№ 150
гр. Кюстендил, 05.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20221500500042 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№277080/08.12.2021г., подадена от СТ.
Ж. З., с ЕГН **********, с адрес в ***, насочена против решение №260458 от 15.10.2021г.
на Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№745/2021г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт КнРС е признал за установено в
отношенията между страните, че СТ. Ж. З. дължи и следва да заплати на ** сума в размер
на ** лева– главница, като част от общото задължение за главница от ** лева, дължима по
договор за потребителски кредит № FL4606 от 11.06.2008г., ведно със законната лихва от
момента на подаване на заявлението (18.11.2020г.) до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е била издадена Заповед №260244/23.11.2020г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК в производството по ч.гр.д.№2092 по описа на
КнРС за 2020г. и е осъдил СТ. Ж. З. да заплати на **, сума в размер на ** лева,
представляваща деловодни разноски за исковото производство, както и сума в
размер на ** лева - деловодни разноски в хода на заповедното производство по ч.гр.д.
№2092/2020г. по описа на КнРС.
Въззивникът обжалва така постановеното решение изцяло като релевира доводи за
неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния закон и
съдопроизводствените правила и необоснованост.
Твърди, че не е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането
предвид представянето от ищцовото дружество на неподписани от получателя известия за
доставяне, респ. оспорва твърденията, че в пощенските пликове, съответни на процесните
известия за доставяне, се съдържало уведомлението за прехвърляне на вземането, с оглед на
1
което счита, че цесията не породила действие спрямо него.
Възразява като неправилен срещу извода на съда, че ответникът З. е длъжник по
процесния договор за прехвърляне на вземания от 30.11.2017г., както и прехвърляне на
вземания от 18.10.2013г. и твърди, че договорът няма за предмет процесното вземане на З., а
в хода на производството не било доказано валидно възникване на облигационно
правоотношение между З. и **, както и между З. и **.
Определя като неправилен и извода на районния съд, че процесният договор не е
сключен при ОУ, а съдържащите се в него уговорки са индивидуално договорени и счита, че
в договора се съдържат неравноправни клаузи. Позовава се на практика на ВКС по чл.290 от
ГПК. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствените правила като не е обсъдил относимите договорни клаузи от договора
за кредит и ОУ към процесния договор за кредит по отношение на тяхната нищожност
поради неравноправност, което следвало да извърши предвид задължението му служебно да
следи за наличие на такива клаузи, както и с оглед изричното възражение, направено с
отговора на и.м.
Счита, че съдът неправилно е отхвърлил възражението му за изтекла погасителна
давност и твърди, че на основание чл.111 б.„в“ от ЗЗД е изтекла давността за всички
вземания за главница (месечни вноски по кредита) и за други вземания, за които не е
предвиден друг срок в закона, чийто падеж е настъпил повече от 5 години преди датата на
депозиране на заявлението - 18.11.2020г.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение изцяло и отхвърляне на
предявените искове.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна ** чрез пълномощника адв.Трайко Нестори, съдържащ становище за
неоснователност и недоказаност на депозираната въззивна жалба и изложените в нея
твърдения. Въззиваемото дружество оспорва възраженията на въззивника относно
уведомяването за цесия и съдържането на уведомление за прехвърляне на вземания в
представеното писмо, респ. в случай, че съдът приеме, че представените доказателства не
удостоверяват изпълнение на законовите изисквания, длъжникът следвало да се счита за
уведомен от датата на получаване на исковата молба и приложените към нея уведомления.
Позовава се на представените по делото договори за цесия и приложения към тях, от които
било видно, че ** е кредитор на въззивника, а вземането спрямо него е част от цедираните
вземания. Счита, че наличието на облигационно правоотношение между страните в
първоинстанционното производство е безспорно доказано с представените с исковата молба
доказателства. Възразява като необосновани и недоказани срещу твърденията за наличие на
неравноправни клаузи в договора за кредит. Уточнява, че е предявена само частична
претенция от главницата, и подчертава, че съгласно представено по делото бордеро
въззивникът бил получил сумата по кредита. Излага аргументи в подкрепа на твърдението
си, че погасителната давност към момента на подаване на заявлението не е изтекла, като
твърди, че в случая давността е петгодишна за цялото вземане и започва да тече от датата на
падеж на договора – 11.06.2018г.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендират се деловодните разноски във въззивното производство.
