Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 02.03.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, V-ти първоинстанционен състав в открито съдебно заседание на
04.12.2020г. в състав:
Председател: Ивайло Г.
при секретаря Даниела Ангелова, разгледа докладваното от съдия Г.
гражданско дело № 380 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба на „П.и.б.“ АД срещу М.Д.К.. Ищецът твърди, че е
предоставил кредит в размер на 300000 лв. на кредитополучателя „А. 7“ ЕООД и на
петима съдлъжници, един от които е М.Д.К.. По силата на т. 20.4 от договора, М.Д.К.
се е съгласил да отговаря солидарно с кредитополучателя за целия размер на
дълга, както и за всички последици от неизпълнението. Били сключени два анекса
към договора, с първия от които били уговорени нови срокове за усвояване и
погасяване на кредита, а с втория – нов погасителен план. Кредитът бил усвоен
през 2012г. и бил погасяван до 2015г., като към 17.01.2019г. е бил в просрочие
от 1098 дни. Към тази дата общият размер на просрочената сума по главница била
131400лв., просрочената договорна лихва – 68879,03лв., текущо начислена
договорна лихва за периода от 15.01.2019г до 17.01.2019г. е била в размер на
113,62лв., наказателна лихва за периода от 18.01.2016г. до 17.01.2019г. –
47420,69лв. Към същата дата били дължими и непогасена комисионна за управление
за 2016, 2017 и 2018г. в размер на 6692,77лв., както и непогасени разноски за
подновяване на застрахователни сертификати в размер на 160,11лв. На
18.01.2019г. банката – кредитор подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение за горните суми, както и за платената държавна такса и
юрисконсултското възнаграждение. Били претендирани само изискуемите вземания,
т.е. тези с настъпил падеж. Били издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист. На 30.09.2019г. банката получила съобщение за подадено
възражение от М.К. срещу заповедта за изпълнение. Предявява иск срещу последния
за установяване на вземанията си за непогасена главница от 131400лв.,
непогасена договорна лихва от 68879,03лв.,
наказателна лихва за периода от 26.01.2016г. до 17.01.2019г. в размер на
47420,69лв., както и за непогасена комисионна за управление за 2016, 2017 и
2018г. в размер на 6692,77лв., а също и за непогасени разноски за подновяване
на застрахователни сертификати в размер на 160,11лв.
С молба от 08.09.2020г.
уточнява, че не е имало необходимост да предявява иск срещу ответника в срока
по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, тъй като М.К. не е поръчител, а солидарен длъжник,
т.е. той отговоря за собствен, а не за чужд, дълг.
В открито съдебно заседание
процесуалният представител на ищеца уточнява, че действително към договора били сключени Анекс № 3 и Анекс № 4, с
първия от които страните са договорили, задължението по договора за кредит да
се погаси съгласно нов погасителен план (приложение № 4), а с втория е
предоставен допълнителен срок за учредяване на допълнителните обезпечения.
Заявява, че процесните суми се претендират съобразно Приложение № 4 -
погасителен план към Анекс № 3. Претендира разноски.
На ответника е бил връчен
препис от исковата молба и доказателствата, и в срока по чл. 131 от ГПК е
постъпил писмен отговор. С него ответникът оспорва предявения иск и заявява, че
не дължи процесните суми. Изтъква, че има качеството на поръчител, а банката не
е предявила иск срещу него в срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Счита, че този
срок започва да тече поотделно за всяка отделна погасителна вноска. Прави
извод, че към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение (18.01.2019г.) този срок е бил вече изтекъл, а отговорността му за
заплащане на така претендираните суми е отпаднала. Твърди, че освен посочените
от ищеца два анекса, били сключени и други такива, с които са изменяни
условията по договора. Те не били подписвани от ответника и той не бил давал
съгласието си за уговаряните с тях промени. Счита, че това обстоятелство също
изключва отговорността му. Моли съда да отхвърли предявените искове, да
обезсили заповедта за изпълнение и да издаде обратен изпълнителен лист.
