ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 170
гр. Смолян , 28.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и осми април, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Росица Н. Кокудева
Петранка Р. Прахова
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно частно
гражданско дело № 20215400500127 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.418,ал.4 от ГПК.
Постъпила е частна жалба с вх.№ 198/02.02.2021г. от „Т. Б. А. Б.“ ЕАД със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул.“Д. Х.“ № 52-54, с ЕИК **********, представлявано от
изпълнителните директори Н. Г. С. и А. Ч. Д., чрез пълномощника им юрисконсулт Ст. Р. срещу
Разпореждане № 12/06.01.2021г.,постановено по ч.гр.д.№ 316/2020г.по описа на Маданския
районен съд, с което частично е отхвърлено подаденото заявление срещу М. Т. П. за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. В жалбата се поддържат твърдения за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Твърди се, че приложения към заявлението
договор за потребителски кредит № **********/16.09.209г. съответства напълно на изискванията
на чл.10,ал.1 от ЗПК, както и на чл.11,ал.1,т.7-12 от ЗПК.В същия са посочени общият размер на
кредита, лихвения процент, годишния процент на разходите, обективиран в договора погасителен
план и информация по чл.12 от ЗКП.Договорът съдържа уговорки и за обстоятелствата по чл.11.20
относно наличието на право на отказ на потребителя от договора,срокът, в който това право може
да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително и информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29,ал.4 и 6 от
ЗПК, както и размера на лихвения процент за ден. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че
процесният договор е недействителен. Между страните е уговорен ГЛП в размер на 26,93% и ГПР
в размер на 45,82%., който размер не надвишава предвидения в закона петкратен размер на
законната лихва. Лихвата по договора е възнаградителна –за ползване на дадената парична сума е и
към момента на сключване на договора в закона липсват императивни разпоредби относно размера
й. Съгласно чл.2 от ПМС № 5/18.01.1991г. лихвите по депозитите, влоговете и кредитите в левове
се договарят свободно между банките и кредитополучателите на пазарна основа. Неоснователно
съдът е приел че липсват възможности за икономически по-слабата страна, предвид
съществуващото на пазара и свободния избор. Неправилен е и извода му относно ГПР, за
1
изчисляването на който в ЗПК императивно е заложен алгоритъм в Приложение № 1 към
чл.19,ал.2 от ЗПК . В ЗКП е заложено единствено изискване относно размера му като процентна
величина. Моли да бъде отменено обжалваното разпореждане като неправилно и бъде разпоредено
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за претендираните със заявлението суми.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид изложеното в частната жалба и след
преценка на събраните по делото доказателства счита, че частната жалба е подадена в срок ,от
надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба
е неоснователна по следните съображения:
Жалбоподателят „Т.Б.А.Б.“ ЕАД е подал заявление с вх.№ 1913/01.12.2020г., с което е
претендирал издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу М.
Т. П. , по договор за потребителски кредит № **********/16.09.2019г. за сумата от 10 134,62 лева -
главница; 1870,99 лева – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 25.12.2019г. до
28.10.2020г.; 648,82 лева–обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от
25.12.2019г. до 16.11.2020г., ведно със законната лихва върху главницата , считано от подаване на
заявлението до окончателното изплащане на вземането. По заявлението е образувано ч.гр.д.№
316/2020г. по описа на Маданския районен съд и е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ № 2/06.01.2021г. за сумата от 8782,68 лева дължима и
неизплатена главница по посочения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва,
считано от 01.12.2020г. и 210,36 лева разноски, а с обжалваното разпореждане е отхвърлено
заявлението в останалата му част, като заповедният съд е приел, че договорът не отговаря на
изискването на чл.11,ал.1,т.10 във вр. с чл.19,ал.1 и 2 от ЗПК, поради което е недействителен на
основание чл.22 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
съгласно чл.23 от ЗПК, от която чиста стойност съдът е приспаднал погасените вноски. Този извод
на районният съд като краен резултат е правилен.
След като се претендира вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за
паричен заем, сключен между банкова институция и физическо лице, то безспорно длъжникът
има качеството на „потребител”, поради което съдът е длъжен служебно да провери дали
договорът съдържа неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя,
при действието на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на ЕИО на Съвета, разпоредбите на която
с §13а,т.9 от ДР на ЗЗП са въведени в националното законодателство-ЗЗП. В редица свои
решения/Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на Іт.о; Решение № 232/05.01.2017г. по
т.д.№ 2416/2015г. на ІІт.о. и др./ ВКС съобразявайки задължителната практика на СЕС приема, че
съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договори. Ако съдът
констатира, че клауза от договора е във вреда на длъжника, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и на потребителя, следва да направи извод за нейната евентуална неравноправност, и да отхвърли
заявлението по отношение на това вземане, като останалите предпоставки, за да се установи, че
клаузата е неравноправна, поради което нищожна, подлежат на доказване в исков процес, при
условията на състезателно начало и събиране на доказателства, като в този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск.
От представения по делото Договор за потребителски кредит № **********/16.09.2019г.
се установява, че „Т.Б.А. Б.“ ЕАД е предоставила на М. Т. П. потребителски кредит в размер на 10
2
000 лева за срок от 24 чесеца до 25.09.2021г. при годишен лихвен процент от 26,93% и ГПР от
45,82% , при месечна погасителна вноска от 608,66 лева ,съгласно погасителен план по чл.11.2 от
договора. В чл.7.1 е уговорена и еднократна такса за оценка на риска в размер на 1200 лева, която е
дължима в деня на подписването на договора, финансира се от кредитора и се възстановява от
потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план, като сумата е включена в
общия размер на кредита ,който е 11 200 лева. Поради неплащане на три последователни вноски на
25.12.2019г., на 25.01.2020г. и на 25.02.2020г. Кредиторът е обявил целия кредит за предсрочно
изискуем като е уведомил да това кредитополучателя с Уведомление за предсрочна изискуемост
от 11.09.1019г., получено от кредитополучателя на 28.10.2019г. с писмо с обратна разписка .
Въззивният съд счита, че клаузата от процесния договор, предвиждаща еднократна такса за оценка
на риска е нищожна по следните съображения:
По общо правило липсва основание да се отрече правото на кредитора да изисква
заплащането на такса, покриваща разходите по оценка на кредитоспособността на
кандидатстващото за кредит лице и риска за заемодателя. Обичайно в търговската практика на
кредитните институции е заплащането на такава такса да се изисква при сключването на
договора/отпускането на кредита. В този случай не се касае за предоставена от банката услуга на
потребителя, а за действия, извършени преди сключването на договора за кредит. В този смисъл
липсва основание да се приеме, че тази такса съставлява главница по договора за кредит и
подлежи на олихвяване с договорения лихвен процент, независимо, че плащането й е разсрочено
от кредитора. Таксата се дължи еднократно като забавата от страна на длъжника в плащането
може да породи за кредитора само вземане за обезщетение на забавата. Не случайно в чл.7 от
договора “Общ размер на кредита и условията за усвояването му”, задължението за еднократна
такса за оценка на риска е изведено отделно, самостоятелно, след изрично посочените суми като
предоставян кредит от 10 000 лева и 1200 лева такса за оценка на риска или общ размер на
кредита – 11 200 лева. Да се твърди, че кредиторът е предоставил в заем на длъжника сума за
погасяване на задължение, възникнало от същия този заемен договор, е правен и житейски абсурд.
Очевидно е, че завоалираната формулировка на начина, по който длъжникът следва да плати
определената от кредитора такса за оценка на риска цели необосновано оскъпяване на кредита,
чрез начисляване върху посочената такса на възнаградителна лихва в ущърб на потребителя като
икономически по-слаба и недостатъчно информирана страна, което на общо основание е
недопустимо. Следва да се отчете и фактът, че договорът е сключен в същия ден (16.09.2019г.), в
който кредитоискателя М. Т. П. е отправил искане до банката за получаване на кредит, с оглед на
което и при липсата на яснота (каквото е изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК) относно основанието и
размера на исканата такса (проста такса по тарифа на банката или като процент от разрешения
кредит) не би могло обосновано да се приеме, че действително от страна на кредитора са
направени разходи по проучване платежоспособността на кредитополучателя и оценка на риска от
евентуалното негово кредитиране, чието компенсиране се търси с тази такса. При тази фактическа
обстановка в случая се касае по-скоро за покриване на сумата, която банката следва да задели
като резерв за покриване на потенциалната загуба от предоставения необезпечен кредит и в този
смисъл изискването за заплащане на такава такса е в колизия с нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК,
доколкото касае действия на кредитора, свързани с усвояването и управлението на кредита, което е
недопустимо.От изложеното се налага извода, че клаузата в договора,предвиждаща заплащане на
такса за оценка на риска не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел заобикаляне
на закона (ЗПК), поради което и на основание чл.21, ал.1 ЗПК e нищожна и не поражда права и
3
задължения за страните по заемното правоотношение. Посочената такса от 1200 лева е включена в
погасителните вноски, както и в годишния процент на разходите по кредита, посочен в чл.10 от
договора за кредит в размер на 45,82 %.Следователно след като клаузата, предвиждаща такса за
оценка на риска е нищожна, то и посочения в договора ГПР не отговаря на действителния, както и
общата дължима сума. Правилно заповедният съд е приел, че процесния договор не отговаря на
изискването на чл.11,ал.1,т.10 във вр. с чл.19,ал.1 и 2 от ЗПК, тъй като макар и формално да е
посочен ГПР в размер на 45,82%, тази стойност не отговаря на действителната, поради което
договорът не съдържа точно посочване на ГПР,поради което е недействителен на основание чл.22
от ЗКП. Затова на основание чл.23 от ЗКР кредитополучателят следва да върне само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита.Като е достигнал до същия
извод заповедният съд е постановил правилно разпореждане, което следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 12/06.01.2021г.,постановено по ч.гр.д.№ 316/2020г.по
описа на Маданския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4