ на
01.11.2007 г. със срок на действие 3 години. Сключването на тези договори не е
спорно по делото.
Независимо
от липсата на нов договор между ЕС и ФДР, след изтичане срока на този от 2001
г. и на този между ищеца и ФДР от 2007 г., преди началото на исковия период по
делото, не може да бъде възприето схващането, че направеното от ФДР отчитане и разпределение
на ТЕ в ЕС, е невалидно и услугата дялово разпределение не е иззвършвана. Съгласно
чл. 65, ал. 2 от отменената през 2020 г. Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, но действаща в исковия период, при
прекратяване на договора за дялово разпределение, или при заличаване на лицето
по чл. 139а ЗЕ от публичния регистър, потребителите на топлинна енергия или
асоциацията по чл. 151, ал. 1 от ЗЕ, са длъжни в едномесечен срок от
уведомлението по, ал. 3 на същия член да изберат друго лице. Ето защо
ответникът като етажен собственик, не би могъл да черпи права от неправомерното
си бездействие и това на ЕС, още повече, че очевидно и от представените
документи по делото за отчети и дялово разпределение/изравнение, изпълнението
на задълженията по договора от ФДР, която е и трето лице-помагач на ищеца по
делото, е продължило и след 3 годишния срок. Този договор касае задълженията на
страните по него, а не и тези между потребител и доставчик на топлинна енергия,
и няма изрична форма за валидността му, когато е сключен с лице, регистрирано
по реда на чл. 139б от ЗЕ, а изборът на ФДР е и удостоверен пред топлопреносното предприятие-доставчик. Освен това
съществува и възможността предвидена в чл. 61, ал. 2 от горната наредба,
разпределението на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна
собственост. По делото не са представени доказателства за нов избор от ЕС на
сградата на ул.******** в София, при което избраната от ЕС ФДР още през 2002 г.
е продължила да извършва валидно дяловото разпределение. Цената на услугата
дялово разпределение обаче, по силата на чл.32 от ОУ от 2014 г. се заплаща на
търговеца-продавач, а не на ФДР. Ответникът не е установил да е възразил срещу
тези ОУ от 2014 г. и те го обвързват. Ето защо по делото е доказано наличие на
задължение на ответницата към ищеца за заплащане на услугата дялово
разпределение, както и реалното извършване на тази услуга през исковия период.
Относно цената на тази услуга, по делото същата е посочена само в договора на
ЕС на сградата и ФДР от 2002 г.- а именно по 4,20лв. на година на измервателен
уред-чл.5 от договора, и доколкото в процесното
жилище има 4 бр. уреди/видно от протокола то ОС на ЕС от 22.04.2002 г., то
дължимата годищна цена е 16,80 лв., или 1,40 лв. на
месец. Тази цена въззивният съд приема за доказана,
при липсата на други доказателства по делото, които да сочат тя да е в различен
размер, и при липсата на такива, които да водят до различен извод относно
размера при условията на чл.162 от ГПК. Ищецът не представил Приложение2 към договора си от 01.11.2007 г. с третото
лице-помагач, в което се сочат цените на тази услуга, нито може да се установи
други цени ищецът да е оповестил на клиентите по подходящ начин, както сочи
чл.32 от ОУ от 2014 г. Горното води до извод, че за услугата „дялово
разпределение“ за периода м.05.2014 г.-м.05.2015 г. за процесното
жилище е дължима за услугата дялово разпределение сумата 12х1,40лв. общо 16,80
лв., а не посочената сума от ищеца в справката към исковата молба 31,82 лв. по
фактурата от 31.05.2015 г. За всеки от следващите два месеца –м.06. и м.07.2015
г., съответно се дължи сумата по 1,40 лв., или общо 2,80лв., а не посочените
суми от ищеца в справката към исковата молба по 2,65 лв. По отношение на
вземането за цената на услугата дялово разпределение не е направено възражение
за погасяване по давност, но дори и да с е приеме, че такова е направено и за
него с отговора на исковата молба, то не
е налице погасяване по давност. За периода до м.07.2015 г. вземането за
услугата дялово разпределение, по публично известни данни, се заплащат веднъж
годишно, а след това- на 12 равни месечни вноски, които се включват в месечните
фактури. Доколкото в случая ищецът е издала фактурите на 30.05.2015 г. , на
30.06.2015 г. и на 31.07.2015 г., то до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на т21.11.2017 г. не е изтекла 3-годишната давност, и задълженията са
дължими. Ответницата отговаря за половината от общата сума 19,60 лв., или за
9,80 лв. за разликата над нея до предявения размер от 18,56 лв. искът е
неоснователен.
Ищецът
не е доказал сроковете за плащане на това задължение за услугата дялово
разпределение, при което няма вземане за лихва за забава върху него.
Поради частично несъвпадане
изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част, в която е отхвърлен
иска за установяване дължимост на сумата 9,80 лв. за
цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014 г.-м.07.2015 г.
подлежи на отмяна и уважаване на този иск за посочения размер. В останалите части решението подлежи на
потвърждаване поради съвпадане на решаващите изводи на двете съдебни инстанции
за неоснователност на исковете.
По разноските за въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият има право на разноски, тъй като жалбата му частично
се уважава. Направена е разноска за държавна такса
100 лв. и съгласно чл.78, ал.8 от ГПК се следват и 100 лв. за защита от
юрисконсулт, общо 200 лв. разноски. От
тях, съобразно уважения размер на жалбата и обжалваемия
интерес 9,80/249,29, се полагат на ищеца 7,86 лв. разноски.
Въззиваемата страна-ответник би имала право
на разноски съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, тъй като жалбата не се уважава изцяло.
В случая обаче, отговорът на въззивната жалба е
подаден от адв.Св.К., която е направила и искане за
разноски на сонование чл.38 от ЗАдв.
поради оказваната от нея безплатна праввна защита на отвтеницата съгласно договора между тях. В последствие
обаче, ответницата е уведомила съда и изрична молба представена в откритото
съдебно заседание на 24.06.2020 г. пред въззивния
съд, че оттегля пълномощията за адв.Св.К. и
потвърждава само подадения от нея отговор на въззивната
жалба, като от 24.06.20202 г. ответницата се представлява в процеса от адв.К.Б.съгласно пълномощно и договор от 23.04.2020 г., с
който АС“Б.консулт“ чрез адв.Б.оказва безплатна
правна защита съгласно чл.38, ал.1, т.2
от ЗАдв. Така искането на адв.Св.К.
за разноски, което е нейно лично вземане като адвокат по силатана
чл.38 от Задв., а не е вземане на самата страна за
разноски, не е потвърдено. Новият пълномощник на ответницата обаче, АС“Б.консулт“
чрез адв.Б., не е изготвил отговора на въззивната жалба, а се е явила в единственото откритото
съдебно заседание пред въззивния съд като е представила писмено становище по
същество на спора. За това процесуално действие-процесуално представителство
без изготвяне и подаване на отговор на въззивна
жалба, на АС“Б.консулт“ се следва възнаграждение, по аргумент за обратното от
чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в размер
на 1/ 4 от това по чл.7, ал.2, т.1 от същата Наредба, при съобразяване на решенията
на ВАС, обн.ДВ, бр.45/15.05.2020 г., или на 1/ 4 от
100 лв. , сумата 25 лв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 11607 от 15.01.2019 г. постановено по гр.д. № 40735/2018
г. на СРС, 51 състав, В ЧАСТТА , в която е отхвърлен иска по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.А.А.
- В., за сумата 9,80 лв. /
част от сумата 18,56 лева/ - възнаграждение
за дялово разпределение на топлинната енергия за периода от
м.05.2014 г. до м.07.2015 г., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният от „Т.С.” ЕАД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Г.А.А. - В., ЕГН **********, с адрес: ***, че „Т.С.” ЕАД, е носител на право на
парично вземане от Г.А.А. - В. в
размер на 9,80 лв. за
възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинната енергия за
периода от м.05.2014 г. до м.07.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от 21.11.2017 г. до изплащане на
вземането.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 11607 от 15.01.2019 г. постановено по гр.д. № 40735/2018 г. на СРС, 51 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Г.А.А. - В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 7,86 лв.
разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
основание чл.38 от Задв. на АС“Б.консулт“ БУЛСТАТ ********** чрез адв.
К.И. Б., ЕГН **********, със служебен
адрес: *** 31, офис-партер, сумата 25 лева - адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.