Р Е Ш
Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 08.06.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и седми май, две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 1271 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Производството е образувано по искова молба, депозирана
от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД против К.Г.К..
В исковата молба се сочи, че в хода на производството по
ч.гр.д. № 2644 от 2017 г. на КРС била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, против постъпило възражение, заради което в срока
по закон била депозирана исковата молба в настоящото производство.
Ищецът твърди, че по силата на Договор № 2780542 от 30 март 2017 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и К.Г.К., погрешно посочен в заявлението по чл. 410 от ГПК като
договор от 31.03.2017 г., на ответника бил отпуснат заем в общ размер на
1000.00 лева, усвоен веднага след сключването му. За ползването на
предоставената сума страните приели, че се дължи договорна лихва, в размер
посочен в договора. Поради това ответникът следвало да върне сумата на 13
двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 84,37 лева /включваща
първоначална главница и договорна лихва/.
Към настоящия момент дължимата главница била в размер на
1000.00 лева, а договорна лихва 96,81 лева за периода от 13.04.2017 г. – датата на първата вноска до 28.09.2017г. –
датата на постъпване на падежа на договора.
До момента обаче, не били извършвани плащания на нито
една погасителна вноска.
По силата на договора ответникът се задължил в 3-дневен
срок от усвояването на сумата да предостави на Заемодателя едно от
обезпеченията, посочени изчерпателно в Договора, като се е съгласил при
неизпълнение на посоченото задължение да заплати неустойка. Поради това, че в
посочения срок не представил обезпечение била начислена неустойка в размер на
451.88 лева, която била дължима като допълнителна сума към всяка от
погасителните вноски.
Разпоредбите на договора предвиждали, че съгласно тарифа
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД при забава на плащане на погасителна вноска с
повече от 30-календарни дни се начислявали разходи за събиране, представляващи
такси и разноски за напомнителни писма, електронни съобщение, телефонни разговори
и посещения на адрес в размер на по 9 лв. на всеки 30-дневен период, до
максимален размер от 45 лева. Заради това ответникът дължал и сумата в размер
на 45 лева. Ответникът трябвало да изплати целия заем на 28.09.2017 г. – по
следната падежна дата, като от тогава до подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както и на настоящата искова
молба, сроковете по всички падежи на тези остатъчни вноски били изтекли, но
изпълнение на задължението не било извършено, поради което се дължало и
обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер
на 31,23 лева от 29.09.2017 г. – датата следващата деня на последната
погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението –
30.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
По силата на сключен Рамков договор за прехвърляне на
парични задължение /цесия/ от 30.01.2017 г. на основание чл. 99 от ЗЗД и
Приложение 1 към него ор 01.11.2017 г. между „Изи Асет мениджмънт“ АД, ЕИК:
********* и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********,
вземанията по процесния договор били прехвърлени на настоящия ищец изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Ето защо се иска да бъде установено в отношенията
между страните, че ответникът има задължения към ищеца в размер на 1000,00 лева
главница, дължима по Договор с № 2780542 от 30.03.2017 г; 96,81 лева договорна
лихва за периода 13.04.2017 г. до 28.09.2017 г.; 451,88 лева неустойка за
неизпълнение на договорно задължение; 5.00 лева разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просроченото задължение; лихва за забава /мораторна лихва/ върху
непогасената главница, в размер на 31,23 лева от 29.09.2017 г. – датата,
следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на
подаване на заявлението – 30.11.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми в хода на заповедното
производство по ч.гр.д. №2644/2017 г. на КРС била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
След прецизиране на
искането в хипотезата на чл. 129 от ГПК, не е поддържана претенцията по
исковете за установяване на вземане от 5.00 лева разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение; лихва за забава /мораторна
лихва/ върху непогасената главница, в размер на 31,23 лева от 29.09.2017 г. –
датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до
датата на подаване на заявлението – 30.11.2017 г.,).
Претендират се и направените съдебни разноски и
възнаграждение за процесуално представителство на осн. чл. 78, ал.8 от ГПК в
общ размер на 350,00 лева, от които – 50.00 лева по чл. 13, т.2 от НЗПП за
подготовка на документи за завеждане на дело и 300.00 лева по чл. 25 от НЗПП.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на
отговор. Твърди, че исковата претенция е неоснователна, както и че няма
задължения към ищеца. Оспорва приложените писмени документи.
С Определение № 1615/06.12.2019 г. и по реда на чл. 218 от ГПК, по
делото е конституирано като трето лице помагач „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК: *********.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за
паричен заем №2780542 от 30.03.2017
г. – „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставило на ответника
сума в общ размер на 1000.00 лв., платими на 26
равни двуседмични вноски, всяка в размер на 84.37 лева за периода 13.04.2017г.
