Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28. 05. 2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на дванадесети май през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 7974 по описа за 2020 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Подадена е въззивна жалба от „Т.16“ ООД, ищец пред СРС, срещу решение № 81669 от
04.05.2020 г., постановено от СРС, ГО, 42
състав по гр.д.№ 52049 по описа за 2019 г., с което е отхвърлена претенцията му
по чл.422, ал.1 ГПК.
Излагат се доводи за недопустимост на така постановеното
решение. Твърди се, че ответникът бил встъпил в дълг. Представените по делото
косвени доказателства – проформа фактура от 12.07.2018 г. за сума в размер на
9 922,90 лв., частично плащане от страна на ответника по фактура от
12.07.2018 г. и представено платежно, свидетелски показания и обяснения на
страните, установявали това. СРС се бил произнесъл по предмет, който не бил
сезиран с исковата молба. Неправилно СРС бил приел, че се касае до претенция по
чл.327 ТЗ. „Т.16“ ООД бил търговец с предмет на дейност дистрибуция на
материали за изработка на дограма. От СРС били допуснати процесуални нарушения,
изразяващи се в липсата на задълбочен анализ на отношенията между страните по
спора, както и на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Самото
решение представлявало преразказ на твърдените от ответника доводи, които били
несъстоятелни. Показанията на разпитаните свидетели Р.иР. били превратно тълкувани от СРС. СРС погрешно
приел, че се касае за признание на дължимост на конкретна сума във връзка с
извършеното на 12.07.2018 г. частично плащане, но не приел, че се дължи цялата
цена. Налице било конклудентно признание от страна на ответника за дължимост на
цялата сума. Претендират се разноски.
Иска се от съда да обезсили като недопустимо или да
отмени обжалваното решение; в случай, че го приеме за недопустимо, да върне
делото на СРС за ново разглеждане; ако го отмени – да уважи претенцията на
ищеца по чл.422 ГПК.
По въззивната жалба е постъпил е отговор от „Б.“ ЕООД, ответник пред СРС.
Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното съдебно решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника
нарушения при постановяване на решението от СРС. Счита, че СРС се е произнесъл
в рамките на обстоятелствата заявени с исковата молба, в която ищецът твърдял
неизпълнение на задължения по договор за доставка на стоки. Сочи, че с исковата
молба ищецът се опитва да въведе други правопораждащи факти. Въззивната жалба
била недопустима, защото въззивното производство не било средство за поправяне
на пропуските на страните. Доводът за наличие на встъпване в дълг се правел за
първи път с въззивната жалба. Наред с това сочи, че не били налице
предпоставките на чл.107 ЗЗД. Въззиваемият никога не бил сключвал споразумение
нито с длъжника, нито с кредитора. Счита, че претенцията на ищеца е недоказана.
СРС бил разпределил доказателствената тежест между страните. Ищецът /въззивник/
не бил доказал да е налице правоотношение между страните по спора. Точно
обратното, това било отречено от показанията на разпитаните по делото
свидетели. Писмената форма била необходима за доказване. Представената
„проформа фактура“ била частен документ и нямала достоверна дата. Тази фактура
не представлявала данъчен документ. Аргументира се и с чл.25, ал.2 ЗДДС. Ищецът
не бил доказал нито доставката, нито че именно ответника дължи сумите. Представеният
документ „поръчка“ не бил подписан от страните по спора. Съдържанието на този
документ бил в противоречие с изложеното във фактическата част на исковата
молба и във въззивната жалба. Обстоятелството, че било направено единично
плащане, не означавало дължимост на останалите претендирани от ищеца вземания.
Сочи, че свидетелските показния на свидетеляР. следвало да се ценят при
условията на неговата явна заинтересованост от изхода на делото. Претендират се
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на 02.06.2020 г., а въззивната жалба е
подадена на 11.06.2020 г., следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, СРС е отхвърлил иска по
чл.422 ГПК вр. с чл.327, ал.1 ТЗ и в тежест на ищеца/в полза на ответника, са
възложени разноските по делото.
Следователно е налице правен интерес от обжалване;
въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
За издадената на 25. 06.2019 г. по ч.гр.д.№ 29022 по
описа за 2019 г. на СРС, 42 -ри състав, заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 02.07. 2019 г.
На 11.07.2019 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на12. 08.2019
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 10.09.2019 г. ,
т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания
смисъл, СРС се е позовал на особеностите на предявения иск по чл.422 ГПК, а
именно, че с предявяването му се цели доказване съществуването на вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение. Предметът на този иск следвало да бъде
идентичен с предмета на заповедното производство, а именно – същото вземане и
на същото основание. В конкретния случай ищецът следвало да докаже вземане в
резултат на покупко-продажба. Тежестта за доказване била на ищеца. От събраните
по делото доказателства не можело да се установи, че между страните е
възникнало договорно правоотношение за доставка и продажба на материали за
изработване на дограма, което да поражда задължение на ответника да заплати
стойността на доставените материали. От събраните по делото доказателства се
установило, че дружеството-ищец е доставяло материали, които били необходими за
изработване на дограма на дружество, ангажирано с изработката на същата, докато
ответникът „Б.“ ЕООД се явявало възложител на работа на дружеството, заето с
изработването на дограмата. За да достигне до този извод СРС се е позовал на
показанията на свидетелите Р.и Р.. При това положение за ответника не се било
породило задължение да заплати материалите, предоставени от ищеца „Т.16“
ООД. Когато били предоставени материали,
необходими за изработване на определена вещ, доставчикът на материалите
встъпвал в договорно правоотношение с лицето, което е направило поръчката и
имало право да претендира заплащането на тези материали от това лице, а липсата
на изпълнение от това лице не давала основание цената на материалите да бъде
претендирана от друго лице, с което съконтрахентът му се намира в договорно
правоотношение по договор за изработка, доколкото при сключен договор за
изработка възложителят заплаща на изпълнителя и стойността на вложените
материали. Затова и предявеният иск се явявал недоказан и като такъв е
отхвърлен. Това било така и защото предоставянето на материалите от ищеца на
дружество, ангажирано с изработване на дограма, означавало, че за заплащане на
материалите отговаря именно това дружество, а доколкото на ответника не били
предадени материали по представената проформа фактура от 12.07.2018 г.,
ответното дружество не отговаряло за заплащане на същите. СРС е посочил, че
авансово заплатената сума била платена от друго дружество – „К..И“ ООД, което
обстоятелство не се оспорвало от ищеца, а и се подкрепяло от доказателствата по
делото. За неоснователен е приет довода на ищеца, че ответника бил платил
сумата в размер на 4993,94 лв. по друга
проформо фактура с преводно нареждане от 12.07.2018 г. Плащането на едно
задължение не означавало признание за дължимост на други. От показанията на
свидетеляР., представител на това трето за спора дружество-„К..И“ ООД, се
установило, че уговорката между представляваното от него дружество и ответното
дружество била ответникът да заплати в полза на ищеца половината от
неиздължената парична сума, за да бъде изработена дограмата, необходима за
жилищна сграда на ул.“Веслец“. При това положение, според СРС, за ответника
било възникнало единствено задължение за заплащане на паричната сума, преведена
с нареждането от 12.07.2018 г. Но не можело да се приеме, че ответника е поел
задължение за заплащане на цялата неиздължена цена на доставените материали,
защото не се доказало по делото възникване на уговорка ответникът да отговаря
за цялото задължение към ищеца. След
съпоставяне на двете проформо фактури и показанията на свидетеляР., СРС е
достигнал до извода, че е постигната уговорка ответника да заплати вместо
дружеството изпълнител на изработването на дограмата парична сума в размер на
половината от задължението, но не се установило ответникът да отговаря за
претендираната по делото сума в размер на 4 928, 96 лв.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема за установено следното:
Видно от отразеното в т.12 от
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като
обстоятелство от което произтича вземането е посочено: че заявителят „Т.16“ ООД
в качеството му на доставчик и длъжника „Б.“ ЕООД като получател, е сключен
неформален договор за доставка на стоки. Заявителят твърди да е изпълнил
задълженията си по договора като е доставил необходимата стока. За установяване
на това обстоятелство била издадена проформофактура № 200010 от 12.07.2018 г.,
в която доставените стоки били подробно описани; същите възлизали на стойност
4 928,96 лв. Именно издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по отношение на тази стойност и на това основание е било поискано и
съответно издадена заповед за изпълнение.
В конкретния случай съдът е
сезиран със специалния установителен иск по чл.422 ГПК,
следващ заповедно производство. Меродавно за допустимостта на иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК, е обстоятелството че с него се иска установяване на
парично задължение, за което е била издадена заповед за изпълнение.
След като заповедта за
изпълнение е издадена с оглед основанието, посочено в т.12 от заявлението, то
правилен е извода на СРС, че предмет на установяване е вземането на ищеца,
произтичащо от сочената от него /в заявлението/ търговска продажба и доставка
на материали за изработване на дограма. Ето защо и правилна се оказва дадената
от СРС правна квалификация.
Основателен е довода на
въззиваемия, че твърдението за встъпване в дълг се прави едва с въззивната
жалба. Като се има предвид преклузията по чл.214, ал.1 ГПК и характера на иска
по чл.422 ГПК, то този довод, който по своята същност представлява и изменение
на иска по смисъла на чл.214 ГПК, не подлежи на разглеждане.
Основателен е довода на
въззиваемия, че изложеното във въззивната жалба опровергава само по себе си,
тезата на ищеца и съответно изложеното в обстоятелствената част на исковата
молба. Нещо повече, видно от съдържанието на исковата молба, де факто от ищеца се
навеждат доводи за наличие на задължение спрямо него на едно трето за спора
търговско дружество- „К..И“ ООД. От същата се установява и, че ответното
дружество е поело да заплати сумата в размер на 4 993,94 лв., която,
обаче, не е предмет на установяване в настоящето производство /а и същата е
била платена/.
Процесното вземане, за което
е спорно дали се дължи от ответника, е в размер на 4 928,96 лв. и е
отразено в проформа фактура от 12.07.2018 г. с № 0000200010, л.5 от
исковото производство.
Действително, същата
представлява едностранно съставен от ищеца документ, който въззивната инстанция
приема, че не обективира наличието на твърдения от ищеца в заповедното
производство договор за доставка на стоки.
Правилен е извода на СРС, че
обстоятелството, че от ответника е платена сумата в размер на 4 993,94 лв.
по друга проформа фактура, не представлява признание от страна на ответника
/въззиваем/ за дължимост на стойността на процесната проформа фактура. Още
повече, че ответника е направил възражение в срока по чл.131 ГПК за недължимост
на претендираната за установяване сума в размер на 4 928,96 лв. Оспорено е
и наличието на договорно праваотношение между страните по спора по договор за
доставка на стоките визирани в тази фактура.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 31217 от 03.02.2020 г. /л.30 по исковото
производство/ СРС изрично е разпределил доказателствената тежест между страните
по спора като на ищеца изрично е указано, че следва да докаже, че е доставил
стоките на ответника, да установи цената на доставените материали, както и да
установи по какъв начин е уговорено да бъде заплатена тяхната цена – при
предаване на стоките или в един по-късен момент.
Представените от ищцовото
дружество приемо-предавателни протоколи в първото по делото публично съдебно
заседание, не установяват доставка на визираните в процесната проформо фактура
материали, тъй като от съдържанието на тези протоколи не може да се установи
тяхната идентичност, виж л.37 и следв. същите са придружени с документ
озаглавен „поръчка“. Самите протоколи са подписани като изпълнител от
гореспоменатото трето за процеса дружество – „К..И“ ООД.
Разпитаният свидетел Р.сочи,
че той произвежда дограма за „К..И“; произвел е и такава за ответното дружество
– „Б.“ ЕООД като последното му е заплатило стойността на изработеното.
СвидетелятР., който е представител на „К..И“ сочи, че неговото дружество е
поело задължение да достави дограмите и да ги монтира на обект на ул.“Веслец“,
гр.София. И двамата свидетели сочат, че необходимите им материали се доставят
от „Требел“, т.е. от ищцовото дружество, а дограмата се изработва от тях.
При това положение
опровергава се тезата на ищеца, че той е доставял на именно на ответника
материалите за заплащане на стойността на които, претендира, че има вземане
срещу „Б.“ ЕООД.
Следователно правилен е извода на СРС, че от събраните
по делото доказателства не може да се установи, че между страните е възникнало
договорно правоотношение за доставка и продажба на материали за изработване на
дограма, което да поражда задължение на ответника да заплати стойността на
доставените материали.
Правилен е и извода на СРС, че при сключен договор за
изработка възложителят заплаща на изпълнителя и стойността на вложените
материали.
Действително /както е приел и СРС/ от показанията на
свидетеляР., представител на това трето за спора дружество-„К..И“ ООД, се
установява, че уговорката между представляваното от него дружество и ответното
дружество – „Б.“ ЕООД е била ответникът да заплати в полза на ищеца 50 % от
неиздължената парична сума, за да бъде изработена дограмата, необходима за
жилищна сграда на ул.“Веслец“. Останалите 50 % самият свидетел се е задължил да
заплати на ищцовото дружество, виж л.36 от исковото производство.
При това положение правилно СРС е достигнал до извода,
че не може да се приеме, че ответника е поел задължение за заплащане на цялата
неиздължена цена на доставените материали, защото не се доказва по делото
възникване на уговорка ответникът да отговаря за цялото задължение към
ищеца.
Затова и предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.327, ал.1 ТЗ се явява недоказан и като такъв правилно е бил отхвърлен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС е правилно
и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението на СРС е правилно и
в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият
претендира разноски за адв.възнаграждение
поради което такова следва да му бъде присъдено.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Видно от представената фактура от 16.07.2020 г.
платено е възнаграждение в размер на 960 лв. /с ДДС/. Минималният размер на
адв.възнаграждение при този материален интерес съгласно чл.7, ал.2,т.2 от НМРАВ
възлиза на 690,04 лв. /с ДДС/.
При това положение възражението се явява основателно.
С оглед положения труд и извършените процесуални
действия и при липсата на събрани по делото пред въззивната инстанция
доказателства, съдът присъжда адв.възнаграждение
в размер на 700 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81669 от 04.05.2020 г., постановено от
СРС, ГО, 42 състав по гр.д.№ 52049 по
описа за 2019 г., изцяло.
ОСЪЖДА „Т.16“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
съдебен адрес:***- адв. И., да заплати
на „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, съдебен
адрес:*** – адв.В., сумата в размер на 700
лв. – разноски за адв.възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и НЕ МОЖЕ да се обжалва, арг.
от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: