Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.06.2021 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 2170 по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 284294 от 25.11.2019 г., постановено по гр. дело № 71609/2018
г., Софийският районен съд, I ГО, 44-ти състав, е уважил предявения от В.Д.М.
срещу „Т.С.“ ЕАД, иск по чл. 439 от ГПК, като е признал за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 2917,24 лева – главница, както
и сумата от 535,36 лева - лихва за забава за периода от 31.03.2010 г. до
04.07.2019 г., за които е издаден изпълнителен лист от 09.10.2013 г. по ч.гр.
дело № 12497/2013 г. по описа на СРС, 91-ви състав, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 20138380409550 по описа на ЧСИ М.Б..
С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата от 167 лева - разноски по делото за държавната такса, като
сумата от 471,64 лева, на основание чл. 38 от ЗАдв., в полза на адвокат М.Д..
В законоустановения срок, срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД, в която въззивникът прави оплакване, че тригодишната давност за вземането
по издаденият изпълнителен лист е прекъсната и не е текла в хода на процеса. С
оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него постановено
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание в
настоящата инстанция, поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на
адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл.
263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна В.Д.М. чрез
адв. М.Д., в който излага, че тъй като вземането е установено със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, давността е изтекла на
22.01.2017 г., поради което прави искане въззивната жалба да бъде оставена без
уважение и обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на
разноски по чл. 38 от ЗАдв. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В молба,
депозирана преди открито съдебно заседание в настоящата инстанция, поддържа
отговора на въззивната жалба и искането за разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, решението е правилно по следните
съображения:
Предмет на производството по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, е
съществуването на изпълняемото материално право, за което е издаден
изпълнителен титул, а не законосъобразността на провежданото изпълнение.
Изпълняемото материално право обхваща вземанията, така както са посочени в
изпълнителния титул, а защитата може да се основава единствено на
обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
в което е издадено изпълняваното решение, тъй като за фактите към този момент
се формира силата му на пресъдено нещо, респективно след срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК в
заповедното производство, тъй като към датата на неговото изтичане настъпва
преклудиращото действие за сочене на възражения. При предявен отрицателен
установителен иск, основан на изтекла погасителна давност, в тежест на
ответника по делото е да установи при условията на пълно и главно доказване
наличието на факти и обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на
давностния срок.
За да бъде прекъсната давността за вземането по издадения изпълнителен
лист, взискателят следва да е предприел съответните действия, в рамките на
валидно изпълнително дело. Според чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно приетото в мотивите на т.
10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от
взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
С
предприемането на изпълнителни действия се прекъсва давността, приложима към материалното
право, както и започва да тече нов двугодишен срок по смисъла на чл. 433, ал.
1, т. 3 ГПК, т.е. процесуалният закон сочи срок, в който конкретно действие
следва да се осъществи, за да се запази висящността на изпълнителното
производство до пълното удовлетворяване на взискателя.
Същевременно,
при прекратяването на изпълнителното
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, извършените след
прекратяването на изпълнителното производство действия не съставляват валидно
извършени изпълнителни действия и не водят до прекъсване на давността за
вземанията, поради което съдът не следва да ги зачита. Прекратяването на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва по
силата на закона с изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително
действие, насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо
дали това действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
съдебния изпълнител по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е
обективен т.е. при всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва
прекратяване на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Същият смисъл
се извлича от разясненията, дадени в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение №
451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г., ІV г.о. на ВКС.
В случая,
действително по делото са извършени действия, годни да прекъснат давността на 22.01.2014
г., но до спиране на изпълнението по образуваното изпълнително дело по силата
на обезпечителната заповед от 13.11.2018 г. по гр. дело № 71609/2018 г. на СРС,
44 състав, връчена на съдебния изпълнител на 17.12.2018 г. от самия длъжник
молба с вх. № 75485., е изминал период по-дълъг от две години, доколкото
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и изпращането на съобщения за опис на
неиндивидуализирани движими вещи, не са изпълнителни действия по арг. от т. 10
от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед
изложеното, доколкото последното валидно извършено действие, годно да прекъсне давността
за вземането, е запорът от 22.01.2014 г., давността за вземането по изпълнителния
лист от 09.10.2013 г. според мнозинството на съдебния състава е изтекла преди спиране
на производството по изпълнителното дело.
С оглед изложеното, предвид предмета на проверка, въззивната жалба е
неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и като такова следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, разноски
на въззивника не се дължат.
Съгласно направеното искане и списъка по чл. 80 от ГПК, в
полза на процесуалния представител на въззиваемият, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38 от ЗА, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение,
изчислено върху минималния размер чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за настоящата
инстанция от 471,68 лева без ДДС,
на основание § 2а от Наредбата, тъй като по делото не са представени доказателства,
че упълномощеният при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, адвокат е
регистрирано по ЗДДС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 284294 от 25.11.2019 г., постановено по гр. дело № 71609/2018 г.
на Софийския районен съд, I ГО, 44-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на адвокат М.И.Д., с адрес ***, на основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата, сумата в размер на 471,68 лева – адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.