№ 507
гр. Варна, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Гергана Д. Найденова
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20243110110214 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Н. Е. К. срещу
„С.к.“ ООД съединени в условията на евентуалност искове за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 6.2 от договор за потребителски кредит №
375586/28.11.2019г. поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в условията на евентуалност като противоречаща на
закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално като заобикаляща
закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обективно кумулативно
съединен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да му върне сумата от 110.12 лева като получена без основание.
В исковата си молба ищецът Н. Е. К. излага, че на 28.11.2019г. е сключил
договор за потребителски кредит № 375586 с ответника „С.к.“ ООД, по силата
на който му е предоставен кредит в размер на 1000.00 лева. Твърди, че
съгласно чл. 6.2 от договора заемателят дължи неустойка за непредоставяне на
обезпечение по заема в размер на 1102.01 лева.
Твърди, че клаузата на чл. 6.2 от договора е нищожна. Поддържа, че
уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко
1
неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична
проявна форма на нарушение на закона и на добрите нрави. Сочи, че по
начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора,
представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява
кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за
длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Липсват
данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на
неустойката, който е и необосновано висок. Ищцата подчертава, че
неустойката в случая представлява допълнително предвидена скрита печалба
за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на
договорна възнаградителна лихва.
Счита, че клаузата е и в пряко противоречие с Директива 2008/48 и
според която кредиторът е длъжен преди сключване на договора да оцени
кредитоспособността на потребителя, което задължение пряко произтича и от
нормата на чл. 16 ЗПК. Сочи, че с атакуваната клауза е прехвърлен риска от
неизпълнение на задължението на финансовата институция върху
потребителя, което счита за недопустимо.
Изложени са съображения и за неравноправност на клаузата на чл. 6.2 от
договора по смисъла на чл. 143 ЗЗП, доколкото е в негова вреда, не отговаря
на принципа за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В този смисъл
неустоечната клауза в чл. 6.2 от договора е в отклонение на закона, както и на
основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските
отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.
Твърди се, че неустойката представлява разход, който следва да бъде
включен в ГПР, което не е сторено. При положение, че бе изпълнено
последното, то и ГПР би бил над максималния размер, установен с нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поради нищожност на клаузата счита и че ответното дружество следва
да му възстанови платената без основание сума, като твърди да е погасил
кредита предсрочно на 20.12.2019г. Общо заплатената сума сочи, че е в размер
на 1143.50 лева.
Предвид горното и сезира съда с искане за прогласяване нищожността
2
на клаузата на чл. 6.2 от договора и осъждане на ответника да върне
получената без основание сума. Претендира и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „С.к.“ ООД депозира
отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищцата, която
е попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила е подробна
информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имала пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могла да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
договора, дори след изтичането на тридневния срок, да е осъзнала, че е
неспособна да се справи с това да представи поръчител или банкова гаранция,
които да отговарят на съответните условия на кредитора, кредитополучателят
е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 7 от същия, за което е информирана с получения Стандартен
европейски формуляр. Поддържа, че от изложеното от ищцата и
процесуалното й поведение, става ясно, че потребителят изобщо не е имал
намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на
кредитите е целяла да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе неоснователни искове за недействителност договора и
неустоечната клауза и по този начин да върне само главницата по кредита.
Ищцата е договаряла недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12
ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
В отговора се излага, че договорената неустойка е компенсаторна, като в
единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска
или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или
уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка.
Излага, че в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като
едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя,
същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. Сочи, че е извършена проверка на
кредитоспособността на потребителя при отправяне на искането за отпускане
3
на кредит от страна на кредитополучателя. Валидността на клаузите от
договора за кредит произтича от това, че са покрити всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Ответникът възразява, че на самостоятелно основание всички изложени
твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от
факта, че между страните са налице и други договори, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. В отговора се излага, че вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права още при сключване на първия договор с
ответното дружество да поиска удължаване на срока за предоставяне на
обезпечение или за замяната му с друг вид, ищецът по своя инициатива е
сключил още пет договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно
при идентични условия. Счита за очевидно, че при сключването на всеки
следващ договор потребителят е била наясно с условията за предоставяне на
обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде
осигурено, но въпреки това е изтеглила заемните суми и се е ползвала от тях.
Поради което счита, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се
обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе
искове за недействителност и връщане на платените суми над главницата,
съответно кумулиране на разноски. Предвид множеството сключени договори
от ищцата, ответникът счита, че не може да се приеме, че е налице
заблуждаваща търговска практика и неравноправност между страните. Моли,
в случай че искът бъде уважен, в полза на ищеца да не се присъждат разноски
за повече от едно производство, предвид и друго заведено дело от него.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
4
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установени
следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявените искове по чл. чл. 26, ал. 1,
предл. 1, евентуално предл. 2, евентуално предл. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, ищецът следва да установи твърдяната нищожност на клаузата на чл. 6.2
от договора, както и размера на заплатената неустойка.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 28.11.2019г. са сключили
договор за потребителски кредит № 375586, като в клаузата на чл. 6.2 от
същия е предвидено заплащане на неустойка от страна на кредитополучателя
при непредоставяне на обезпечение. С протоколно определение от о. с. з.
съдът е обявил за безспорно по делото, че процесното задължение по договора
за кредит е изцяло погасено.
Видно от представения погасителен план /л.48/, заемателят дължи
връщане на сумата от 2340 лева, след начисляване на неустойка в размер на
1102.01 лева.
По установителните искове, предявени в условията на евентуалност за
прогласяване нищожността на неустоечната клауза, на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, евентуално предл. 2 и предл. 3 ЗЗД, съдът намира следното:
Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият
попада в определението на чл. 9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК, с
оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на
клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното
приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР №
1/2013г. ОСГТК на ВКС.
От съдържанието на приобщения договор е видно, че в чл. 6.1. е
уговорено заемателят в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да
предостави обезпечение на кредитора чрез: поръчител или банкова гаранция.
В чл. 6.2 е посочено, че при неизпълнение на това задължение заемателя
дължи неустойка в размер на 1102,01лв., която следва да се заплаща на равни
части към всяка погасителна вноска. Настоящият състав на съда намира, че
договореното като неустойка вземане несъмнено следва да се квалифицира
5
като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите
от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би
понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена
престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са
съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а единствено с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК). По този начин се
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително увеличаване
на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за предоставяне на
обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на
такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК.
На следващо място, включването на тази клауза за неустойка
представлява скрито оскъпяване на кредита, без обаче да се изпълни
изискването по т. 10 на чл. 11, ал. 1 ЗПК и да се посочат ясно и разбираемо
"годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин". В
случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема,
ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката
на формиране на ГПР какви компоненти се включват в него и как е формиран
размерът от 48,16%. Макар годишният процент на разходите да не надвишава
петкратния размер на законовата лихва от 50 %, сумата за "неустойка", не е
включена в ГПР по кредита. Това е в нарушение както на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, така и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР
надхвърля петкратния размер на законовата лихва и се получава значително
нарастване кредита. Заплащането на така наречената неустойка е предвидено
предварително и то без да е обвързано с неизпълнение на главното договорно
задължение, което я превръща фактически в част от кредита, която формално е
изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с
това да е калкулирана в ГПР по кредита.
6
С оглед на гореизложеното, настоящият състав на съда, намира, че
неустоечната клауза по чл. 6.2 от договора за кредит е нищожна поради
противоречие с горепосочените императивни разпоредби на ЗПК. Затова и
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване
на нищожността й поради противоречието й със закона, се явява основателен
и като такъв подлежи на уважаване.
По отношение на останалите възражения за нищожност, заявени в
евентуалност съдът не дължи произнасяне, доколкото не се е сбъднало
процесуалноот условие за разглеждането им /в този смисъл решение №
198/10.08.2015г., постановено по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС/.
По отношение на осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, съдът намира следното:
По делото не е спорен фактът, че ищецът е заплатил изцяло сумата за
уговорената неустойка по чл. 6.1 от договора за кредит. За заплащането е
представено и извлечение от банковата сметка на кредитополучателя, от
което се вижда, че е заплатена сумата в общ размер на 1143.50 лева, която
сума покрива напълно главницата по кредита, както и претендирания в
производството размер на неустойката/. В отговора на исковата молба е
посочено, че не се оспорват извършените плащания по суми за неустойката,
като изрично се признава и неизгоден факт, а именно: че процесното
задължение по договора за кредит е изцяло погасено.
Предвид установяване на недействителността на клаузата от договора,
въз основа на която е начислена процесната сума от 110.12 лева, предмет на
исковата претенция и доказване заплащането на същата сума от ищеца, следва
да се приеме, че правопораждащият фактически състав на исковата претенция
по чл. 55, ал. 1, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото при първоначална липса на
основание е установен в условията на главно и пълно доказване. Затова и
предявеният иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, се явява основателен и като
такъв следва да бъде уважен.
Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, поради което основателно се явява и акцесорното искане за
заплащане на законната лихва, считано от 13.08.2024 г. /датата на входиране на
исковата молба в деловодството на Районен съд-Варна/ до окончателното
7
изплащане на задължението.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Предвид изхода от спора, разноски са дължими в полза на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Същият е представил списък по чл. 80 ГПК,
съобразно който се претендират разноски за платена държавна такса от 85
лева и адвокатско възнаграждение в общ размер на 480 лева по договор за
правна защита от 13.01.2025 г. От ответника е направено възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК, което съдът счете за основателно.
Съдът, като съобрази, че делото не се отличава с правна и фактическа
сложност, намира че следва да бъде определен размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева. В случая, съдът намира за неприложими
предвидените минимални размери на дължимите адвокатски възнаграждения
в Наредба № 1/2004г. предвид задължителното тълкуване, дадено с Решение
от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС, в следния смисъл: „национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл.
101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС“, като „при наличието на такова ограничение
не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики“. Изрично с
цитираното решение се приема, че в последния случай „националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба“.
Поради така изложените съображения окончателният размер на
разноските, който следва да бъде присъден в полза на ищеца, възлиза на 385
лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
по иска на Н. Е. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., бул. „К. Б. *“ № **, ет. *
срещу „С.к.“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Ц. ш.“ № *** *, ет. *, на клаузата за неустойка по чл. 6.2 от Договор за
потребителски кредит № 375586/28.11.2019 г., сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение –поръчителство или
банкова гаранция, предвидено в чл. 6.1. от договора, като противоречаща на
закона.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „Ц. ш.“ № *** *, ет. * да заплати Н. Е. К., ЕГН: **********, с
адрес: гр. В., бул. „К. Б. *“ № **, ет. * сумата от 110.12 лева, представляваща
недължимо заплатена сума за неустойка, начислена на основание чл. 6.2 от
Договор за потребителски кредит № 375586/28.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 13.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „Ц. ш.“ № *** *, ет. * да заплати Н. Е. К., ЕГН: **********, с
адрес: гр. В., бул. „К. Б. *" № **, ет. * сумата от 385 лева, представляваща
сторени в производството съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9