№ 365
гр. София, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Женя Д.
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20221001000247 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по жалба на ЗАД“Армеец“, ЕИК *********,
чрез юрисконсулт И. Й. насочена против Решение № 261585/13.12.2021 г., постановено по
т.д. № 727/2021 г. по описа на СГС, ТО в частта му, с която предявените при условието на
обективно кумулативно съединяване осъдителни искове от „Волаком“АД, ЕИК *********
против въззивника с правно основание чл.405 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени и последният
е осъден да му заплати сумите от 53 955,70 лв. по главния иск и законната лихва върху него,
считано от датата на предявяване на последния – 23.04.2021 г. до окончателното заплащане
и сторените по делото разноски.
В останалата му отхвърлителна част за разликата от уважения до пълният претендиран
размер от 55 628 лв. по главния иск и законната лихва върху него първоинстанционното
решение не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за постановяване на атакуваното решение
в обжалваната му уважителна част в противоречие с материалния закон и за
необоснованост, но само по съображения, че първоинстанционният съд не е приел
възражението за намаляване на дължимото се в случая застрахователно обезщетение по реда
на т.61, във вр. с т.59 от общите условия /ОУ/, неразделна част от застрахователния договор,
вкл. не е съобразил възприетото от съдебната практика, че за упражняване на правото на
застрахователя за намаляване на дължимото се обезщетение в случай на предписано от
застрахователя поведение, а на още по-силно основание – при изрично уговорена между
страните договорна клауза с подобно съдържание и санкция, не е необходимо обективно
установяване на причинна връзка между неизпълнение на конкретно задължение и
настъпването на конкретно застрахователно събитие.
На отделно основание се поддържа, че дори да е необходима причинна връзка между
неизпълнението на договорно задължение, в случая уредено от т.16.14.3 от ОУ, и
1
настъпването на застрахователното събитие, то такова безспорно било налице, защото
водачът на процесното МПС оставил без надзор контактните ключове на автомобила и
именно тяхното противозаконно отнемане довело и до отнемане на застрахованата вещ.
По подробно изложени доводи в подкрепа на тези оплаквания се иска от настоящата
инстанция отмяна на обжалваното решение и по съществото на спора отхвърляне на
предявените главен и акцесорен осъдителни искове в цялост.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва развитите в нея доводи и
поддържа правилност на обжалваното решение.
Възразено е, че за първи път в хода на производството – едва с въззивната жалба,
ЗАД“Армеец“ въвежда като ново твърдение нарушение от страна на застрахования на т.59
от ОУ, без да сочи конкретно кое от изброените в тази точка изисквания същият е нарушил.
Поддържано е, че въведеното в условието на евентуалност възражение за намаляване
на претендираното застрахователно обезщетение поради неизпълнение от страна на ищеца
на задълженията му по т.50.2 - 50.4 и т.50.9 от ОУ на договор за застраховка „Каско“ на
МПС, не било установено в хода на производството, поради което и правилно
първоинстанционния съд не намерил основание за приложение на чл.395, ал.4 КЗ за
намаляване на претендираното застрахователно обезщетение.
Твърди се, че съдът не просто е приел, че липсва причинна връзка между
неизпълнение на конкретно договорно задължение от страна на застрахования и настъпване
на застрахователното събитие, а че изобщо не е установено по делото поведение на водача
на автомобила, което да е в разрез със задълженията по договора.
Отделно от изложеното се оспорва наличието на хипотезата в т.16.14.3 от ОУ, която
касае изключен риск поради неупражняване на контрол върху ключа от застрахования
автомобил, което по делото не е установено като факт.
На самостоятелно основание е възразено, че посочената клауза е неприложима в
случая, предвид че застрахователният договор е с покритие по клауза „П“ – пълно каско.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, след като се запозна с
първоинстанционно дело, констатира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, в чиято обстоятелствена
част са изложени твърдения, че „Порше лизинг БГ“ЕООД, като лизингодател и ищцовото
дружество, като лизингополучател, били обвързани от договор за финансов лизинг от
14.11.2018 г., с предмет – временно и възмездно ползване на т.а.м. „Ауди модел SQ, с рег. №
********.
Лизингодателят и ответникът застраховател от друга страна били обвързани от
договорни правоотношения, основани на договор за имуществено застраховане на
горепосочения автомобил, обективиран в комбинирана застрахователна полица №
0307К6010268493 при покритие по клауза „П“ – пълно каско от Общите условия /ОУ/ по
застраховка на МПК /“Каско“/.