ОС-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и горепосочените
въззивна жалба и отговор, прие, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок, от
страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.
Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и съобрази събраните
в производството пред първоинстанционния съд доказателства (във въззивната инстанция
такива не са приобщавани), приема за установено следното:
2
КнРС е бил сезиран с предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск от **, с ЕИК **,
със седалище и адрес на управление *** против СТ. Ж. З., с ЕГН **********, за признаване
за установено по отношение на З. съществуването на вземане на дружеството спрямо него за
сума в размер на ** лева, представляваща дължима главница, като част от общото
задължение за главница цялото в размер на ** лева, дължима по Договор за потребителски
кредит №FL4606 от 11.06.2008г., сключен между *** (с предишно наименование ***) и З.,
вземането по който е било прехвърлено на ищеца с поредица от договори за цесия, ведно със
законната лихва, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№2092/2020г. по описа на КнРС.
От представен по делото договор за потребителски кредит №FL414606/11.06.2008г.
е видно, че между *** (с предишно наименование ***) и С.З. е бил сключен е възникнало
договорно правоотношение, по силата на което на дружеството е предоставило на З. кредит
в размер на ** лева, който З. се е задължил да върне разсрочено - на 120 месечни вноски, с
краен срок на погасяване – 11.06.2018г. Уговорен е бил и ГПР в размер на 17.13 %, а
годишната лихва представлявала сбор от БЛП за съответния период плюс надбавка от 6. 20
пункта.
Видно от банково бордеро №76253/11.06.2008г. сумата по кредита е била
предоставена на З. по банковата му сметка.
С договор за прехвърляне на вземания №1/18.10.2013г. ** и ***, в качеството им на
цеденти, са прехвърлили на ***, в качеството на цесионер, вземания, посочени в
Приложение №1 към договора, в което е включено и вземането към З. по горепосочения
договор за потребителски кредит. До З. е било изпратено уведомление, изходящо от ***, **
и *** за извършената цесия на вземането. Видно от представено известие за доставяне е, че
пратката е останала непотърсена от получателя.
С договор за прехвърляне на вземания от 30.11.2017г., ведно с Приложение №1 към
него, *** е прехвърлило вземането си към ответника на **, както и го е упълномощило от
негово име да го уведоми за цесията. До ответника е било адресирано уведомление изх.
№168/16.01.2018г. от ** за извършеното прехвърляне, но доказателства за получаването му
липсват.
По делото са представени пълномощни – л.31 и л.32 от делото на КнРС, с които
цесионерите по двата горепосочени договора са били упълномощени от първоначалните
кредитори от тяхно име да уведомят длъжниците за сторените прехвърляния на вземанията.
В производството по делото ответникът не е противопоставил възражения за
погасяване чрез плащане на дълга към който и да било от кредиторите.
На 18.11.2020г. ** е инициирало производство по реда на чл.40 от ГПК за издаване
на заповед за изпълнение срещу З. , чрез подаване на заявление, по което е било образувано
ч.гр.д.№2092/2020г. по описа на КнРС. В полза на заявителя е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение с №260244/2020г., срещу която З. е подал възражение в
установения от закона срок. Предмет на заповедта за изпълнение е вземането, предмет на
настоящия иск, който е предявен на основанието и в срока по чл.415 от ГПК.
При тези данни, с обжалваното решение КнРС е уважил изцяло предявения иск, като
е обосновал разбиране за неговата допустимост, с оглед спазването на процесуалните
срокове и идентичността на вземането, а също и такова за основателността му. Съдът е
посочил, че в тежест на ищеца е да установи вземането си както по основание, така и по
размер, а така също да обоснове и активната си процесуална легитимация въз основа на
поддържаните цесионни правоотношения, включително и чрез установяване, че
праводателят му е бил собственик на вземането), а на ответника – да докаже
правоизключващите и правопогасяващите си възражения.