В открито съдебно заседание ищецът се
представлява от юрк. Х., който поддържа
исковата молба и оспорва отговора. Счита, че ответникът е съдлъжник, а не
поръчител, по договора за кредит. С оглед оспорването на представените от него
документи от страна на ответника, заявява, че ще се ползва от тях. Сочи, че
Анекс № 4 не е подписан от ответника. В последното открито съдебно заседание по
делото ищецът не изпраща представител. От процесуалния му представител е
постъпила молба за даване ход на делото, отмяна на определението за допускане
на съдебно графологична експертиза, и за уважаване на предявения иск.
В открито съдебно заседание ответникът не
се явява. Представлява се от адв. С. и мл. адв. Мехмедова, които оспорват исковата молба по основание и размер и
поддържат отговора. Оспорват, че доверителят им е подписвал анексите към
договора. Не оспорват договора. В последното открито съдебно заседание по
делото ответникът не се явява и не се представлява. От процесуалния му
представител адв. С. е постъпила молба, в която
акцентира върху факта, че банката не е предявила иск срещу главния
длъжник в шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Представя писмени
бележки, с които поддържа, че, към датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение, К. вече не отговаря за задълженията по договора.
Сочи, че договорът е подписан от него в качеството му на поръчител по смисъла
на чл. 138 от ЗЗД, независимо от използвания термин „съдлъжник“. Прави изводи в
този смисъл от договорните клаузи, тълкувани в светлината на чл. 20 от ЗЗД и
чл. 138, чл. 140 и чл. 141, ал. 1 от ЗЗД. Черпи аргументи от факта, че цялата
отпусната по договора сума е била преведена по сметка на главния длъжник „А. 7“ ЕООД, докато в патримониума на останалите длъжници
не са постъпили никакви суми. Намира, че банковият кредит е вид договор за заем
и по правната си същност е реален договор. Оттук прави извод, че солидарна
отговорност между длъжниците би възникнала само ако те са получили общо
заемната сума. Сочи, че, по силата на договора, К. отговаря пред банката за
чуждо задължение (това на кредитополучателя), а не за лично такова, поради
което за него е приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Съответно,
след изтичане на шестмесечния срок, уреден в тази разпоредба, отговорността му
като поръчител се погасява. Поддържа, че този срок тече поотделно от падежа на
всяка погасителна вноска. Моли съда да отхвърли предявения иск, да обезсили
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, както и да прекрати започнатото
принудително изпълнение.
Съдът, след като прецени
твърденията на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното.
От представеното заверено копие на договор
за банков кредит № 033LD-S-000035/12.08.2011
г. се установява, че страни по него са „П.и.б.“ АД, „А.7“ ООД (кредитополучател)
и „А. д.7“ ООД, М.Д.К., Н.Д.К., Д. Я.К. и Р. Н. К. (съдлъжници). Съгласно
раздел ІІ, т. 2, буква „и“ от договора, „съдлъжник“ е физическо или юридическо
лице, което се задължава солидарно с кредитополучателя да погасява всички
задължения, произтичащи от договора при условията на чл. 121 от ЗЗД.
На 10.08.2012г. страните по договора с сключили Анекс
№ 1 към него, по силата на който променят срока за усвояване на кредита до 31.12.2012г.,
както и срока за погасяването му (от 15.08.2020г. на 15.08.2021г.). Уговорен е
и нов погасителен план съгласно Приложение № 2. Останалите клаузи от договора
не се засягат.
На 05.11.2014г. страните по договора с сключили нов
анекс (Анекс № 2), с който уговарят нов погасителен план съгласно Приложение №
3, както и две еднократни плащания.
Останалите клаузи от договора не се променят.
В първото открито съдебно заседание, като писмени
доказателства по делото са приети заверени копия от Анекс № 3 от 29.12.2015г. и
Анекс № 4 25.02.2016г, ведно с погасителен план – Приложение № 4 към Анекс № 3.
С Анекс № 3, считано от датата на подписването му, погасителният план се
променя съгласно Приложение № 4 за период от 29.12.2015г. до 15.07.20121г. Кредитополучателят
и съдлъжниците са поели задължение да представят допълнителни обезпечения.
Съществуващите обезпечения и останалите клаузи по договора се запазват.
С Анекс № 4 е променен срокът за предоставяне на едно
от уговорените с Анекс № 3 допълнителни обезпечения.
С протоколно определение от 02.10.2020г. съдът е
обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните,
че Анекс № 4 към договор за банков кредит №
033LD-S-000035/12.08.2011
г. не е подписван от ответника М.Д.К..
Съгласно заключението по допуснатата ССЕ отпуснатият
кредит е усвоен в пълен размер (300000лв.) от кредитополучателя „А. 7“ ЕООД на
20.08.2012г. и 23.08.2012г. Към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение (18.01.2019г.) по договора не е изплатена просрочена
главница в размер на 131400лв. (респ. остатък по редовна главница в размер на
132400лв.), неплатена възнаградителна лихва в размер на 67256,94лв. за период
от 15.01.2016г. до 15.01.2019г., неплатена наказателна лихва в размер на
47420,67лв. за период от 18.01.2016г. до 18.01.2019г., неплатени три годишни
такси за управление в общ размер 6692,77лв., както и неплатена сума за
застраховка на обезпечението в размер на 160,11лв.
В открито съдебно заседание по делото в.л.
С. е заявил, че поддържа представеното
заключение. Изрично подчертава, че се е запознал с погасителния план, който е
неразделна част от Анекс № 3 и се е съобразил с Приложение № 4 към този анекс.
Обяснява начина на изчисляване на базовия лихвен процент. Твърди, че не е
извършвана корекция в лихвения процент за възнаградителна лихва, т.е. е прилаган
един лихвен процент. Изяснява причината, поради която се променят вноските за
лихва, съобразно намалението на редовната главница. Сочи, че [първоначално] банката
е начислявала възнаградителна лихва само върху редовна главница, докато върху
просрочените вноски на главницата се начислявала наказателна лихва. При това,
независимо дали вноската за главница е била платена или не, всеки месец
редовната главница намалявала и така генерирала по- ниска възнаградителна
лихва. За разлика от този ред на плащане, в актуалния погасителен план – Приложение
№ 4 към Анекс № 3 – поради забавено погасяване на редовната главница вноските
са по-големи от тези в погасителния план към Анекс № 2. Кредитът е бил
преоформен в редовен (т.е. не е бил просрочен), и просрочената главница се е
върнала в редовната. Така има по-малко дължими вноски за главницата и повече
месечни гратисни периоди.
Също така, вещото лице изрично заявява, че за
изготвяне на заключението е работил по Анекс № 3 и Приложение № 4. Уточнява, че
падежът е в края на периода (крайната дата - датата по колона 3, а не по колона
2 в погасителния план), за който се отнася дължимата лихва, но в погасителния
план няма дата на падеж – посочена е само начална и крайна дата. Не е установил
капитализация на лихви към главницата (добавяне на лихви към главницата). Има само
прехвърляне на просрочена главница към редовната главница. Преди сключване на Анекс
№ 3 е имало просрочени вноски по главница. С този анекс те са върнати обратно в
остатъчната редовна главница, която се е увеличила с размера на просрочената
главница. В резултат кредитът е преоформен като редовен.
На 08.02.2019г. Софийският районен съд е
издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 от ГПК, с която е разпоредил, длъжниците „А. 7“ ЕООД, „А. д.7“ ЕООД, М.Д.К.,
Н.Д.К., Д. Я.К. и Р. Н. К., да заплатят солидарно на „П.и.б.“ АД сумата 131400
лв., представляваща просрочена непогасена главница по девет вноски с падежи от
17.10.2016г. до 17.12.2018г., ведно със законната лихва от 18.01.2019г. до
изплащане на вземането, сумата 68879,03лв., представляваща непогасена договорна
лихва за периода от 15.01.2019г до 14.01.2019г., сумата 47420,69лв., представляваща непогасена
наказателна лихва за периода от 18.10.2016г. до 17.01.2019г., сумата
6692,77лв., представляваща непогасена комисионна за управление за 2016, 2017 и
2018г., както и сумата 160,11лв., представляваща разноски за подновяване на
застрахователни сертификати, а също и разноските по делото.
Останалите събрани доказателства касаят издаването
на самата заповед за изпълнение, респ. материалното и семейното положение на
длъжника и са представени във връзка с молбата му за освобождаване от разноски
по делото, поради което нямат отношение към предмета на спора и съдът не ги
обсъжда.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430, ал.
1 и 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Същите са допустими, доколкото е издадена
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, длъжникът К. е подал
възражение, а кредиторът е предявил иск в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
За да се произнесе по съществото на така
предявените претенции, съдът взе предвид, че оспорването на подписите, положени за М.Д.К. под Анекс № 1, Анекс № 2
и Приложение № 3 към него, както и Анекс № 3 и Приложение № 4 към него е останало недоказано. Следователно, тези диспозитивни
документи са валидни, пораждат целените с тях правни последици и обвързват подписалите
ги страни, вкл. ответника М.К.. Поради това
съдът намира, че ответникът е задължен към ищеца на основание договор за банков
кредит № 033LD-S-000035/12.08.2011г. и Приложение № 4 към Анекс № 3
към него.
Неоснователно ответникът поддържа, че има
качеството на поръчител, и, тъй като банката не била предявила иск срещу него в
срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, отговорността му за погасяване на задълженията
по договора за кредит е отпаднала. Действително, по делото не се твърди и не се
доказва, че ищецът – кредитор е спазил така посочения срок. Този факт, обаче,
не обуславя претендираната от ответника последица, тъй като, според настоящия
съдебен състав, той не е поръчител по договора за кредит поради следните
съображения:
Правната същност на сключения договор
следва да се разкрие чрез анализ на неговото съдържание при спазване на
критериите по чл. 20 от ЗЗД, доколкото уговорената в него солидарна отговорност
между кредитополучателя и съдлъжниците може да възникне на различни основания –
напр. встъпване в дълг, авал,
поръчителство, делкредере (арг. от Решение № 213 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. №
5864/2015 г., IV г. о., ГК). Практическо значение в случая има спорът между
страните, дали става въпрос за поръчителство или встъпване в дълг. За да се
произнесе по този въпрос, съдът взе предвид, че на много места в договора се
подчертава еднаквостта на правата и задълженията на кредитополучателя и на
съдлъжниците. Доколкото има някакви разлики, те са посочени изрично (напр. т.
12, т. 16, т. 20, т. 20.3, т. 20.4, т. 24, т. 27 – 27.5, 27.7 и 27.8). Поради
това следва да се приеме, че договорът урежда различен правен режим на
отговорността на различните задължения – някои от тях са поети индивидуално, а
за други съдлъжниците отговарят наравно с кредитополучателя на собствено
основание. Доколкото в раздел ІІ, т. 2, буква
„и“ от договора страните са дефинирали понятието „съдлъжник“ като физическо или
юридическо лице, което се задължава солидарно с кредитополучателя да погасява
всички задължения, произтичащи от договора при условията на чл. 121 от ЗЗД,
следва да се приеме, че съдлъжниците са солидарно отговорни по отношение и на
двете групи задължения.
По отношение на индивидуално поетите от кредитополучателя
задължения, обаче, тяхната отговорност е производна на неговата отговорност,
т.е. отговорността им е акцесорна. Поради това следва да се приеме, че в тези
случаи е налице договор за поръчителство.
По отношение на втората група задължения солидарната
отговорност на съдлъжниците произтича от задължаването им на собствено
основание към кредитора. За тези задължения отговорността на съдлъжниците е
първична, тъй като им е вменена не по силата на общата клауза за солидарна
отговорност (т. 2, буква „и“ от договора), а по силата изрични договорни
клаузи, които ги сочат като лично задължени лица. Поради това следва да се
приеме, че за тези задължение е налице правната фигура на встъпване в дълг.
В настоящото производство се претендират вземания за главница,
възнаградителна лихва, мораторна лихва, комисионни и застрахователни
сертификати.
Съдът намира, че първите четири от тях попадат във
втората от горните две групи. Този извод следва от обстоятелството, че:
o
дължимостта на
плащанията по т. 17 и т. 18 от договора са изрично предвидени в тежест на
кредитополучателя и/или съдлъжниците, а те са част от раздел
VIII „Погасяване на
кредита“, т.е. те са погасителни плащания за главниаца и възнаградителна лихва.
Същият извод се налага и от т. 20.1, буква „а“ от договора, съгласно която
задължението за осигуряване на средства за погасяване на кредита съгласно
погасителния план е вменено в равна степен на кредитополучателя и съдлъжниците.
o
Съгласно т. 19 от
договора, дължимостта на мораторна лихва е обусловена от неизвършване в срок на
плащания от кредитополучателя и/или съдлъжниците, т.е. това е санкционна
последица за задължения на тези лица, и, съответно – отговорността е на същите
лица.
o
Комисионната за
управление на кредита е регламентирана в т. 13 от договора, но не се сочи
изрично, кое е задълженото лице. Систематичното тълкуване на тази клауза с
клаузите на т. 14, 15 и 15.1 от
договора, както и обстоятелството, че комисионната е пряко свързана с
погасяване на главницата, налагат извод, че заплащането й е в тежест на
кредитополучателя и съдлъжниците.
Следователно, по отношение на главното задължение за
връщане на заетата сума с възнаградителна лихва, както и за последиците от
неизпълнението му и за заплащане на комисионна за управление, правното
положение на кредитополучателя и на съдлъжниците е идентично. В подкрепа на
този извод е и фактът, че всички погасителни планове са подписани и от
кредитополучателя и от съдлъжниците. Нещо повече: Анекс № 3, от който ищецът непосредствено
извежда правата си в настоящото производство, изрично регламентира
„задължението на кредитополучателя и съдлъжниците към банката“. Допълнително е
пояснено, че това задължение е формирано от главница, лихва и комисионни, т.е. именно
вземания от горните видове. Така използваната формулировка налага несъмнен извод,
че задължението е единно, и че негови титуляри са както кредитополучателят,
така и съдлъжниците. Поради това следва да се приеме, че в случая е налице
хипотезата на встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 от ЗЗД. За поетите по този
начин задължения, обаче, не се прилага разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД,
поради което непредявяването на иск в шестмесечен срок не е погасило правата на
ищеца спрямо ответника К.. Тезата на ответника в обратен смисъл не може да бъде
споделена, а изложените от него доводи съдът намира за неоснователни поради
следните съображения:
-
Неоснователно
ответникът се позовава на клаузата на т. 20.4 от договора. Действително, тя има
предвид „дълга на кредитополучателя“, т.е. несобствен на ответника дълг. Както
се посочи по- горе, обаче, това не изключва възможността, той да отговаря за
него по реда на чл. 101 от ЗЗД, в който случай не би била приложима
разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД.
-
Не
следва да бъде споделен изложеният в отговора довод, че формулировката на тази
клауза, кореспондираща с разпоредбите на чл. 138 и чл. 140 от ЗЗД, е
доказателство за наличие на поръчителство. Съдът намира, че обемът на
отговорността по чл. 140 от ЗЗД не е специфичен отличителен признак (характерна
особеност, уникална видова отлика) само на поръчителството, доколкото
отговорността на длъжниците във всички хипотези на пасивна солидарност е аналогична.
Освен това, дори в договора за банков кредит да е включена клауза, чиято
формулировка е сходна с терминологията за поръчителството, не може да се
игнорира възможността, тя да е резултат от желанието на страните да се обвържат
само от нея, без да сключват договор за поръчителство с всички останали присъщи
особености на този правен институт.
-
Недопустимо
в писмените си бележки ответникът за пръв път навежда довод, че процесният
договор е реален, като сумата по кредита била предоставена само на кредитополучателя.
Но дори доводът да беше своевременно наведен, той е неоснователен. Настоящият
съдебен състав намира, че договорът за банков кредит е консенсуален и поражда
действие между всички страни по него от момента на постигане на съгласие, без
да е необходимо реално предаване на заемната сума от кредитодателя на
кредитополучателя и/или на останалите съдлъжници (за разлика от договора за
заем по ЗЗД). В такъв смисъл е трайната съдената практика по чл. 430 от ТЗ,
обективирана напр. в Определение № 424 от
31.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 3205/2018 г., I т. о., ТК, Определение № 392 от
4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д.
№ 240/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 125 от 12.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
910/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 93 от 27.09.2019 г. на БАС по в. т. д. №
186/2019 г ., Решение № 8507 от 12.12.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 8811/2019
г., Решение № 8338 от 6.12.2019 г. на СГС по гр. д. № 7205/2018 г. Това означава, че, независимо от непредаването на заемната
сума или от предаването й на конкретен получател, договорът е валидно сключен и
обвързва страните с всички уговорени в него права и задължения. Поради това
фактът, че сумата по кредита е преведена само по сметка на кредитополучателя,
не освобождава от отговорност съдлъжниците.
Основателна, обаче, е тезата на ответника за наличие
на поръчителство в частта й, касаеща задължението за непогасени разноски
за подновяване на застрахователни сертификати в размер на 160,11лв. Видно от
клаузите на т. 27.5 и т. 27.8, буква „б“ от договора, задължението за заплащане
на разходите по застраховките е в тежест само на кредитополучателя.
Следователно, отговорността на съдлъжниците е акцесорна и произтича от
договор за поръчителство. Поради това и с оглед
обстоятелството, че не е доказано предявяване на иск в шестмесечния срок
по чл. 147 от ЗЗД, правата на ищеца спрямо ответника К. за това вземане са
погасени.
С оглед гореизложеното съдът намира, че
искът е доказан по основание, с изключение на сумата 160,11 лв.
Що се отнася до неговия размер, той се
установява от заключението по ССЕ, изготвено от в.л. С.. Според него, сумите на
главницата, мораторната лихва, комисионната за управление за 2016, 2017 и
2018г., както и разноските за подновяване на застрахователни сертификати,
съвпадат с претендираните от ищеца, за които е била издадена заповед за
изпълнение. Единствено в частта за дължимата възнаградителна лихва вещото лице
е посочило по- нисък неин размер (67256,94лв.) вместо претендирания от ищеца
(68879,03лв.). Заключението е прието без възражения от страните, не е оспорено
и не е поискано ревизирането му чрез назначаване на повторна експертиза. Поради
това искът за установяване на вземането за възнаградителна лихва следва да бъде
уважен за сумата 67256,94лв. и отхвърлен за разликата над нея до пълния
предявен размер от 68879,03лв. Исковете за установяване на вземанията за
главница, мораторна лихва и комисионна за управление са основателни в пълните
им размери и следва да бъдат уважени така, както са предявени.
Страните не са претендирали разноски, поради което съдът не дължи
произнасяне по този въпрос.
На
основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК, исковият съд следва да се произнесе с осъдителен диспозитив по разноските в
заповедното производство, в частта, в която признава вземанията за установени,
а именно: 0,9929986965365901 от 5241,10лв., т.е. 5204,41 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Д.К.
с ЕГН ********** дължи на „П.и.б.“ АД с ЕИК ***:
-
сумата
131400 лв., представляваща просрочена непогасена главница по девет вноски с
падежи от 17.10.2016г. до 17.12.2018г., ведно със законната лихва от
18.01.2019г. до изплащане на вземането,
-
сумата
67256,94лв, представляваща непогасена договорна лихва за периода от 15.01.2019г
до 14.01.2019г., с
-
сумата
47420,69лв., представляваща непогасена наказателна лихва за периода от
18.10.2016г. до 17.01.2019г., и
-
сумата
6692,77лв., представляваща непогасена комисионна за управление за 2016, 2017 и
2018г.,
за които е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.02.2019г. по гр.д. №
3297/2019г. на Софийския районен съд.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
430 от ТЗ на „П.и.б.“ АД с ЕИК *** за установяване, че М.Д.К. с ЕГН **********
дължи на ищеца:
-
сумата
1622,09лв., представляваща разликата над 67256,94лв. до пълния предявен размер
от 68879,03лв. на претенцията за възнаградителна лихва,
-
сумата
160,11лв., представляваща разноски за подновяване на застрахователни
сертификати,
за които е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.02.2019г. по гр.д. №
3297/2019г. на Софийския районен съд.
ОСЪЖДА М.Д.К. с ЕГН ********** да заплати на „П.и.б.“
АД с ЕИК *** сумата 5204,41 лв. –
разноски в заповедното производство.
Решението може да се обжалва пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
Окръжен
съдия: