О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
Гр.Ловеч,………...2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети май
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. дело № 283 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила
частна жалба от „Агенция за контрол за просрочени задължения"ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.”Васил Левски” №
114, етаж Мецанин, представлявано от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.А. срещу
Разпореждане № 1125 от 25.03.2019 г. по ч.гр.д. № 576/2019 г. на Районен съд – Ловеч в
частта, с която е отхвърлено Заявлението му за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното
вземане за неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 443.97
лв. и за разходи и такса за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 200.00
лв.
Счита, че същото е постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и е
необосновано. Излага съображения, че заповедният съд е превишил правомощията
си, дадени по смисъла на заповедното производство, инкорпорирано в ГПК. Твърди,
че смисълът на заповедното производство е в една бърза, по-евтина и опростена
съдебна процедура да се установи дали твърдяното вземане е спорно и в случай,
че то е безспорно, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително основание,
даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.
Тези цели са прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и
на Съвета от 11 юли 2007г. за създаване на европейска процедура за искове с
малък материален интерес и в Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския
парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска
заповед за плащане. В Доклад от 13.10.2015 г. на Комисията до европейския
парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно
прилагането на Регламент (ЕО) № 1896/2006 е посочено, че бързото и ефективно
събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно значение за
стопанските субекти в Европейския съюз. Твърди, че в конкретния случай първоинстанционният съд ограничава постигането на основните
цели, заложени в заповедното производство, чрез издаването на правопреграждащ акт, с който възпрепятства изначално
възможността на кредитора да претендира ликвидното и изискуемо вземане в цялост
чрез издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и в следствие на това не
дава възможност да се реши дали процесното вземане е
спорно или не. Видно от мотивите, в оспореното Разпореждане, съдът, опитвайки
се да докаже неравноправността на процесиите вземания и тяхната нищожност,
пропуска да съобрази и нарушава основни начала на ГПК, а именно заложените
такива за диспозитивно и служебно начало
,инкорпорирани в чл. 6 и чл. 7 от ГПК. Изложени са съждения за неравноправност
в условията на това едностранно производство, без на заявителя да бъде дадена
възможност да обоснове и докаже индивидуално договаряне, което от своя страна
води до предрешаване не спор, който е възможно и да не съществува между
страните.
На следващо място посочва, че изложените мотиви не
противоречат на европейското законодателство и съдебна практика, които макар и
задължителни за националните съдилища на държавите-членки, следва да се
прилагат при отчитане на спецификите на правната система и да бъдат
имплементирани съответно, особено когато се касае за директиви, както е в
настоящия случай. Излага, че нито Директива 2008/48 за договорите за
потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на
нарушения с цел защита на интересите на потребителите, предвиждат процесуални
механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно
нищожността на клаузи, като съдържащата се в процесния
договор. В решение С-618/10 СЕС действително приема, че в заповедното
производство съдът следва да приложи правилата на директивата и без наличие на
възражение, но при определени условия - при наличие на необходимите фактически
и правни данни. Посоченото уточнение следва да се тълкува в смисъл, че в
процедури, в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да прави
подобна проверка. В мотивите на същото решение изрично е посочено, че при липса
на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания,
правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във
вътрешното право на държавите - членки въз основа на принципа на процесуалната
им автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от
правилата, които уреждат подобни вътрешни положения, нито да правят практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на
потребителите от правото на Съюза. Счита, че нищожността на договорни клаузи,
поради неравноправният им за потребителя характер, е особен вид
недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със закона
или с добрите нрави. В разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК е предвидено,
че пречка за издаване на заповед за изпълнение е налице, когато незаконно или
неморално е самото искане. В практиката противоречието със закона по смисъла на
чл.411. ал.2. т. 2 от ГПК се свързва например с хипотези, когато със
заявлението е поискано предаването на движими вещи, извадени от граждански
оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под особен правен
режим, т.е. хипотези, при които незаконността следва по очевиден и неподлежащ
на съмнение начин от самото искане.
Законосъобразното осъществяване на фактите, на които
искането по чл.410 от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при
произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 от ГПК, още повече, че
подобна проверка несъмнено предполага запознаване с писмените доказателства, в
които съответните факти са обективирани, а такива в
производството по чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя.
Цитира и разпоредбата на чл.143 от ЗПК относно
„неравноправния характер" на претендираните
вземания,като твърди, че след като съдът не разполага с доказателства,
заповедния съд не може да извърши преценка дали са налице предпоставките за
неравноправност и да формира извод, дали уговорките в договора за потребителски
кредит са определени индивидуално или не.
По отношение вземането за неустойка за неизпълнение на
договорни задължения изтъква, че
неустойка по своята същност представлява форма на договорна отговорност,
служеща като обезпечение в случай, че възникне неизпълнение на задължението от
страна на кредитополучателя. Посочва, че в случая неустойката е начислена
вследствие неизпълнението на поетите договорни задължения от страна на
кредитополучателя за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Позовава се на ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в което се приема, че неустойката следва да е нищожна
само ако единствената цел, за която тя е уговорена, излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Твърди, че в случая не е налице такава хипотеза, тъй като уговорената неустойка
има обезпечителна функция. В подкрепа на становището си излага съображения, че
въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорената
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка, като се отчита не само
съдържанието на договорната клауза, а и други фактори като свободата на
договаряне Дори да се приеме, че е прекомерна, то това не я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер.
По отношение претендираната
със заявлението сума за разходи и такси счита, че неправилно първоинстанционният съд е обвързал сумата, представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране с чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като от
неправилното квалифициране на правното основание е достигнал до правни изводи,
чрез които е счел процесната клауза за нищожна като
противоречаща на закона. Позовава се на нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК,
съгласно която кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На следващо
място цитира и разпоредбата на чл.19, ал.3 от ЗПК, според която „При
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит ….”.
Прави извод, че законодателят е предвидил възможността за начисляването
на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляването на ГПР по
кредита. В подкрепа на доводите си цитира многобройна съдебнапрактика.
Моли да бъде отменено разпореждането на първоинстанционния съд, като бъде издадена Заповед за
изпълнение за сумите, претендирани със Заявлението по
чл. 410 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество - неоснователна.
От приложените по делото
доказателства се установява, че производството по ч.гр.д. № 576/2019 год. по
описа на РС Ловеч е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от
„Агенция за контрол за просрочени задължения" ООД за издаване на заповед
за изпълнение срещу длъжника Калина
Славева П. за
парично вземане в размер на сумата
1499.93 лв. – главница до погасяване на кредита, 120.10 лв. договорна лихва за периода от 14.10.2016 г.
до 06.02.2018 г., 443.97.00 лв. неустойка за неизпълнение на задължение от 06.11.2016 год. до 06.02.2018 г., 200.00 лв.
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, 168.15 лв. законна
лихва от 07.02.2018 г. до 13.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски по делото в
размер на 48.64 лв. държавна такса и 200.00 лв. за процесуално
представителство.
Първоинстанционият съд е издал заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, като е разпоредил длъжникът Калина Славева П., ЕГН
********** да заплати на кредитора „Агенция за контрол за просрочени задължения"
ООД сумата от 1499.93 лв. – главница, 120.10 лв. договорна лихва за периода от 14.10.2016 г.
до 06.02.2018 г., 168.15 лв. обезщетение за забава за периода от 07.02.2018 г.
до 13.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда – 22.03.2019 г. до
изплащане на вземането.
С разпореждане № 1125 от 25.03.2019 г. по ч.гр.д.
№ 576/2019 г. ЛРС е отхвърлил
заявлението по чл.410 от ГПК в частта относно искането да бъде издадена заповед
за изпълнение за сумата от 443.97 лв. –
неустойка за неизпълнение, както и за сумата 200.00 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране. В
мотивите на обжалваното разпореждане са изложени доводи, че в отхвърлената част
заявлението противоречи на закона.
Настоящата инстанция изцяло споделя
направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.
411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. В случая претенцията на заявителя, наред с главница,
договорна лихва и лихва за забава, включва и начислена неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и разходи и такси за извънсъдебно събиране
на задължението. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона
за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от
съда и по специално императивното правило на чл.
33, ал.1 и 2
от ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Според ал.
2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът
намира, че с твърденията за въведени с Договор за паричен заем №
482455/08.10.2016 г. клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение на
задължение, разходи за извънсъдебно събиране на задължението, при определени
условия след сключване на договора и настъпване на падеж на главните
задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното
съдът приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33
от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за
страните, респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410
от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд.
На следващо място допълнителен аргумент за
отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 443.97 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира в нормата на
чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т.12 от
заявлението става ясно, че задължението на кредитополучателя, отнасящо се до
осигуряването на поръчителство не е определено като предварително условие за
сключване на договора. Това противоречи на принципа за добросъвестност и цели
да се създадат предпоставки за начисляване на неустойка, което води до
оскъпяване на кредита. Изложеното обуславя извода, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна
функции и цели неоснователно обогатяване на кредитора., което я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в
частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за разходи такси за
извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.
Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата
на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите за
извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма, изпращане на
покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани дружества за
събиране на вземания и др. не представляват допълнителни услуги, които
кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с управлението на кредита. На следващо място с оглед
твърденията на заявителя, тези суми са уговорени в размер на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане
сумите и еднократна такса от 120.00 при настъпване на предсрочна изискуемост,
независимо от реалните разходи, които биха били направени за събиране на
задълженията на кредитополучателя. Следователно те не представляват разходи, а
предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели
заобикаляне и на ограничението на чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Поради това тези
клаузи не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с
която са претендирани произтичащите от тях вземания,
заявлението по чл.
410 от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на
закона.
Съдебният състав счита, че не следва да
обсъжда наведените в частната жалба доводи относно неравноправност на
договорните клаузи и позоваването в тази насока на Регламенти на Европейския
парламент и съвета, както и разпоредбата на чл.143 от ЗПК, тъй като първо-инстанционният съд в мотивите на обжалваното
разпореждане не е направил изводи досежно тяхната неравнопоставеност. Същият не
е излязъл извън своите правомощия, като изцяло се е съобразил с действащата
нормативна уредба и обхвата на проверка, която следва да извърши.
Ето защо въззивният съд намира, че изложените в частната жалба
възражения са неоснователни. Районен съд Ловеч е постановил в обжалваната част
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1125/25.03.2019 г., постановено по
ч.гр.дело № 576/2019 год. по описа на Районен съд Ловеч в частта, с която е отхвърлено подаденото от „Агенция за
контрол на просрочени задължения" ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София , бул. „Васил Левски" 114, етаж Мецанин,
представлявано от управителя Т.Я.К., чрез пълномощника юрисконсулт Д.В. Александорова Заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, срещу длъжника Калина Славева П., ЕГН ********** ***
относно претендирано вземане за неустойка в размер на
443.97 лв. за неизпълнение на задължение и за разходи и такси за извънсъдебно
събиране в размер на 200.00 лв.
Определението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.