КнРС е посочил, че и по двата договора за цесия цесионерите – по договор за цесия
3
№1/18.10.2013. – ***, а по договор за цесия от 30.11.2017г. – **, са били надлежно
упълномощени да извършват уведомяването на длъжниците по смисъла на чл.99 ал.3 от
ЗЗД, но и в двата случая изпратените уведомления до З. не са били връчени. При все това,
съдът се е позовал на съдебната практика, приемаща, че уведомлението може да се връчи на
длъжника и заедно с исковата молба, който факт да бъде зачетен съгласно чл.235 ал.3 от
ГПК, както и това да бъде сторено валидно от цесионера, действащ като пълномощник на
стария кредитор. При тези разсъждения, КнРС е счел, че ищецъте успял да обоснове
активната си процесуална легитимация по предявения иск.
По същество относно съществуването на вземането, съдът е намерил, че договорът
за потребителски кредит е действителен и е породил правни последици в патримонуима на
страните по сделката. Счел е, че релевираните от ответника възражения за
недействителност на договора са неоснователни, както с оглед липсата на характеристики на
същия да е такъв за закупуването на стоки, така и поради липсата на неравноправки, поради
което нищожни клаузи в него. КнРС е посочил, че процесният договор не е сключен при
общи условия, за да се преюмира, че съдържащите се в него уговорки не са индивидуално
договорени, а напротив, договорът е индивидуален такъв с посочени в същия конкретни
параметри, касаещи същественото съдържание на сделката, като е отбелязал, че дори някои
клаузи от договора да имат характера на общи условия, т.е. да не са индивидуално
договорени, то не се установявало наличието на неравноправни такива.
Същевременно, съдът е приел, че кредиторът по сделката е изправна страна,
доколкото е извършил реално предаване на договорената сума на кредитополучателя, видно
от представеното банково бордеро №76253/11.06.2008г., установяващо и заверяването на
сметката на кредитополучателя. При наличието на валиден договор за потребителски
кредит, по който кредиторът е изправна страна и вземането по който е станало изискуемо с
настъпването на падежа на последната погасителна вноска – 11.06.2018г., съдът е приел, че
исковата претенция е доказана при липсата както на твърдения, така и на доказателства за
заплащане на процесната сума за главница, предявена частично от общо дължима такава в
размер на ** лева.
КнРС е разгледал своевременно направеното от ответника правопогасяващо
възражение за изтекла давност, като е приел, че доколкото вземането за главница произтича
от договор за потребителски кредит, разновидност на общата фигура на договора на заем, а
за вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност
предвид разпоредбите на чл.110 и чл.111 от ЗЗД, то в случая давността е именно 5-годишна.
Отбелязал е, че макар задължението по договора да представлява неделимо плащане и да не
се касае за периодични платежи, доколкото всяка анюитетна вноска е със самостоятелен
отделен падеж, с настъпването на който вноската става изискуема, давността, съгласно
чл.114 ал.1 от ЗЗД е започвала да отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която
плащането е било дължимо. Така е формиран извод, че правото на иск досежно вземанията
на кредитора за всички погасителни вноски, касателно главницата, преди 18.11.2015г. се е
погасило по давност, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било
депозирано на 18.11.2020г. и е прекъснало течението на погасителната давност по
отношение на анюитетните вноски, дължими след 18.11.2015г. Така, дължими, съгласно
приложения погасителен план, са били вноските за главница от 11.12.2015г. насетне и
възлизащи на сума от ** лева. Отчитайки обаче обстоятелството, че исковата претенция е
заявена като частична такава за сума от ** лева, съдът е преценил, че същата следва да се
уважи в пълния й размер.
Окръжен съд-Кюстендил, като съобрази изложеното, намира от правна страна
следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши
4
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо. Разгледан е
иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, след надлежно упражнено право по чл.415 ал.1
от ГПК и предявен иск за установяване на вземането в предвидения от закона срок.
2. Относно правилността на решението:
Според съда, решението е правилно и като такова следва да бъде потвърдено
Настоящият състав споделя изцяло изводите на РС-Кюстендил относно осъществяването на
изискуемите се предпоставки за уважаване на предявения иск, поради което на основание
чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без да намира за
необходимо да ги преповтаря. Доказано е по делото: наличието на договорно
правоотношение по договор за кредит от 11.06.2008г.; изпълнението на задължението на
заемодателя да предостави на З. договорената сума в размер на ** лева; настъпване на
изискуемостта на вземането с изтичане на крайния срок за погасяване – 11.06.2018г.; фактът
на неточно, непълно и частично изпълнение от страна на кредитополучателя; размерът на
дължимия незаплатен остатък от главницата; прехвърляне на вземането по неизпълнения
договор в полза на трето за спора лице, а в последствие – на ищеца по иска – заявител в
заповедното производство; уведомяването на З. за извършената цесия в хода на делото по
силата на упълномощаване на цесионера от цедента. Кореспондиращ на установените факти
е изводът на КнРС, че възражението на ответника за погасяване на вземанията с изтичането
на давностните срокове по чл.110 и чл.111 от ЗЗД е неоснователно, предвид началния
момент за изискуемостта и датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Когато въззивният съд мотивира съдебния си акт по реда на чл.272 от ГПК следва да
изложи съображения във връзка с оплакванията в жалбата. Съгласно чл.269 изр.2 от ГПК
при проверката за правилност на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата. Конкретната въззивна жалба съдържа няколко оплаквания,
изразяващи несъгласие с изводите на районния съд, поради: липса на уведомяване на
длъжника за извършената цесия, липса на доказателства за прехвърляне в полза на ищеца на
вземането спрямо З., липса на валидно договорно правоотношение по предоставяне на
потребителски кредит, неравноправност, а поради това –нищожност на клаузи в договора за
кредит, погасяване на вземанията по договора с изтичане на давностния срок по ЗЗД.
С оглед оплакванията във въззивната жалба, на първо място следва да се разгледа
възражението за липса на доказателства с посочените от ищеца договори за цесия да е било
извършено прехвърляне в полза на трето за спора лице, а в последствие и на ищеца на
вземането по договора за потребителски кредит №FL414606/11.06.2008г. Това становище на
ответника не е ясно от какво произтича, тъй като, както в договора за прехвърляне на
вземания №1/18.10.2013г. с цедент ** и цесионер ***, така и в договора за прехвърляне на
вземания от 30.11.2017г., с цедент *** и цесионер ** изрично е посочено, че вземанията,
предмет на прехвърляне с тези договори са конкретно посочени в приложения към тях и
видно от представените приложения, които са налични като доказателства по делото, в
същите е включено вземането срещу С.З., произтичащо от договора с
№FL414606/11.06.2008г. Посоченото е видно от л.18 и л.27 от делото на КнРС и същото
съставлява основание оплакването да не може да бъде споделено.
На следващо място, потребно е да се обсъди оплакването на жалбоподателя, че
договорите за цесия нямат действие спрямо него, тъй като същият не е бил уведомен за
извършените прехвърляния.
** е поддържало, че е носител на вземане спрямо З., произтичащо от сключен между
него и трето за спора лице – ** договор за потребителски кредит №FL414606/11.06.2008г.,
по който З. е бил неизправна страна и дължи плащане, и от договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 18.10.2013г., както и от последващ такъв от 30.11.2017г., по
5
силата на които вземането на кредитора по горния договор му е било прехвърлено.
За установяване качеството си на цесионер, ** е представило договорите за
продажба и прехвърляне на вземания, ведно с приложенията към тях, сочещи прехвърлените
вземания, сред които и това по гореспоменатия договор с жалбоподателя. Правилен е
изводът на КнРС, че така представените документи легитимират ищеца, като носител на
вземането спрямо З. по договора за потребителски кредит от 11.06.2008г.
За валидността на договора за цесия е без значение уведомяването на длъжника.
Действително,за консолидиране фактическия състав на цесията, съгласно чл.99 ал.3 от ЗЗД,
цедентът е длъжен да уведоми длъжника за прехвърлянето. Това има отношение единствено
с оглед лицето, на което длъжникът дължи плащане, предвид разпоредбата на чл.99 ал.4 от
ЗЗД, доколкото оповестяването е с оглед действието на договора спрямо трети лица и
длъжника. Докато длъжникът не бъде уведомен за извършеното прехвърляне, всички
плащания, които извърши към стария си кредитор се считат валидно изпълнени.
Законодателят е поставил, с оглед сигурност и защита интересите на длъжника и с цел
обезпечаване на точното изпълнение на задълженията му спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл.75 ал.1 от ЗЗД, за прехвърлянето последният да бъде
уведомен от цедента, поради което е правно ирелевантно съобщението, направено от
цесионера. В този смисъл е ТР №1427 от 11.11.1954г. на ОСГК. Посоченото задължение не
изключва възможността предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквато хипотеза е налице в
настоящия случай по отношение и на двата договора за цесия. До Ст.З. е било изпратено
уведомление за двете цесии, но липсват доказателства същите да са получени. Съгласно
Решение №123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д.№12/2009г., II т.о., ТК, постановено по реда на
чл.290 ГПК, „правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от
цесионера (новия кредитор). Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина,
по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде
игнорирано“. В конкретния случай, към исковата молба е било приложено уведомление,
пълномощни, които, ведно с всички преписи, са били връчени на задължената страна в
лицето на ответника. Налага се извод, че най-късно с получаване на исковата молба и
приложенията към нея, З. е бил надлежно уведомен по смисъла на чл.99 ал.3 от ЗЗД. При
това, същият не твърди в междувремието да е извършвал плащания на стария кредитор, а
ако би имало такива, те биха били зачетени за надлежно извършени.
Наред с горното, в производството е доказано съществуването на валидно
задължение на въззивника по договора с първоначалния кредитор, представляващ договор
за заем. Оплакванията за противното не могат да бъдат споделени. Установено е, че на
11.06.2008г. *** (с последващо наименование **) е предоставило в заем на С.З. сумата от **
лева и, че същият се е задължил в срок до 11.06.2018г. на равни месечни вноски в размери
от по ** лева да върне на заемодателя получената сума, ведно с договорена годишна
възнаградителна лихва. Ищецът твърди, че от страна на кредитополучателя е било налице
неизпълнение, при което е дължимо заплащането на непогасената главница в размер на **
лева, както и договорна лихва в размер на ** лева. Ответникът не е направил възражение да
е погасил задълженията чрез плащане.
Напълно следва да бъдат споделени аргументите на районния съд касателно
оплакванията за нищожност на клаузите на договора, поради неравноправност, с които
съдът е приел възражението за неоснователено. Оплакванията на З. в тази посока са
неконкретизирани, но при все това, доколкото както уместно се изтъква в жалбата, съдът
следи служебно за наличието на неравноправни клаузи, извършването на подобна проверка
е дължимо.
6
Договорът за потребителски кредит от 11.06.2008г. е бил сключен между кредитор –
търговско дружество, и физическо лице – С.З.. Сключеният договор, според съда, не
съдържа неравноправни клаузи, които да обуславят недействителност на правоотношението,
от което ищецът твърди да черпи права.
Според чл.146 ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл.143 ал.1 от същия закон, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. По смисъла на §13, т.1 от ДР на
ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. С оглед дадената легална дефиниция,
жалбоподателят З. несъмнено е имал качеството на потребител, поради което процесното
кредитно правоотношение попада в обхвата на потребителската защита по ЗЗП.
Договорите за кредит, в това число потребителски, съставляват финансови услуги и
клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност по чл.143 от ЗЗП - дейността по
кредитиране е изрично посочена като финансова услуга в ДР на ЗЗП.
Съдът счита, че в конкретния случай, с оглед предмета на предявения иск –
установяване вземане за главница– никоя от клаузите в договора за кредит не може да се
приеме за неравноправна, тъй като съществените за настоящия спор договорки са
индивидуално уговорени – страните са предвидили, че на З. се дава в заем сума в размер на
** лева и, че същата подлежи на разсрочено връщане, с краен срок на погасяване –
11.06.2018г. Касае се за клауза, която е характерна за този вид договори, като размерът на
предоставената в заем сума е индивидуално определен, според искането на заемателя.
Съгласно чл.145 ал.2 от ЗЗП, преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет. Същевременно, договорката представлява
съглашение по самия договор и не е включена в общи условия, които са изготвени
предварително и на които кредитополучателят не е могъл да влияе. Погасителният план,
броят и размерът на всяка вноска по него, а и размерът на оставащата главница след всяко
плащане също са договорени индивидуално по договора. Както се посочи, според чл.146
ал.1 от ЗЗП индивидуално уговорените клаузи не могат да бъдат квалифицирани като
неравноправни. Договорката за връщане на дадената в заем сума по никакъв начин не
поставя физическото лице в неравноправно положение, тъй като това е един от
съществените елементи на договора. Липсват клаузи, позволяващи на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора, въз основа на непредвидено в
него основание (чл.143 т.10 от ЗЗП).
Предмет на исковата претенция не е договорената възнаградителна лихва (заявен е
отказ от иска в тази част), поради което е непотребно да се разсъждава за евентуално
наличие на хипотеза на чл.143 т.12 от ЗЗП, според която при осъществяване на
предвидените в нормата предпоставки би могла да бъде неравноправна уговорка, която
предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на
услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят
да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
7
В обобщение може да се посочи, че с
ключеният договор обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия
по кредита; не поставя потребителя в неравностойно положение; действителен е и е породил
правни последици, обвързващи сключилите го страни.
Не може да се сподели и оплакването за погасяв3ане на вземането, предмет на
исковата претенция по давност. Съгласно чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност
се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.Съгласно чл.111 б.Б
и б.В от ЗЗД, вземанията за обезщетения от неизпълнен договор /каквато е лихвата за
забава/ и вземанията за лихви /каквато е договорната възнаградителна лихва/, както и за
други периодични плащания се погасяват с изтичане на тригодишна давност.
Както правилно е посочил районния съд, процесното вземане произтича от договор
за „потребителски кредит“, разновидност на общата фигура на договора на заем, а за
вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид
разпоредбите на чл.110 и чл.111 от ЗЗД. При договора за заем е налице неделимо плащане и
договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е
приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Съгласно чл.114 от ЗЗД,
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Доколкото
исковата претенция има за предмет установяване на вземане само за главница и същата
представлява частичен иск, ирелевантно за изхода на спора е дали ще се приеме, че
давността е започнала да тече от падежа на всяка погасителна вноска, в който случай
вземането за главница би се оказало отчасти погасено по давност, но не и за сума в размер
на ** лева, какъвто е размерът на иска, или от настъпване на крайния срок на договора, в
който случай спрямо датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение цялата незаплатена главница не би била погасена по давност.
Изложеното очертава извод, че вземането за главница в размер на исковата сума не
се е погасило, тъй като до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК – 18.11.2020г., 5-годишният давностен срок не е изтекъл.
Разсрочването на изпълнението не попада в понятието „периодични плащания“ и за
главницата не е приложима кратка давност.
Горните съждения очертават извод за правилност на решението на КнРС, поради
което същото следва да се потвърди.
3. Относно разноските:
Решението на РС-Кюстендил в частта за разноските се явява правилно, с оглед
изхода от настоящото обжалване.
Сторените от жалбоподателя разноски за въззивното производство остават за негова
сметка, предвид неоснователността на подадената жалба.
Въззиваемото дружество е направило разноски за адвокатско възнаграждение, чието
възстановяване е претендирано, а извършването им – надлежно удостоверено и включено в
представения списък по чл.80 от ГПК. Така въззивникът ще следва да бъде осъден да
заплати на ** сумата от ** лева.
Воден от горното, Окръжен съд-Кюстендил
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260458 от 15.10.2021г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д.№745/2021г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА СТ. Ж. З., с ЕГН **********, с адрес в ***, да заплати на ** с ЕИК **,
със седалище и адрес на управление *** сумата от ** лева (**), представляваща сторени
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9