– 28.09.2017г., с лихва при фиксиран
годишен лихвен процент 35,00% и ГПР 41,74 %.
Не се спори, че
пълната сума по договора не е възстановена.
Видно от приложения и неоспорен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 30.01.2017 год. сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищеца, както и
подписано на 01.11.2017 г. Приложение 1 към
него, вземането по договор за
потребителски паричен кредит с № 2780542,
било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви.
Цесията била потвърдена
на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД видно от приложените по делото писмени
доказателства – на л. 21 от делото.
Съгласно т.4) от Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), вземанията индивидуализирани в
Приложение №1 са неразделна част от договора.
Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща описание
на процесното вземане на името на настоящия ответник.
С
представено по делото пълномощно на л. 22
ищецът бил натоварен да извърши от
името на упълномощителя уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 30.01.2017 год.
В исковата
молба е направено искане уведомлението за цесия да бъде връчено ведно с
исковата молба и останалите приложения към нея. Последната е връчена на
длъжника, ведно с приложенията на 14.11.2018 г. по месторабота /спр. л. 41 от
делото/. Но с договор за прехвърляне на вземания процесното вземане е било
прехвърлено на третото лице помагач на 03.05.2019 г.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. №2644/2017 г.
на КРС, в полза на заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 1481/2017 г., връчена на длъжника по
месторабота на 03.04.2018 г. С Възражение вх. № 10235/19.04.2018 г., подадено
по пощата на 18.04.2018 г., длъжникът е оспорил вземането, а заповедният съд е
указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок, като именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по
заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни
искове.
Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, според което общият размер на задължението е 1584.92 лв., от които:
главница – 1000.00 лева, договорна лихва: 96.81 лв., неустойка – 451.88 лв.,
лихва за забава – 31.23 лв. и разходи за събиране на вземането – 5.00 лева. Има
извършено плащане в размер на 40.00 лева, отнесени към погасяване на част от
задължението за събиране на вземането по извънсъдебен път.
От приетата по делото съдебно-графологична експертиза се
установява, че положеният в процесния договор подпис е на лицето К.Г.К., ЕГН: **********,
ответник в настоящото производство.
Останалите събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
По
допустимостта: Предявени са
установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на
вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК,
за което е било образувано ч.гр.д. № 2644/2017 г. на КРС.
Целта на образуваното производство е да установи
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Предпоставка за
надлежното сезиране на съда е постъпило писмено възражение от длъжника по чл.
414 ГПК, както и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК заявителят да е предявил иска по
чл. 422 ал. 1 ГПК за съществуване на вземането си, за което е издадена
заповедта за изпълнение.
Тук, при
извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция (необходима
по съображенията в т.
10а на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС) се установи, че в полза на ищеца е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
вземането, предмет на настоящата искова молба. Заповедта е била връчена на
длъжника на 03.04.2018 г. по месторабота, като в законоустановения срок
длъжникът е подал възражение по чл. 414, ал.2 от ГПК (двуседмичен съгласно
редакцията на чл. 414, ал.2 от ГПК, действаща към момента на възникване на
процесуалното правоотношение). Указанията на
заповедния съд до заявителя са били съответни на установените обстоятелства, доколкото възражението е
депозирано на 18.04.2018 г. по пощата (спр. пощенско клеймо), респ. постъпило е
в съда с вх. № 19.04.2018 г., макар че двуседмичният срок е изтекъл на
17.04.2018 г., но към момента на
получаване на съобщението действащо право е разпоредбата на чл. чл. 61, ал. 2 от ГПК. Посоченият текст в закона е въведен с изменение на
ГПК, обнародвано в ДВ бр. 86 от 2017 г. от 27.10.2017 г. и е отменен с
изменение на ГПК, обнародвано в ДВ бр. 65 от 2018 г. от 07.08.2018 г., в сила от 01.09.2018
г. Той предвижда, че сроковете по ГПК
спират да текат за страните по време на официалните празници по чл. 154, ал. 1
от Кодекса на труда (КТ), с изключение на сроковете по делата по чл. 329, ал. 3
от ЗСВ. От своя страна посочената ал. 1 на чл. 154 от КТ предвижда, че Велики петък, Велика събота и
Великден – неделя и понеделник, които в съответната година са определени за
празнуването му, са официални празници. През 2018 г. посочените дни са определени на дати –
06.04. – Велики петък, 07.04. – Велика събота, 08.04 - Великден и 09.04 –
понеделник след Великден. При граматическото, логическото и систематическото тълкуване на
нормата на чл. 61, ал. 2 ГПК се налага изводът, че изключението, съдържащо се в нормата – с
изключение на сроковете по делата по чл. 329, ал.
3 ЗСВ, се отнася единствено за времето на съдебната ваканция по чл. 329, ал.
1 ЗСВ, през което не спират да текат сроковете по особената
категория дела, визирани в чл. 329, ал.
3 ЗСВ, вкл. заповедните
производства, попадащи в производствата по чл. 329, ал.
3, т. 6 ЗСВ. Следователно през времето на официалните празници
сроковете не текат и за тази особена категория дела. В този смисъл е и
практиката на касационната инстанция, постановена с Определение №
334/30.07.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 2382/2018 г., ГК, III г. о.
Но, въпреки изложеното, претенцията се възприема за
недопустима, поради следното:
С установената трайна съдебната практика на съдилищата се приема, че между
заявлението пред съда по заповедното производство и установителния иск пред
гражданския съд следва да съществува идентичност, тъй като искът продължава
защитата на кредитора.
Съдът, който разглежда предявения по
реда на по чл.422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава
защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното
производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика
на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното
производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното
материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от
кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази
преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум.
В
настоящия случай, подобен идентитет не е налице по основание. В заповедното производство заявителят изрично сочи,
че претендира процесното вземане на основание Договор за кредит № 2780542,
сключен на 31.03.2017 г. В настоящото
исково производство ищецът (преди
заявител) претендира процесното вземане на основание – Договор №2780542, сключен на 30.03.2017 г. При тази разлика с евентуалното произнасяне
на съда, би се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите. Отделен е
въпросът, че правото на защита на длъжника би било сериозно накърнено. Посочването на друго основание,
от което произтича вземането (в случая - още един договор ), различно от твърдяното в заявлението,
за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание
по смисъла на чл.404, т.1, предл.4 ГПК, обуславя недопустимостта на
установителния иск по чл.415, ал.1 ГПК (така Решение № 169/04.01.216 г. по т.д.
№ 700/2011 г. на ВКС, II т.о., пост. по реда на чл. 290 ГПК).
Поддържаното становище, че ищецът е допуснал
техническа грешка на посочената в датата на сключването на Договора, която може
да бъде отстранена в исковото производство, не се споделя от този съдебен
състав. Това е така, защото искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на
исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника -
длъжник така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената
заповед за изпълнение. Датата на сключване на договора е съществена
характеристика на вземането досежно неговата индивидуализация, доколкото е
възможно да са сключени няколко договора между страните от различни дата под
същия номер. Освен това, в случай, че беше посочена правилната дата на
сключване на договора, длъжникът можеше да не възрази срещу издадената Заповед.
Дори да се приеме, че в подаденото заявление е допусната техническа грешка, последиците
от допускането й следва да се понесат от настоящия ищец, който, в качеството си
на заявител,не е очертал твърденията си, според действителното фактическо
положение, тъй като съдът се е произнесъл именно съобразно искането му и
изложените в заявлението обстоятелства.
Въпреки дадените указания, ищецът не мотивира правен интерес от
установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за дължимост на
процесните вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Ето защо и на
основание чл. 130 ГПК, производството по делото следва да се прекрати, тъй като
така предявените искове са недопустими.
За прецизност може да се допълни,
че дори и да несе споделя горното, претенцията би била и неоснователна, поради
следното:
Съдът намира, че няма пречка,
поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът
следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане (решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.). В този смисъл още е и
ТР ОСГК на ВС на НРБ № 1/54 г., а също така и решение № 3
по т. д. 1711/13 г. на ВКС, I т. о., решение № 78
по т. д. 2352/13 г. на ВКС, II т. о, всичките постановени по реда на
чл. 290 ГПК.
Съгласно Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК,
и следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Следователно, ищецът не е
материално – правно легитимиран по настоящите искове, тъй като към момента на
приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция той не е носител на
претендираните вземания. Техен носител се явява третото лице – помагач, като
длъжникът-ответник е надлежно уведомен за цесията и същата е произвела действие
по отношение на него. Присъждането на процесните вземания в полза на цедента би
се явило незаконосъобразно, тъй като длъжникът би платил (евентуално) недължимо
на дружество, което не е носител на вземанията. В същото време третото лице –
помагач не е предявило иск срещу ответника, поради което и присъждане на
вземания в негова полза би се явило произнасяне по непредявен иск.
На
практика В допълнение съдът счита, че
Клаузата за неустойка при
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение в 3- дневен срок е нищожна,
като противоречаща на добрите нрави. такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредита е отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараства, тоест опасността
от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение
в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на
изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение
да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той
следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson). На следващо място следва да се посочи, че неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно
обогатяване. На последно място, по този начин се заобикаля законът,
тъй като императивната разпоредба на чл.
33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва,
а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че
вземането няма да бъде събрано. На практика така се стига до кумулирана
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което
е недопустимо. При това още веднъж следва да се подчертае, че тези вреди са
самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно
обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне преди
да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция
не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да
претендира описаната неустойка.
При този изход на делото и
съгласно указанията в т.13 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК, ВКС, издадената заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК следва да бъде обезсилена в заявената тук част, а досежно исковете, които реално не са заявени, макар и в
хипотезата на чл. 129 от ГПК - по исковете за установяване на вземане от 5.00
лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение; лихва
за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 31,23 лева
от 29.09.2017 г. – датата, следваща деня на последната погасителна вноска на
паричния заем до датата на подаване на заявлението – 30.11.2017 г.,),
заповедта подлежи на обезсилване от заповедния съд, доколкото следва да се
приеме, че за тях установителен иск не е предявен в срока по закон.
По разноските в
настоящото производство:
Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК
е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК
предвижда, че съдът се произнася и по исканията на страните за разноски във всеки
акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Ето защо и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора, разноски се дължат единствено на
ответника, но т.к. няма доказателства за сторени такива, като в приложения
договор за правна помощ на л. 97 от делото липсва отбелязване за плащане на
адвокатския хонорар, съдът не дължи произнасяне в т.см.
По разноските в заповедното
производство: В
съдебната практика се възприема принципното разбиране, че с подаването на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и предявяването на иск за
установяване съществуването на вземането, изпълнителната сила на заповедта в
частта за разноските отпада. Заради това при постановяване на решението си по
установителния иск, съдът в исковото производство разпределя отговорността за
разноските, направени в заповедното производство. Ето защо на основание т. 12
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, и с оглед изхода от спора. В случая липсват доказателства ответникът да
е направил разноски в хода на заповедното производството, поради което такива
не следва да му се присъждат.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата претенция на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД,
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписвания с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, представлявано от Р. А. и Т. К., за признаване за установено в отношенията между страните по
делото, че ответникът К.Г.К.,
с ЕГН **********, с адрес ***, има задължения към ищеца в размер на 1000,00 лева главница, дължима по
Договор с № 2780542 от 30.03.2017 г; 96,81
лева договорна лихва за периода 13.04.2017 г. до 28.09.2017 г.; 451,88 лева неустойка за неизпълнение
на договорно задължение; (като в
хипотезата на чл. 129 от ГПК не е поддържана претенцията по исковете за
установяване на вземане от 5.00 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просроченото задължение; лихва за забава /мораторна лихва/ върху
непогасената главница, в размер на 31,23 лева от 29.09.2017 г. – датата,
следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на
подаване на заявлението – 30.11.2017 г.,), ведно със законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми в хода на заповедното
производство по ч.гр.д. №2644/2017 г. на КРС била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1481/11.12.2017 г., издадена по ч.гр.д. № 2644/2017 г. на КРС в полза на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД,
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписвания с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин в частта, в която е прието, че ответникът К.Г.К.,
с ЕГН **********, с адрес ***, следва да заплати на заявителя сума в размер на 1000,00 лева главница, дължима по
Договор с № 2780542 от 30.03.2017 г; 96,81
лева договорна лихва за периода 13.04.2017 г. до 28.09.2017 г.; 451,88 лева неустойка за неизпълнение
на договорно задължение; ведно със законната лихва върху главницата от момента
на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на
дължимите суми, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ЗАПОВЕДТА ПОДЛЕЖИ НА ОБЕЗСИЛВАНЕ от
заповедния съд, доколкото следва да се приеме, че за тях установителен иск не е
предявен в срока по закон, т.к., макар и в хипотезата на чл. 129 от ГПК, не е
поддържана претенцията по исковете за установяване на вземане от 5.00 лева
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение; лихва за
забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 31,23 лева от
29.09.2017 г. – датата, следваща деня на последната погасителна вноска на
паричния заем до датата на подаване на заявлението – 30.11.2017 г.
Решението (с характер на определение)
може да се обжалва пред Кюстендилския окръжен съд в едноседмичен срок от
връчването му.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ЖК „Люлин“ 10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4.
Препис от настоящия
съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След влизането на
решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: