№ 685
гр. С., 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.П.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215530104727 по
описа за 2021 година
Предявен е иск за делба с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС, като производството е във
фаза по допускане на делбата.
Ищецът С. твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че с н.а. №
91/25.02.2019 г. за дарение придобил 1/42 идеална част от имот с идентификатор -, с
административен адрес: -, а с н.а. № 92/25.02.2019 г. за покупко-продажба придобил още
22/42 идеални части от същия имот. Съсобствеността му с ответника възникнала след
възстановяване на правото на собственост от ПК С. на наследниците на първоначалния му
собственик. С това решение била придобита собствеността на 2300 идеални части от имота.
Собствеността върху същите му била прехвърлена и бил собственик на 23/42 идеални части
от имота по силата на горепосочените нотариални актове. Поземленият имот бил с площ от
4200 кв.м, с адрес: -, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на
трайно ползване: обществен селищен парк, градина, с идентификатор -, с предишен
идентификатор – няма, с номер по предходен план: -; при съседи: -. Страните по делото
били съсобственици на същия имот. Въпреки многократните молби в О. С. за доброволната
му делба или замяна, не се било стигнало до споразумение и доброволно уреждане на
съсобствеността. Искането е да се допусне между страните съдебна делба на имота и се
присъдят на ищеца направените по делото разноски.
Ответната О. С. заема становище за недопустимост и неоснователност на предявения
иск, производството по който моли да се прекрати, евентуално – отхвърли същият иск и й се
присъдят сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно в
подадения в срок отговор, в хода на делото по същество и в представена от пълномощника й
писмена защита.
1
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
Процесният поземлен имот е с идентификатор -, с адрес на поземления имот: -, с
площ: 4200 кв.м, с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, с начин на трайно
ползване: Обществен селищен парк, градина, с номер по предходен план: -, със съседи: - (л.
4). Същият е публична общинска собственост по силата на закона (чл. 61, ал. 2 и 4 ЗУТ, във
вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС). Актуван е като такава с представения от
ответната О. АПОС № 17128/19.06.2017 г. (л. 20).
От съвкупната преценка на представената от ответната О. преписка по този акт и
приложенията към заключението на назначената по делото съдебно – техническа
експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на
противоречие с останалите доказателства, се установява още, че Г. починал на - г., е
притежавал преди образуването на ТКЗС, ДЗС и другите образувани въз основа на тях
селскостопански организации – нива от 2.300 дка в местността -, имот № - от кадастрален
план - г., която е била внесена в ТКЗС с молба – декларация за членство № 158 и включена
след това в строителните граници на С., поради което с решение № 51723/21.06.2000 г. на
ПК С. е било постановено на основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ възстановяването й в стари
реални граници на неговите наследници (л. 69-72). На 06.11.2000 г. пълномощник М. на
единственият му наследник М. е подал до техническата служба на ответната О. молба за
изготвяне на техническа анкета и попълване с тази възстановена земя на кадастралния план
(л. 68). Извършена е техническа анкета и издаден на 21.11.2000 г. констативен акт за
непълноти и грешки в одобрения кадастрален план, а кметът на О.та е издал и заповед №
2620/11.12.2000 г., с която на основание чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.) одобрил попълването
на кадастралната основа по съществуващата граница с имот пл. № - кв. - по плана на гр. С.,
собственост на наследници на Г. и О. С. (л. 113-129).
Според действащият тогава чл. 86а ППЗТСУ (отм.), в относимата му за случая част,
разпоредбите на чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.) се прилагат за попълване на одобрения
кадастрален план и с имоти, правото на собственост на които се възстановява по реда на чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ, като попълването се извършва по реда на чл. 86, ал. 1 и чл. 90 ППЗТСУ
(отм.), а имотите се нанасят служебно по координати от техническата служба на О.та в
действащия регулационен план и вписват в разписния списък към него. На това основание
новосъздаденият горепосочен имот с № -, който видно от т. 1 на ЗСТЕ е идентичен с
процесния поземлен имот - и попада в територия, отредена със заповед № 443/28.04.1960 г.
за парк „-“, с която на основание чл. 34, ал. 1 ЗПИНМ (отм.) е одобрен регулационния план
за създаването му, в разписния му списък е вписан на наследниците на Г. за 2300 кв.м на
основание посоченото решение на ПК и на ответната О. за 1900/4200 кв.м въз основа на
горепосочения АПОС (т. 3.1.1-3.1.2 ЗСТЕ, л. 91, 95-102 и 130). По ОУП на С. процесният
имот попада в територия за озеленяване (т. 3.1.3 ЗСТЕ, л. 92).
2
С представените нотариални актове за дарение и продажба № 44/2016 г. и № 45/2016
г., наследниците Г. и М. са дарили и продали на З. общо 23/42 идеални части от процесния
имот (л. 62-63). Последната от своя страна е дарила и продала на ищеца същите общо 23/42
идеални части с представените н.а. № 91/2019 г. и н.а. № 92/2019 г. (л. 4-5 гр.д. № 1615/2021
г. на СтОС). Въз основа на последните ищецът се легитимира като съсобственик на тези
идеални части от процесния имот, а ответната О. се легитимира като собственик на
останалите с представения АПОС.
От т. 4 на ЗСТЕ се установява, че с регулационния план на парк „-“, одобрен със
заповед № 443/28.04.1960 г., територията на процесния имот е била включена в този парк
„-“, който парк е създаден с този план (л. 93). Не са налице други предходни кадастрални и
регулационни планове. В този план първоначално не е бил отразен процесния имот.
Последният е отразен след провеждане на горепосочената реституционна процедура по
ЗСПЗЗ, с която е одобрено попълването на кадастралната основа с имот № -, който е
идентичен с процесния имот с идентификатор - и попада в територия, отредена за парк „-“
със заповед № 443/28.04.1960 г., и е записан в разписния списък на одобрения със същата
заповед регулационен план в съсобственост на страните по делото при горепосочените
квоти, като имот с № - представлява такъв по кадастралния план, действал преди
одобряването на кадастралната карта, поради което същият номер е посочен в АПОС, като
номер от предходен план (т. 4 ЗСТЕ, л. 93). Други релевантни доказателства не са
представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск за
делба е неоснователен. В рамките на задължението си за преценка валидността на
твърдените от страните правопораждащи факти, съдът осъществи косвен съдебен контрол и
на валидността и законосъобразността на представените решение № 51723/21.06.2000 г. на
ПК С., с което на наследниците на Г. е признато и възстановено в стари реални граници и
правото на собственост върху горепосочената нива от 2.300 дка, попадаща в процесния
имот, отреден за парк „-“, на издадената по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.) заповед №
2620/11.12.2000 г. на кмета на ответната О., за попълването на този имот в одобрения
кадастрален и регулационен план, и на последвалите ги горепосочени нотариални актове за
дарения и продажби съответно от 2016 г. и от 2019 г., въз основа на които ищецът се
легитимира като съсобственик на 23/42 идеални части от същия процесен имот – публична
общинска собственост (т. 4 от ТР 6/2006 г. ОСГК, ТР 2/1991 г. ОСГК, ТР 78/1973 г. ОСГК, Р
342-2009-I г.о.). След този косвен съдебен контрол съдът намери същите решение, заповед и
нотариални актове за нищожни, поради което въз основа на тях ищецът не е придобил
претендираните с иска 23/42 идеални части от процесния делбен имот, въз основа на които
не е възниквала и поради това несъществува към датата на приключване на съдебното
дирене съсобственост между него и ответната О. по отношение на същия имот, а последната
е негов единствен собственик.
От една страна горепосоченото решение на ПК и последвалата го заповед на кмета
на О.та са нищожни, защото с тях особено съществено са нарушени чл. 7, ал. 4 ЗОС, според
3
който, собствеността върху имоти - публична общинска собственост, не подлежи на
възстановяване, и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, според който, собствениците или техните
наследници, притежавали земеделски земи преди образуването на трудовокооперативни
земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това, дали са
били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях, селскостопански
организации, намиращи се в границите на урбанизираните територии (населени места) или
извън тях и са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват
възстановяване на собствеността, имат право (само – б.р.) на обезщетение по тяхно искане с
равностойни земи от държавния или от общинския поземлен фонд и/или с поименни
компенсационни бонове.
Още с решение № 19/21.12.1993 г. по к.д. № 11 по описа за 1993 г. на
Конституционния съд на Република България е дадено задължително тълкуване на
разпоредбата на чл. 17, ал. 2 КРБ, която обявява, че собствеността е публична и частна.
Прието е, че граждани и юридически лица не могат да бъдат субекти на публична
собственост, а само на частна. Публична собственост имат само субекти, които са носители
на властнически правомощия - държавата и общините. Относно реституирането на публична
собственост по реда на ЗВСОНИ в т. 9 от решение № 4/11.03.1998 г. по к.д. № 16 по описа за
1997 г. КРБ е прието, че реституцията преструктурира собствеността - държавна и
общинска, в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на
частната собственост. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска
собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни
интереси и е защитена от Конституцията на РБ. Това разбиране е трайно възприето и в
задължителната практика на ВКС, която по аргумент от чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ винаги е
приемала, че характера на имота като публична държавна или общинска собственост е
пречка за възстановяване на собствеността му по реституционните закони (Р 742-2009-III
г.о., Р 119-2015-II г.о., Р 129-2019-I г.о., Р 184-2012-I г.о.). Поради това, при възстановяване
на собствеността върху имоти, въпросът дали към момента на влизане в сила на съответния
реституционен закон имотът е бил публична или частна собственост на държавата или
общините, не стои, защото реституцията по тях е обусловена от фактическото състояние в
имота. Поради това ВКС приема, че с приемането на аналогичните норми на чл. 7, ал. 4 ЗОС
и чл. 7, ал. 4 ЗДС е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по
тълкувателен път разрешение на въпроса дали подлежат на възстановяване имоти, които са
станали публична собственост на държавата или общините, като целта на законодателя е с
приемането им да се изключат всички други тълкувания и спорове по този въпрос (Р 184-
2012-I г.о.).
По делото в случая се установи, че още през 1960 г. територията на процесния имот
попада в създадения със заповед № 443/28.04.1960 г. парк „-“, който още с влизането в сила
на §7, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА (ДВ бр. 77/1991 г.) е предоставен от държавата в собственост
на ответната О. по силата на този закон (чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС). А с посочените и в АПОС
норми на чл. 61, ал. 4, във вр. с ал. 2 ЗУТ същият имот е обявен изрично за публична
4
общинска собственост (чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС). Следователно. Към момента на влизане в сила
на ЗСПЗЗ този имот е заварен като такава публична общинска собственост - включен в
създаденият още със заповед № 443/28.04.1960 г. парк „-“, мероприятието за създаване на
който е изпълнено - паркът е изграден, благоустроен и озеленен, видно от ЗСТЕ. Поради
това притежаваната от бившият собственик Г. нива от 2.300 дка, територията на която
попада в процесния имот от парк „-“ – публична общинска собственост, не е подлежала
въобще на възстановяване в стари реални граници, а евентуално на обезщетяване по чл. 10б,
ал. 1 ЗСПЗЗ, защото за реституцията й е съществувала извличаната по аргумент от чл. 2, ал.
1 ЗОСОИ и от чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ по тълкувателен път до приемането на изричната норма
на чл. 7, ал. 4 ЗОС - забрана за това. Поради това горепосоченото решение на ПК по чл. 10,
ал. 7 ЗСПЗЗ и последвалата го заповед по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.) на кмета на О.та, с
която същата нива е възстановена по ЗСПЗЗ в стари реални граници на наследниците на
този й бивш собственик, се явяват нищожни съгласно задължителните разяснения в ТР № 2-
1991-ОСГК, защото с това решение и заповед особено съществено са нарушени
горепосочените императивни правни норми, които не предвиждат никаква възможност, а
само забрана за реалното й възстановяване и възникване по този начин на съсобственост
върху процесния имот – публична общинска собственост, между наследниците на бившия
му собственик/техните частни правоприемници и ответната О. (ТР 2-1991-ОСГК). Поради
това, въз основа на това нищожно решение и заповед, наследниците на бившият собственик
Г. не са придобили претендираните с иска 23/42 идеални части от процесния поземлен имот,
а той не е съсобствен между страните по делото, защото правото му на собственост не им
принадлежи общо в идеални части (чл. 30, ал. 1 ЗС). По своята правна същност последните
съставляват съотношението, в което правото на собственост на всеки съсобственик при
съпритежание се съотнася към това на останалите му съсобственици. Следователно. Същите
имат правно значение само при наличие на съсобственост (чл. 30, ал. 1 ЗС). А последната
възниква по силата на закона при осъществяване на посочените в него юридически факти
или волеви актове (чл. 77 ЗС). А горепосочените решение на ПК и заповед, поради своята
нищожност с оглед изложеното, не са такива факти/актове.
Поради това, по силата на принципа, че никой не може да прехвърли повече права,
отколкото сам има, легитимиращите се с тези нищожни решение на ПК и заповед
наследници на горепосоченият бивш собственик – Г. и М., не са дарили и продали на
праводателката на ищеца – З., с представените н.а. № 44/2016 г. и н.а. № 45/2016 г.,
прехвърляните й с тях общо 23/42 идеални части от процесния имот. По силата на същият
принцип и тя не му е дарила и продала след това с представените н.а. № 91/2019 г. и н.а. №
92/2019 г. прехвърляните му с тях общо 23/42 идеални части от процесния имот, защото не
ги е придобила преди това от наследниците на бившия му собственик. Нещо повече. Понеже
в нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОС е установена и забрана имотите и вещите - публична общинска
собственост, да се отчуждават и прехвърлят в собственост на трети лица, освен в полза на
държавата, което е изключване на същите имоти и вещи от гражданския оборот, то всички
сключени с тези нотариални актове дарения и продажби на 23842 идеални части от
процесния имот, са и нищожни, поради невъзможен предмет, което е още едно основание
5
същите договори да не произведат присъщите им правни последици (така и т. 1 ТР 4-2010-
ОСГК). Ето защо въз основа на тях ищецът не е придобил претендираните с иска му за делба
23/42 идеални части от процесния поземлен имот и поради това не се легитимира като негов
съсобственик към релевантния момент на приключване на съдебното дирене и устните
състезания по делото (чл. 235, ал. 3 ГПК). Само на това основание искът му за допускане и
извършване между страните на съдебна делба на същия имот при права 23/42 идеални части
за него и 19/42 идеални части за ответната О., се явява неоснователен и следва да се
отхвърли (чл. 344, ал. 1 ГПК).
Този иск обаче в случая е такъв и защото, според императивната норма на чл. 34, ал. 1
ЗС, всеки съсобственик, въпреки противна уговорка, може да иска делба на общата вещ,
освен ако законът разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството или
предназначението на вещта, а случаят е именно такъв. При него поделянето на процесния
имот е несъвместимо с предназначението му на парк, което според чл. 34, ал. 1 ЗС само по
себе си обуславя отхвърляне на иска за делбата му. Според ВКС делбата на такъв имот е
недопустима с оглед предназначението му на озеленена площ за широко обществено
ползване, предназначена за трайно задоволяване на обществени потребности по смисъла на
чл. 61, ал. 2 ЗУТ. В тази хипотеза от съществено значение при преценка за допустимостта на
делбата му е статутът му към момента на приключване на устните състезания по делото във
фазата по допускането й. Съдът, пред който делото е висящо, е длъжен да извърши
самостоятелна преценка за регулационния статут на имота към този момент и ако установи,
че понастоящем имотът е отреден по предвидения в закона ред за парк, да отхвърли иска за
делбата му, дори и в хипотеза, при която по делото не е установено заплащането на
обезщетение при завземането му и реализирането на парка, градината или уличното
озеленяване (Р 41-2020-I г.о.). Поради това и в случая, след като процесният имот е част от
парк „-“, видно и от ЗСТЕ, това е самостоятелно основание за отхвърляне на иска за делбата
му, като неоснователен, защото делбата му е недопустима с оглед предназначението му на
озеленена площ за широко обществено ползване, предназначена за трайно задоволяване на
обществени потребности по смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗУТ (Р 41-2020-I г.о.).
Ето защо съдът намери, че предявеният от ищеца иск за допускане и извършване на
съдебна делба между страните на процесния имот, е неоснователен и поради това следва да
се отхвърли (чл. 34, ал. 1 ЗС). При този изход на делото, само ответникът има право да му се
присъдят сторените по същото разноски в общ размер на 1000 лева (от които 850 лева
внесено възнаграждение за вещото лице и 150 лева възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, във
вр. с чл. 25, ал. 3, във вр. с ал. 1 НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в
настоящото производство от юрисконсулт), които следва да бъдат възложени в тежест на
ищеца (чл. 78, ал. 3 ГПК). На същото основание и дължимата се при отхвърляне на иска за
делба държавна такса от 100 лева по чл. 9 ТДТКССГПК, следва да бъде възложена в тежест
на ищеца (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните мотиви, С. районен съд
6
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от С., с ЕГН **********, с адрес -,
против О. С., с Код по Булстат - с адрес -, иск по чл. 34, ал. 1 ЗС за допускане и извършване
на съдебна делба между тях по отношение на следния им съсобствен ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор -, с адрес на поземления имот: -, с площ: 4200 кв.м, с трайно предназначение
на територията: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: Обществен селищен парк,
градина, с предишен идентификатор: няма, с номер по предходен план: -, със съседи: -, при
права (квоти): 23/42 идеални части за С. с п.с. и 19/42 идеални части за О. С. с п.а.
ОСЪЖДА С. с п.с., да заплати на О. С. с п.а., сумата от 1000 лева за разноски по
делото.
ОСЪЖДА С. с п.с., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на С.
районен съд, сумата от 100 лева за дължима се при отхвърляне молбата за делба държавна
такса за производството.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
7