Р Е Ш
Е Н И Е
№ 625
гр.***, 22.05.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
***КИ
РАЙОНЕН СЪД, 46–ти
наказателен състав, в публично заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета
година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието на секретаря М.Р., като разгледа
НАХД № 1523 по
описа на БРС за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на „***“ ООД с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление –
гр. ***, ул. „***“ № 61, чрез управителя – З.Б., срещу Наказателно
постановление № 02-0002162/23.01.2019г., издадено от Директор на Дирекция
„Инспекция по труда” - гр. ***, с което за нарушение на чл. 62, ал.1 от КТ, вр.
с чл. 1, ал.2 КТ и на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.3 от КТ на
жалбоподателя е наложена „Имуществена санкция” в размер на 3000 лева.
С жалбата се моли за отмяна на
атакуваното наказателно постановление. Твърди се, че дружеството не е
извършвало вмененото му нарушение, доколкото лицето Я.В. е престирала труд в
механа „***“ по силата на договор за предоставяне на персонал от 16.08.2018г.,
сключен между жалбоподателя и дружеството „***“ ЕООД. В тази връзка,
позовавайки се на разпоредбите на чл. 107р и сл. КТ, жалбоподателят развива
подробни доводи, защо в конкретния случай той не е следвало да сключва трудов
договор с Я.В., респективно ако са налице някакви законови пропуски, за тях
следва да отговаря „***“ ЕООД, а не „***“ ООД. На последно място се оспорва
размерът на наложената санкция, като се излагат съображения за произволност на
така индивидуализирания размер от 3000 лева и под евентуалност се прави искане
за изменение на НП, чрез намаляване на наложената санкция.
В открито съдебно заседание жалбоподателят,
редовно призован, се представлява от пълномощник - адв. Десислава Николова – СтАК,
която поддържа доводите, изложени в жалбата и моли за отмяна на НП. В условията
на евентуалност моли за намаляване на размера на имуществената санкция.
Административнонаказващият орган – Дирекция
„Инспекция по труда” - гр. ***, надлежно призован, се представлява от
юрисконсулт Николова, която оспорва жалбата. Посочва, че нарушението, за което
е санкционирано дружеството е безспорно доказано. Застъпва, че действителният
работодател на Я.В. е „***“ ООД, който от своя страна към датата на проверката
не е сключил трудов договор с последната, поради което и правилно е бил
санкциониран. Пледира за потвърждаване на НП в неговата цялост.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за
обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от разписката на л.6 гръб - НП е връчено
на представител на жалбоподателя на 28.03.2019г., а жалбата е депозирана на 03.04.2019г.).
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване
акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото
и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за
установено следното:
На 17.10.2018г. около
22.00 часа св. А.Г. ***, съвместно със служители от ОДМВР-***, извършила
проверка в гр. ***, Приморски парк, обект: Механа „***“. В хода на проверката св. Г.
установила, че обектът се стопанисва от дружеството „***“ ООД (видно и от разпечатания
фискален бон на л. 15), както и че в него полагат труд няколко лица, сред които
и Я.В.. Св. Г. предоставила на работещите
да попълнят Справки по реда на чл. 402, ал.1, т. 3, вр. с чл. 402, ал.2 КТ, като
В. собственоръчно декларирала, че работи в „***“ като готвач от м.11 2017г.,
със съответните почивки и трудово възнаграждение (л. 12). След попълване на
справката проверяващите връчили на работещ в обекта покана за явяване на
представител на „***“ ООД в Дирекцията и за предоставяне на допълнителни
документи. На 24.10.2018г. се явило упълномощено лице – Т.Д., като поради
непредставяне на всички документи, проверката била отложена за 06.11.2018г.
(видно от отбелязването на л. 13 гръб). На посочената дата Т.Д. се явила и
представила редица документи, сред които и Договор за предоставяне на персонал
(л.19-20) и трудов договор на Я.В. с „***“ ООД. С оглед предоставените
документи св. Г. изпратила призовки до „***“ ООД и „***“ ЕООД за
явяване на 20.11.2018г. в Дирекцията и предоставяне на редица документи
(уведомление по чл. 107г, ал. 1, т. 4 и т. 5 КТ, удостоверение за регистрация
на предприятията, които осигуряват временна работа и т.н.). И двете призовки
били получени от Т.Д. – веднъж като служител, назначен на трудов договор към „ ***“
ЕООД и веднъж в качеството й на пълномощник на „***“ ООД. На 31.12.2018г.
Димитрова депозирала в Д„ИТ“ – *** писмено заявление (л. 27), в което посочила,
че не може да връчи призовката на „***“ ЕООД, защото не познава управителя.
Междувременно
св. Г. извършила проверка в Търговския регистър и установила, че управител на
въпросното дружество е М.Н., който е управител и на още над 70 дружества. На
19.12.2018г. Г. успяла да издири Н. и му снела сведение (л. 28), в което същият
заявил, че действително е управител на „***“ ЕООД, но не знае с какво се
занимава дружеството. Заявил, че не е подписвал трудовия договор с Я.В. и
доколкото му е известно всички дела на фирмата се водят от счетоводителката – Г.Р..
Св. Г. извършила проверка и в публичния регистър на Агенцията по заетостта и
установила, че нито „***“ ООД, нито „***“ ЕООД са регистрирани като предприятия,
които осигуряват временна работа. Извършила справка и в НАП, от която пък
установила, че за Я.В. няма подадено уведомление по реда на КТ от страна на „***“
ООД. При тези данни св. Г. преценила, че към
дата 17.10.2018г. не е имало сключен трудов договор в писмена форма между „***“ ООД и лицето Я.В., установен да полага труд в обект, стопанисван от
дружеството.
Св. Г. преценила,
че с поведението си търговецът е осъществил състав на административно нарушение
по чл. 62, ал.1, вр. с чл. 1, ал. 2 КТ, поради което му съставила АУАН с № 02-0002162/31.12.2019г.
Актът бил предявен за запознаване и подпис на упълномощеното лице – Т.Д., но тя
отказала да го подпише и да получи препис от него, което било надлежно
удостоверено с подпис на един свидетел. Въпреки отказа на пълномощника да получи
акта, св. Г. решила все пак да връчи препис от същия да управителя на „***“ ООД. За тази цел на 09.01.2019г.
св. Г. изпратила процесния АУАН, наред с още няколко, за връчване по седалището
на дружеството. На 10.01.2019г. актовете били получени на седалището на
дружеството от Г.Р. (за която св. Н. е заявил, че движи и всички дела на „***“
ЕООД), видно от приложеното на л. 31 известие за доставяне. На 24.01.2019г.
(извън триделния срок по чл. 44, ал.1 ЗАНН и един ден след издаване на
процесното НП) дружеството депозирало възражение по акта, в което посочило, че
Радулова е бивш служител на дружеството, като наред с това са развити доводи за
несъставомерност, аналогични с тези в процесната жалба.
На 23.08.2018г. въз основа на АУАН административнонаказващият
орган издал и атакуваното НП, в което била пресъздадена фактическата
обстановка, изложена в акта. Административнонаказващият орган също счел, че
горните факти, нарушават разпоредбата на чл. 62, ал.1 от КТ, вр. с чл. 1, ал.2 КТ, поради което и на основание
чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.3 от КТ, наложил на жалбоподателя „Имуществена
санкция” в размер на 3000 лева.
Горната фактическа обстановка се
установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП и
най-вече от гласните доказателства в лицето на показанията на разпитаните
свидетели – Г. и В.. Като цяло между страните няма спор, че към 17.10.2018г. дружеството
„***“ ООД е стопанисвало обект –
Механа „***“, както и че в този обект, като готвач, е полагала труд Я.В.. Няма
спор и че към тази дата между В. и жалбоподателя не е имало сключен писмен
трудов договор. От приложените писмени доказателства безспорно се установява,
че В. е имала трудов договор с дружеството „***“ ЕООД, считано от 23.11.2017г.,
както и че между последното дружество и дружеството-жалбоподател на
16.08.2018г. е бил сключен договор за предоставяне на персонал (л. 19- 20). На
последно място няма спор и че „***“ ООД и „***“ ООД не са регистрирани в
Агенцията по заетостта по реда на чл. 74е и сл. от Закона за насърчаване на
заетостта (ЗНЗ), като предприятия, осигуряващи временна работа.
Тези факти не се
оспорват от нито една от страните, а и се установяват от приложените по делото
и събрани от съда доказателства. Единственият спор е съсредоточен около това дали при тези факти
дружеството-жалбоподател обективно е извършило вмененото нарушение или не.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание/санкция и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН съставен от оправомощено за това лице, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № З-0058/11.02.2014г. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Вмененото във вина на жалбоподателя нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми. В случая не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до порочност на административнонаказателното производство против него.
На база на горната фактическа обстановка, съдът
счита, че правилно АНО е ангажирал отговорността на работодателя. Съгласно чл. 1, ал.2 от КТ отношенията при
предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. В
конкретния случай категорично се установява, че по време на проверката Я.В. се
е намирала на обекта, престирайки труд, като е изпълнявал трудова функция,
която се е осъществявала на определено работно място, стопанисвано от търговеца.
С разпоредбата на чл. 62, ал.1 от КТ е вменено задължение на работодателя да
сключи трудов договор в писмена форма с работника преди постъпването му на
работа. В конкретния случай категорично се
установява, че писмен трудов договор с посоченото лице към дата 17.10.2018г. не
е бил сключен, а същото на практика е престирало труд за търговеца, който
именно поради това се явява негов работодател, съгласно §1, т.1 от ДР на КТ.
Поради така установеното, правилно е била ангажирана отговорността на „***“ ООД,
именно в качеството на работодател, като е съставен акт и впоследствие издадено
НП.
Във връзка с
възраженията на жалбоподателя и позоваването му на чл. 107р и сл. от КТ, съдът
следва да посочи следното.
Предоставянето на
работници от едно предприятие на друго е дейност, която се регламентира от
нормите на глава V, раздел VIIIв от КТ. В същността си тази дейност е вид
услуга, но поради специфичния й характер за нея са приложими не нормите на ЗЗД,
като общ нормативен акт, а нормите на КТ, като специален такъв. Чрез приемането
на въпросните правила в българското законодателство е транспонирана Директива
2008/104/ ЕО относно работа чрез агенции за временна заетост. Целта на законодателя е да създаде повече възможности
за полагане на труд и да насърчи работодателите да наемат повече лица,
разпределяйки задълженията им и осигурителната тежест, като се гарантират и
правата на работниците. С оглед на това императивно са разписани задълженията
на двете предприятия, както и редът за сключване на договора, както с работник,
така и между двете предприятия и техните реквизити.
В чл. 107у от КТ е
посочено задължителното съдържание на договора между предприятието, което
осигурява временна работа и предприятието - ползвател, като в ал. 2, т. 1-10 са
посочени задължителните клаузи, които следва да съдържа този договор.
Представения по
делото Договор за предоставяне на персонал (л. 19- 20) не съдържа тези
задължителни реквизити, което е видно и от текста на същите. От въпросния
договор въобще не става ясно наименованията на длъжностите и характерът на
работата, за изпълнение на която ще се изпращат работници или служители -
задължителен реквизит по т.1; дали
договорът касае процесния обект (механа ***) или не; продължителността
на времето, за което ще се изпращат работници или служители – задължителен
реквизит по т. 2; задълженията на работниците или служителите към
предприятието, което осигурява временна работа – задължителен реквизит по т.3; задълженията
на работниците или служителите към предприятието ползвател – задължителен
реквизит по т. 5; редът за ползване на отпуските – задължителен реквизит по т.
4 и т.н. Като цяло от въпросния договор не
става ясно дали въобще касае Я.В. или не. Тук е мястото да се посочи, че
св. В. изрично заявява, че тя не е била информирана, че ще бъде предоставена на
друго предприятие, а такава клауза липсва и в трудовия й договор с „***“ ЕООД
(л.18), а е задължителна по силата на чл. 107р, ал.1 КТ. Самата В. заявява, че
от самото начало е започнала да работи в „***“ и там е работила и към датата на
проверката. Изрично посочва, че управителите, които са и заплащали
възнаграждението са едни и същи и към настоящия момент.
Всичко това кара
настоящия състав да приеме, че в случая приложеният Договор за предоставяне на
персонал не доказва валидно правоотношение за предоставянето на работници от
едно предприятие на друго, по смисъла на глава V, раздел VIIIв от КТ, а и въобще
не касае Я.В., поради което и няма как жалбоподателят да се позовава на него,
респективно за него не е било отпаднало задължението да сключи трудов договор с
това лице, щом същото престира труд при него. Косвена индиция в тази насока е и заявеното от
В., че от месец Март тази година същата има сключен трудово договор с „***“
ЕООД – нещо, което е трудно обяснимо, ако същевременно е налице валидно
правоотношение по договор за предоставяне на работници за същото това лице.
Само за пълнота
следва да се посочи, че по принцип законодателството действително предвижда
задължение за предприятието, осигуряващо временна работа, да уведоми
предприятието-ползвател за липса на регистрация по реда на чл. 74е и сл. от
ЗНЗ. В конкретния случай обаче, видно най-вече от това, че един и същи лица представляват
и двете дружества, последните много добре са били наясно с липсата на такава
регистрация. Въпреки това същите са се опитали да заобикалят закона, сключвайки
Договор за предоставяне на персонал, който както стана дума не отговаря на
императивните изисквания на КТ и ЗНЗ, поради което и няма как да черпят
благоприятни последици от своето недобросъвестно поведение.
С оглед всичко
горепосочено, настоящият състав приема, че правило АНО е преценил, че именно
дружеството-жалбоподател е извършило нарушение на трудовото законодателство,
като правилно е подвел същото под нормата на чл. 62, ал.1 КТ
Съдът намира
обаче, че неправилно АНО е индивидуализирал размера на имуществената санкция,
която следва да се наложи на жалбоподателя.
Нормата на чл. 414, ал.1 КТ предвижда за конкретното нарушение
„Имуществена санкция” в размер от 1500 до 15 000 лв. При издаване на
наказателното постановление административният орган не е изложил никакви
мотиви, които да обосновават определения размер на имуществената санкция от 3
000,00 лева. По делото липсват доказателства, от които да се направи
обоснования извод, че така определеният размер на санкцията е правилен и
законосъобразен, като следва да се има предвид, че мотивите за определяне
размера на наказанието/санкцията е недопустимо да се извеждат по тълкувателен
път. По делото липсват доказателства за предишни нарушения от страна на
търговеца, което безспорно следва да се отчете в негова полза. Ето защо,
настоящият съдебен състав, след като съобрази тежестта и характера на
нарушението, намира, че с оглед целите на административните наказания, визирани
в разпоредбата на чл. 12 от ЗАНН, на търговеца следва да бъде определен размер
на наложената санкция към минималния предвиден от законодателя, а именно 1 500
лева, който е подходящ да осъществи функциите, свързани със специалната и
генерална превенция. Изрично в този смисъл е Решение № 2066/14.11.2018г. по к.н.а.х.д. № 1460/18г. на АдмС-***,
постановено по аналогичен казус.
В заключение съдът счита, че не е налице
хипотеза на маловажност по чл. 28 от ЗАНН, доколкото допуснатото нарушение не
се отличава от останалите нарушения от същия вид, за да се приеме, че
обществената му опасност е явно незначителна.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.2 ЗАНН, ***кият районен съд
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯ Наказателно
постановление № 02-0002162/23.01.2019г., издадено от Директор на Дирекция
„Инспекция по труда” - гр. ***, с което за нарушение на чл. 62, ал.1 от КТ, вр.
с чл. 1, ал.2 КТ и на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.3 от КТ на „***“
ООД с ЕИК: *** е наложена „Имуществена санкция” в размер на 3000 лева, като НАМАЛЯВА размера на наложената санкция
от 3000 лв. на 1500 лв. (хиляда и
петстотин лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.*** в 14 - дневен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да
се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Баев
Вярно с оригинала: М.Р.