Твърдяло се е, че застрахователната премия била платена изцяло и еднократно, а при
сключване на договора автомобилът бил огледан, заснет и маркиран, вкл. била извършена
профилактика на защитно устройство GSP тракер, за което се съставил и съответен
протокол.
На 10.02.2020 г. застрахованият автомобил бил противозаконно отнет/откраднат, за
което били уведомени компетентните органи, вкл. било образувано досъдебно производство
срещу неизвестен ДП № 4/2020 г. по описа на РУ Сливница, пр.пр. № 209/2020 на РП
Сливница, впоследствие спряно с постановление от 21.05.2020 г., поради неразкриване на
дееца.
Отделно от това в деня на настъпване на самото застрахователно събитие
/противозаконното отнемане на автомобила/ застрахователя бил уведомен писмено и при
него била образувана преписка по щета № 10020030103357, като по повод на последното
2
заплатил обезщетение само в размер на 101 871,30 лв., въпреки че действителната пазарна
стойност на автомобила към датата на събитието възлизала на 157 000 лв.
Твърдяло се е и че с договор за цесия от 28.01.2021 г. „Порше лизинг БГ“ ЕООД
прехвърлил на ищцовото дружество вземането за неизплатено застрахователно обезщетение.
Поискано е от съда да постанови решение, с което да осъди ответникът застраховател
да заплати на ищеца сумата от 55 628 лв., представляваща разликата между дължимото и
платено от ответника обезщетение за имуществени вреди.
В отговора по исковата молба ответникът е оспорил предявените искове като
неоснователни.
Не е оспорил фактическите твърдения на ищцовото дружество относно обвързването
му по договор за имуществена застраховка „каско“ на МПС, настъпването на
застрахователното събитие, уведомяването му за този факт, заплащането на сумата от
101 871,30 лв. в изпълнение на задълженията му по договора за застраховка, както и
цедирането на вземането за неизплатеното застрахователно обезщетение.
Във връзка с тези факти е въвел правоизключващо възражение за нищожност на
застрахователния договор, като сключен при липса на застрахователен интерес у
застрахования, т.к. автомобилът бил отдаден за ползване по договор за финансов лизинг.
При последния рискът от увреждане настъпва за лизингополучателя, според чл.343 ТЗ, а в
случая застрахован бил лизингодателят.
Във връзка с това възражение е въвел допълнително и такова за нищожност на
договора за цесия, предвид че за страните по него не били възникнали права и задължения,
които да бъдат прехвърляни.
На самостоятелно основание е въвел възражение за наличието на „изключен риск“ на
основание т.16.14.3 от ОУ с аргумент, че ключовете за автомобила са били оставени без
необходимия контрол.
В този смисъл и поддържа, че на основание чл.408 ал.1, т.3 КЗ застрахователят има
право да откаже плащане на обезщетение, защото не е изпълнено задължението за
предприемане на мерки за опазване на застрахованото имущество.
Отделно е въвел възражение за намаляване на дължимото застрахователно
обезщетение, поради неизпълнение от страна на ищеца на задължението му по т.50.2, т.50.3
и т.50.4, във вр. с т.50.9. от ОУ.
В условието на алтернативност е поддържал, че в случая не е налице застрахователно
събитие, доколкото застрахованото лице е имало възможността да избегне настъпването на
вредоносния резултат, но не го е направил.
На самостоятелно основание е оспорил предявените искове и като неоснователно
завишени по размер.
Във връзка с възраженията за нищожност на договора за застраховка от страна на
ответника в допълнителната искова молба ищецът се е позовал на хипотезата на чл.293, ал.3
ТЗ.
В допълнителния отговор ответникът е повторил възраженията за нищожност на
застрахователния договор и за изключен застрахователен риск, като с молба от 11.10.2021 г.
по реда на чл.145 ал.2 ГПК е уточнил, че изключеният риск по т.16.14.3 от ОУ бил налице,
т.к. застрахованият не е упражнил контрол върху ключовете на автомобила.
Решаващият състав на САС, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното
решение и прецени доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства,
като взе предвид основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, приема
следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от
надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната
форма, по редовно предявени искове.
По последните страните по делото са надлежно легитимирани /с оглед твърденията
3
на ищеца/, за които /пак с оглед твърденията му в обстоятелствената част на исковата молба/
е налице правен интерес от предявяване на процесните осъдителни искове за осъждане на
ответника застраховател да изпълни задължението си за заплащане на дължимото се
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“, както и обезщетение за
забава върху търсеното парично задължение.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната му уважителна част въззивната инстанция намира за неоснователни,
като за да достигне до този извод въззивната инстанция съобрази от фактическа и правна
страна следното:
Страните по делото не са спорили по установените от приобщените по
първоинстанционното дело писмени доказателства релевантните за предмета на
производството факти, че на 18.10.2019 г. между „Порше лизинг БГ“ ЕООД и
ЗАД“Армеец“ се сключил договор за имуществено застраховане, обективиран в
застрахователна полица № 0307К6010268493, с предмет - покритие на риска от увреждане
на т.а.“Ауди“, модел SQ7, с рег.N ******** през периода 12.11.2019 г. – 11.11.2020 г., с
покрити рискове – клауза „П“ – пълно каско. Посочената застрахователна сума на
автомобила е 83 851,87 евро, при застрахователна премия – 7 379,99 лв. Няма спор, че
последната е била платена на застрахователя, както и че към сключения договор са
приложими и Общите Условия за застраховка на МПС /“Каско“/ на застрахователя.
Не се спори и е установено от приобщените писмени доказателства, че на 14.11.2018 г.
„Порше лизинг БГ“ЕООД и въззиваемото дружество са се обвързали от договор за финансов
лизинг № 20049, при посочените в него права и задължения за страните, с предмет на
лизинга – автомобил Audi SQ7, с посочен номер на рама.
На 10.02.2020 г. в РПУ Сливница е било образувано досъдебно производство за това, че
на същия ден за времето от 13,00 часа до 13,30 часа на ПП I-8 в района на 39 км.
противозаканно е отнето чуждо МПС т.а.“Ауди“, модел SQ7, с рег.N ********.
Досъдебното производство е било спряно с нарочно постановление от 21.05.2020 г. на
Районна прокуратура Сливница.
Освен това с уведомление от 10.02.2020 г. въззивикът застраховател е бил уведомен
за противозаконното отнемане на застрахования автомобил и при него е била образуване
ликвидационна преписка с вх.№ 10020030103357. По същата застрахователят е уведомил
застрахованото лице – „Порше лизинг БГ“ЕООД, че след извършените проверки от негова
страна и анализ на събраните по преписката материали е взето решение да му бъде
изплатена сума в размер на 101 87130 лв., съответстваща на остатъчната стойност на
главницата по лизинговия договор към датата на претендираното противозаконно отнемане
/писмо изх.№ 100-5183/25.09.2020 г./.
С писмо изх.№ 62/30.09.2020 г. застрахованият лизингодател е възразил срещу
определената като обезщетение сума с твърдения, че застрахователната стойност на
автомобила към 12.11.2019 г. е в размер на 164 000 лв., като възражението му е оставено без
уважение – писмо изх.№ 100-5371/09.10.2020 г.
Така с платежно нареждане от 01.03.2021 г. застрахователят е наредил за плащане по
сметка на „Порше лизинг БГ“ ЕООД сумата от 101 871,30 лв.
Установено е от приобщения договор за прехвърляне на вземания от 28.01.2021 г., че
на същата дата „Порше лизинг БГ“ ЕООД е прехвърлило на въззиваемото дружество
вземането за застрахователно обезщетение за сумата над 101 871,30 лв. срещу въззивника
застраховател, произтичащо от кражба на л.а.“Ауди“, модел SQ7, с рег.N ********, вкл.
всички лихви, привилегии, обезпечения и други принадлежности към вземането, в т.ч.
изтекли лихви, както и правото да предявява извънсъдебни и съдебни искове срещу
ЗАД“Армеец“.
Застрахователят е бил уведомен за извършеното прехвърляне от цедента с нарочно
писмо, получено от него на 02.02.2021 г. /вх.№ 100-457/.
В хода на първоинстанционното производство е била изслушана съдебно
автотехническа експертиза, която не се е оспорила от страните и следва да се кредитира като
компетентна и безпристрастна.
4
Същата е докладвала, че застрахованият автомобил е бил оборудван с алармена
инсталация, електронен имобилайзер и централно заключване с дистанционно управление,
както и със сензор за отваряне на багажника, алармена инсталация със защита против
изтегляне. Допълнително на 13.11.2018 г. е било монтирано GPS устройство.
Експертът допуска като най-вероятен начин за привеждане на автомобила в движение
при отнемането му използването на контактен ключ.
Определил е средната пазарна цена на автомобила към датата на отнемането на
155 827 лв.
Пред СГС са събрани и гласни доказателства, чрез показанията на свидетеля Л. В. –
член на съвета на директорите на въззиваемото дружество и съпруга на В. В. –
изпълнителен директор на същото дружество.
Свидетелката е заявила, че именно съпругът й преимуществено е управлявал
автомобила преди отнемането, вкл. и на 10.02.2019 г., когато двамата заедно са пътували и
спрели за обяд по пътя за Калотина, преди разклона за Костинброд. След като слезли от
автомобила, съпругът й го заключил и оставил ключа в джоба на връхната си дреха – яке.
Заведението било пълно, двамата седнали на малка маса до пътеката, а връхните си дрехи
оставили на колона с места за закачена на дрехи. И двамата били с лица към мястото, на
което В. оставил якето си. Обядвали за 25-30 минути, взели си връхните дрехи и излезли.
След като отишли на мястото, на което бил паркиран автомобила видели, че го няма. В.
веднага проверил в якето си за ключа и останал изумен, че го няма.
Решаващият състав приема, че преценявайки показанията на свидетелката В.а в
светлината на чл.172 ГПК, поради особените й отношения с въззивното дружество и с
неговия изпълнителен директор, следва да кредитира същите, доколкото са плод на личните
й възприятия, вкл. са последователни и безпротиворечиви.
Отделно от това насрещната страна не е ангажирала доказателства в хода на процеса,
които да ги опровергаят.
Гореустановените факти предпоставят извод за правилност на първоинстанционното
решение, като изложените от съда в подкрепа на крайния му извод за основателност на
предявения иск изцяло се споделят от настоящия въззивен състав и за избягване на
излишното им приповтаряне се препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.
Във връзка с формулираните оплаквания за неговата неправилност във въззивната
жалба излага и следното:
Предвид че оплакванията касаят единствено уважителната част от обжалваното
решение, отнасяща се до въведеното от въззивника-ответник възражение за намаляване на
дължимото се застрахователно обезщетение въззивната инстанция приема, че в останалата
му част изводите на първоинстанционния съд са възприети като правилни от страните по
делото, вкл. въззивника и в настоящето производство, като ограничен от посоченото в
жалбата /арг. от чл.269, изр.второ ГПК/решаващият състав дължи произнасяне единствено
по тези оплаквания за неправилност.
Последното, защото въззивният съд не е ограничен от оплакванията в жалбата
единствено когато служебно проверява допустимостта на въззивното производство,
валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната
част, а правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида
или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните
материалноправни норми и за правната квалификация на спора /арг. от т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни
предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги
заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на
въззивното производство.
Във връзка с изложеното в процесния казус следва да се подчертае, че не са налице
основания за служебна проверка правилността на обжалваното решение, доколкото правната
квалификация на предявените и разгледани искове е правилно определена и решаващият
5
състав не констатира да е налице неправилно приложение на императивна правна норма.
Следователно и въззивната инстанция е ограничена в извършване на проверката си за
правилност на обжалваното решение единствено от формулираните оплаквания в тази
насока от въззивника.
При преценка на тяхната основателност решаващият състав съобрази на първо място,
че ответникът-застраховател не е въвеждал в хода на производството пред СГС възражение
за намаляване на дължимото се застрахователно обезщетение по реда на т.61 във вр. с т.59
от приложимите ОУ.
Последното обстоятелство е видно от съдържанието на първоначалния и
допълнителните отговори на исковата молба, според което формулираните от него в
условието на евентуалност възражения за наличие на предпоставки за изплащане на
застрахователно обезщетение в намален размер са обосновани с неизпълнение от страна на
ищеца на задълженията му по т.50.2, 50.3 и 50.4, във вр. с т.50.9 от ОУ.
Именно по отношение наличието/липсата на изрично уредените в тези клаузи
хипотези първоинстанционният съд е допуснал и събрал доказателства, вкл. се е произнесъл
по съществото на спора приемайки, че не е установено наличието на предпоставките за
намаляване на застрахователното обезщетение в изследваните хипотези.
Като релевирани за първи път в хода на въззивното производство едва с въззивната
жалба фактическите и правни твърдения относно наличието на предпоставките за
намаляване на дължимото се застрахователно обезщетение поради изпълване на
предпоставките по т.61, във вр. с т.59 от ОУ в случая се явяват несвоевременно заявени по
смисъла на чл.266, ал.1 ГПК. Затова и поради преклудирането им решаващият състав счита,
че не следва да ги разглежда и да се произнася по тях.
По оплакването за неправилност на първоинстанционното решение с твърдение, че
първоинстанционният съд неправилно е приел за неустановена причинната връзка между
неизпълнението на договорното задължение от страна на застрахования, уредено в
чл.16.14.3 от ОУ.
Противно на поддържаното във въззивната жалба, първоинстанционният съд не просто
е приел, че в случая не е установена причинно-следствена връзка между дължимото се от
застрахования поведение и настъпване на застрахователното събитие, а е счел въз основа на
цялостния анализ на приетите по делото доказателства за недоказано защитното твърдение
на въззивника-ответник, че застрахователното събитие е настъпило поради
действия/бездействия на застрахования, които представляват неизпълнение на негово
договорно задължение.
Въззивната инстанция счита този извод на СГС за правилен, като изведен при спазване
на съдопроизводствените правила – всестранна преценка на всички приобщени по делото
доказателства и при правилно приложение на относимия материален закон.
Така след дадените изрично указания от страна на съда в определението по реда на
чл.374 ГПК въззивникът е конкретизирал, че неизпълнението на задължението на
застрахования по смисъла на чл.16.14.3 от ОУ се изразява в неупражнен контрол от страна
на собственика В. В. върху ключовете чрез оставянето им в яке, което към момента на обяда
не е било под негов надзор.
Именно това негово поведение било в причинно-следствена връзка с настъпването на
противозаконното отнемане на автомобила, като допринесло за него.
В подкрепа на тези свои твърдения обаче въззивникът не е ангажирал каквото и да е
доказателства, а тези, ангажирани от насрещната страна, категорично ги опровергават.
Според показанията на свидетелката В.а, ключът за автомобила се е намирал в джоба
на якето на съпруга й, което обаче било оставено по време на обяда им на място – колона с
окачалка за връхни дрехи в заведението, към което и двамата били с лице и можели да
наблюдават непрекъснато. Т.е. – ключът за автомобила е бил оставен в джоб на връхната
дреха на застрахования, която е била под постоянното негово и на съпругата му наблюдение
и не е бил оставен без надзор или контрол.
Анализът на посочените гласни доказателства, при липса на каквито и да е други,
6
касаещи релевантния факт относно поведението на управляващия автомобила преди и по
време на противозаконното му отнемане еднозначно сочат на извод за недоказаност на
възражението на въззивника-ответник, че застрахованото лице – съотв. лицето, на което
автомобилът е бил предоставен за ползване въз основа на договор за финансов лизинг, не е
проявило такъв контрол върху ключа за автомобила, който да е в разрез и да не съответства
на дължимото му поведение по смисъла на чл.395, ал.1 КЗ, респ. на т.16.14.3 от
приложимите към казуса ОУ, вкл. който да е допринесъл за настъпване на застрахователното
събитие.
В обобщение – първоинстанционният съд правилно е приел и въззивната инстанция
изцяло споделя изводът му, че поведението на застрахования в случая не може да се
квалифицира като неизпълнение на договорно задължение, вкл. за опазване на контактните
ключове за автомобила.
Решаващият състав е запознат с постоянната практика на ВКС, постановена при
действието на КЗ /отм./, но актуална и при действието на настоящия КЗ, според която на
изследване в казуси като процесния подлежи наличието на причинна връзка между
неизпълнението на конкретно задължение от страна на застрахования и настъпването на
застрахователното събитие или препятстване доказването на обстоятелствата, при които то е
настъпило / Решение № 143 от 19.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1505/2020 г., I т. о., ТК,
Решение № 49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на І т. о., Решение № 207/13.01.2017 г. по
т. д. № 3394/2015 г. на ІІ т. о., Решение №……. т. д. № 2284/2014 г. на ІІ т. о., Решение №
102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г. на І т. о. и др./.
В тези казуси в тежест на застрахователя е да докаже пряка причинно следствена
връзка между неизпълнението на съответното задължение на застрахования в ОУ и
настъпването на застрахователното събитие, защото не може причинната връзка да се
презюмира по договорен път, а същата следва да се докаже в процеса.
В нормата на чл.395, ал.4, изр.2 от действащия КЗ намаляването на обезщетението
също, както и отказът, изрично е свързано с наличието на причинно – следствена връзка
между настъпването на събитието и неизпълнението на задължение по договора, но такова,
което не е предвидено като основание за отказ.
Именно поради необходимостта от установяването на такава връзка правото на
застрахователя да намали обезщетението по чл. 395, ал. 4, изр. 2 КЗ е ограничено до
тежестта на нарушението, относима както към настъпване на събитието, така и на вредите, а
при невъзможност да се определи видът или размерът на вредата застрахователят е длъжен
да плати обезщетение съгласно чл. 395, ал. 5 КЗ.
Като е съобразил разрешението на спорния казус в съответствие с посочената съдебна
практика СГС е постановил обжалваното решение в пълно съответствие с приложимия
материален закон.
В разглежданата хипотеза при неустановяване предпоставките за намаляване на
дължимото се застрахователно обезщетение, правилно предявеният иск е бил уважен до
определения от неоспорената съдебно-автотехническа експертиза размер, съответстващ на
действителната стойност на откраднатото имущество, респ. - на причинената на
застрахованото лице вреда.
По изложените съображения в обжалваната му уважителна част първоинстанционното
решение следва да се потвърди изцяло.
По разноските.
Съобразно изходът от спора пред настоящата инстанция в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 2 580 лв. за адвокатско
възнаграждение на процесуалния й представител, съобразно приложения списък по чл.80
ГПК и доказателствата към същия за заплащането им.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261585/13.12.2021 г., постановено по т.д. № 727/2021 г.
по описа на СГС, ТО в частта му, с която ЗАД“Армеец“, ЕИК ********* е осъдено да
заплати на „Волаком“АД, ЕИК ********* на основание чл.405 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата
от 53 955,70 лв., дължима като застрахователно обезщетение по договор за имуществено
застраховане, сключен със застрахователна полица № 0307К6010268493/18.10.2019 г. и
законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на последния –
23.04.2021 г. до окончателното заплащане.
ОСЪЖДА ЗАД“Армеец“, ЕИК ********* да заплати на „Волаком“АД, ЕИК
********* сумата от 2 580 лв. разноски по делото пред въззивната инстанция за заплатено
адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8