РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ІІ ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 3585 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение от 03.02.2020 г., постановено
по гр. дело № 18837/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 175 състав, ответникът „Т.С.” ЕАД, е осъден да заплати на ищеца „С.П.” ЕООД на
основание чл. 137, ал. 2 Закона за енергетиката /ЗЕ/ сумата от 5480,00 лв. (частично от 10 000 лева),
представляваща обезщетение за ползване през периода от 27.01.2017г. до
31.12.2018г., на съоръжения за присъединяване, а именно: присъединителен
топлопровод с ф219/5,6, с дължина по трасе - 60 м. и абонатна станция с мощност
146kW за О и В и 100 kW за БГВ, находящи се в жилищна сграда в гр. София, ул. „*********, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 29.03.2019г. до
окончателното плащане, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1129,20
лева, представляваща сторените по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника
си – юриск. С.М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Изтъква, че между страните е подписан предварителен
договор за присъединяване на потребители, ползваща топлинна енергия за битови
нужди, като по силата на чл. 24 от договора е бил овластен да ползва
изграденото съоръжение. Сочи, че макар според разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ
да произтичало задължение за заплащане на цена за ползване на съоръжението, в
конкретния случай ищецът не бил изпълнил изискването за снабдяване с
необходимите документи, за да изкупи изграденото съоръжение, а никой не може да
черпи права от собственото си неправомерно поведение. Поддържа още, че ищецът
не доказал активната си материалноправна легитимация, тъй като не е представил
доказателства да е собственик на изграденото съоръжение към настоящия момент и
че същото не е прехвърлено на етажната собственост, както и че не бил окомплектовал
надлежно и не представил документите, изчерпателно изброени в чл. 31, ал. 3 от
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, изброени в 5 точки в
жалбата, чиято кумулативна наличност водела до задължение за изкупуване.
Изтъква, че по делото не е установено ищецът да е изпълнил задължението,
произтичащо от § 4, ал. 4а ДР на ЗЕ. Моли съда да отмени обжалваното решение и
отхвърли предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият - „С.п.” ЕООД, чрез пълномощника си – адв.
Р.А., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата
по подробно изложените съображения и претендира разноски за ностоящата съдебна
инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на
проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е приел, че след като в
случая с оглед на чл. 137, ал.
1 от ЗЕ при присъединяване на потребители на ТЕ за битови нужди
присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се
изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост, а с оглед на
ал. 2 от същия член е дадена възможност изграждането на съоръженията да се извърши
и от потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие и както е прието
за безспорно в конкретния случай съоръженията са изградени от ищеца, но
ответникът-топлопреносното предприятие не е изкупило същите, последния дължи
цена за ползване на съоръженията с оглед и на чл. 137, ал.
2 ЗЕ, която разпоредба била специална хипотеза на неоснователно
обогатяване – арг. чл. 59, ал. 2 ЗЗД вместо общото по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като е
уважил иска за процесния период от 27.01.2017 г. до 31.12.2018 г., възприемайки цената за ползване
посочена от вещото лице в заключението на изслушаната и приета без възражения
от страните СТЕ.
Съгласно чл. 137 ЗЕ, при присъединяване на
потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като в случай, че
изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите след
съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване
на съоръженията, изградени от потребителите/клиентите /ал. 2/. Разпоредбата е
частно проявление на основния принцип в гражданското право за недопускане на
неоснователно обогатяване, като санкционира разместването на имуществени блага,
до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се
изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено
негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в
патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване
на съоръженията - чл. 137, ал. 3 ЗЕ, топлопреносното предприятие дължи на
лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.
В конкретния страните по делото не спорят, и с доклада по делото
СРС е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал.
1, т. 3 ГПК обстоятелствата, че абонатната станция и топлопровода, наречени
„съоръжения за присъединяване“ са изградени от ищеца с негови средства след
съгласуване с топлопреносното предприятие; въведени са в експлоатация с
разрешение за ползване от 29.12.2003 г.; на ответника е предоставен достъп до
съоръженията през исковия период за целите на преноса на топлинна енергия до
други клиенти.
Съоръженията са собственост на ищеца до
изкупуването им от ответника, както изрично е предвидено и в договора.
Твърденията на ответника същите да били прехвърлени в собственост на отделните
етажни собственици са недоказани, а в тежест на ответника съгласно правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК е да установи това твърдение /не е в тежест на ищеца да
доказва отрицателния факт, че съоръженията не са прехвърлени „на етажната
собственост“/, а също и защото топлопроводните съоръжения, включително
абонатната станция /разбирана като техническо съоръжение, а не като
помещението, в което е изградена/, не са обща част на сградата-етажна
собственост и не стават съсобствени между отделните етажни собственици при
придобиване на индивидуални обекти в сградата. Нещо повече, от приетия по делото нотариален акт за
учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за строеж и
прехвърляне право на собственост № 123, том II, per. №4374, дело № 270/2001г. се установява, че съсобствениците на УПИ Х1Х-2,3,4,
в кв. 76 по плана на гр. София, м. „ЦГЧ Зона В 16“, с площ 1296 кв.м. са
учредили в полза на ищцовото дружество „С.П.“ ЕООД правото на строеж върху
посочения имот за построяване на жилищна сграда, състояща се от подземни
гаражи, магазини на партера, офиси, четири жилищни етажа и мансарден етаж с
обща РЗП 3910 кв.м., като учредителите са си запазили правото на строеж върху
подробно описаните в т. III - 1-8 от нотариалния акт обекти, а ищцовото
дружество се е задължило да построи сградата и така посочените обекти за своя
сметка. Съгласно т. IV от нотариалния акт, всички останали обекти в сградата,
извън описаните в т. III - 1-8, са изключителна собственост на приемателя -
строител „Строй Проект“ ЕООД, които той ще построи за себе си, съгласно одобрения
архитектурен проект. Предвид гореизложеното, доколкото процесиите обекти не са
включени в т. III - 1-8 от нотариалния акт, следва да се приеме, че същите са
изградени от строителя на сградата с негови средства и се явяват негова изключителна
собственост.
По отношение на следващото оплакване в
жалбата следва да се отбележи, че обща част е сградната инсталация, която
съгласно § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването от 2007г.
представлява съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и
доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите,
вкл. главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии - т.е. само
тръбната инсталация след абонатната станция е обща част на сградата. Аргумент в
полза на това разбиране се извлича и от нормативната уредба в ЗС, съгласно
която общите части не могат да се делят, респ. да бъдат предмет на самостоятелни
разпоредителни сделки, а в чл. 137 и 138 ЗЕ изрично е предвидено прехвърлянето
на собствеността върху съоръженията само на топлопреносното предприятие.
От събраните по делото писмени доказателства се установява
още, че процесните обекти - присъединителен топлопровод с ф219/5.6 , с дължина
по трасе - 60 м и абонатна станция с мощност 146kW за О и В и 100 kW за БГВ са изградени от ищеца,
съугласувано с ответника, за същите е издаден протокол за 72-часова хидравлична
проба от 04.11.2003г„ както и разрешение за ползване № 1483-ПК-2062 от
29.12.2003г. от началника на СРДНСК. Изложеното
налага обоснован извод, че строежът и съоръженията са извършени в съответствие
с всички технически и законови правила и норми.
При това положение
са налице всички предпоставки за изкупуване на обектите от страна на ответника.
По делото няма спор и е отделено за безспорно обстоятелството, че през процесния
период ответното дружество ползва така описаните обекти. Следователно за
ответника като топлопреносно предприятие е възникнало задължението за заплащане
стойността на осъщественото ползване.
Ето защо са налице предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и ответникът дължи на
ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща обезщетение
за ползите, които ответното дружество извлича за себе си за сметка на
ищеца-собственик. От неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната
СТЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие се установява, че размерът на обезщетението за ползване на
съоръженията за процесния период възлиза на 5480,00 лв., поради което и така
предявения иск е основателен и доказан за пълния предявен размер.
Тъй като крайните изводи на настоящата
съдебна инстанция съвпадат с тези на СРС, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено
При този изход на спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение по процесното търговско дело не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
03.02.2020 г., постановено по гр. дело № 18837/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
175 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.П.” ЕООД с ЕИК с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 600,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: