РЕШЕНИЕ
№ 764
гр. Пловдив, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20225300501004 по описа за 2022 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от „Фератум
България“ ЕООД, представлявано от управителите си И. В. Д. и Д. В. Н. , чрез
пълномощника адв.К.М., САК против Решение № 262657/ 21.12.2021г.
постановено по гр.д.№ 15237/2020г. по описа на ПРС- Х гр.с., с което е обявен
за нищожен на основание чл.22 ЗПК във р. с чл.26 ЗЗД предявен от В. К. К. от
гр.Пловдив иск против „Фератум България“ ЕООД, като в тежест на
жалбоподателя са поставени направените по делото разноски, вкл. за
адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. С жалбата се иска отмяна на
обжалваното решение с оплакване за нарушение на материалния закон и
необоснованост с доводите: неправилно приложение на материалния закон
поради неправилно приемане, че възнаграждението за гаранция, дължимо към
едно трето лице следва да се включи в ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, което
принципно не се оспорва като факт от жалбоподателя, но се счита, че същото
отговаря на изискванията на ЗПК. В тази насока се излага становището, че
тази услуга се предоставя от трето лице по договора- Фератум банк, по силата
на облигационно правоотношение и не е задължителна за сключването на
1
договора за кредит; кредитоискателите сами избират дали да ползват услугите
на това трето лице, за което се дължи възнаграждение за гаранция и което не
би могло да се включи в ГПР, тъй като не влиза в общия разход по кредита
съгласно пар.1, т.1 ДР на ЗПК; необходимостта от обезпечение на кредита има
за цел да гарантира финансовия риск, който жалбоподателят носи от
възможността да има неизпълнение от страна на ищеца, което е предвидено в
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.18 , отразено и в чл.5 от сключения договор за
кредит, като резултат от изричния избор на ищеца. Прави се допълнителен
довод и от обстоятелството, че ищецът познава добре услугите на ответника,
тъй като е кандидатствал множество пъти чрез избор да сключи договор за
гаранция с третото лице. По тези съображения се иска отмяна на
обжалваното решение и присъждане на направените разноски в настоящото и
първоинстанционното производство.
Постъпил е писмен отговор по въззивната жалба от адв. Е. И., като
пълномощник на въззиваемата страна, оспорва жалбата като неоснователна и
моли да се потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно
постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон и трайно
установената съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК. Изложени са
подробни съображения относно служебното задължение съдът да следи за
неравноправни клаузи в договорите с потребителите, позоваване на
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК относно видовете разходи, които ДК трябва
да изразява, както и всички видове разходи, които се включват съгласно
пар.1, т.1 от ДР на ЗПК в общия разход по кредита на потребителя, пряко
свързани с него, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, вкл. възнаграждение за
поръчителство, което в случая е пряко свързано с ДК; извършва се
позоваване на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК относно клаузите, имащи за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон като нищожни и
наличието на неспазване на изискването по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, извършва се
позоваване на задължителната тълкувателна практика и съдебна практика на
ВКС. Въз основа на тези съображения се мотивира поддържаната теза за
наличие на невключване на възнаграждението за поръчителство в посочения
в ПК размер на ГПК, поради което последният не съответства на
2
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалният лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със
скрития добавък от възнаграждението за поръчителство. Моли да се потвърди
обжалваното решение, претендира се присъждане на разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и е в законния по
чл.259, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима подлежи на
разглеждането по същество.
По сключен между страните ДПК № 81988/ 16.11.2019г. на ищцата е
предоставен паричен заем в размер на главницата от 4000 лева, със срок на
погасяване 16.05.2020г., на 12 вноски, съгласно погасителен план, като
посочена обща дължима сума в размер на 4.920 лева , представляваща сбор от
главницата 4000 лева и 920 лева лихва, с лихвен процент 23 %, посочен
Годишен процент на разходите в размер на 49,11, с предвидено обезпечение с
поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на дружеството. По
чл.5.3 от Общите условия е предвидено кредитоискателят да предложи едно
от следните обезпечения: обезпечение, предоставено от гарант, във формата
на договор за поръчителство; обезпечение, предоставено въз основа на
договор за поръчителство, от поръчител – предложено от кредитополучателя
и одобрено от кредитодателя физическо лице. Представен е сключен Договор
за гаранция / поръчителство/ между Фератум Банк ЕАД и ищцата, по силата
на който е уговорена такса за предоставяне на гаранция/ поръчителство в
размер на общата сума от 3080 лв, платима с месечните вноски по
погасителен план. По делото е назначена и приета ССчЕ, по която е
депозирано заключение на в.л. Й. П., прието като компетентно изготвено и
неоспорено от страните. По експертизата е установено, че таксата гарант не е
включена в размера на ГПР по процесния ДПК , който ще се промени при
включването на таксата гаранция в размера й от 3 080 лева, като се увеличи
със 77,00%, а общият размер на ГПР ще се яви 100,00%.
С обжалваното решение районният съд е отчел представените по
делото доказателства поотделно и в съвкупност, като е приел сключването на
договора в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК във връзка със съдържанието
на договора по отношение на определянето на ГПР и общата дължима сума от
потребителя във връзка с пар.1 т.1 ДР на ЗПК, тъй като в случая в общия
разход по кредита не включена сумата, дължима като възнаграждение за
3
гаранта по кредита, а задължението по кредита се увеличава почти двойно,
при което е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. С оглед
на тези фактически и правни изводи и на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.26,
ал.1 ЗЗД процесният договор е обявен за нищожен.
Обжалваното решение е правилно и законосъобразно, в съответствие с
преобладаващата съдебна практика, вкл. на въззивния съд.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се приема от
въззивният състав, че при неговото сключване с така предвиденото
обезпечение под формата на гаранция по чл.5 с дължимо възнаграждение, е
налице заобикаляне на императивна разпоредба по чл. 19, ал.4 ЗПК с оглед
предвиденото ограничение в разпоредбата относно максималния размер на
ГПР. Приема се от въззивната инстанция, че това възнаграждение има
характер на скрита възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие
със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно изричната разпоредба на чл.21, ал.1
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Безспорно е
установено по делото, че чрез процесната клауза , предвиждаща
задължението за предоставяне на гаранция от юридическото лице / Фератум
банк/ с визираната такса гарант в установения размер, потребителят се
натоварва с допълнителни разходи, които не са предвидени в основния
договор за кредит. В този смисъл коментираната клауза е съобразно
разпоредбата на чл.145 ЗЗП неравноправна клауза, която се преценява при
вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на
договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в
договора, а и на друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
С оглед на тези правни изводи неоснователно е наведеното от жалбоподателя
наличие на неправилно приложение на материалния закон в обжалваното
решение, вкл. по отношение необходимостта от включване в ГПР съгласно
чл.19, ал.4 ЗПК възнаграждението за гаранция към трето лице като
отговарящо на изискванията на ЗПК. Установено е и се приема от въззивната
4
инстанция, че третото лице – Фератум Банк е част от Фератум груп , в която
е и ответника „ дружеството „ Фератум България“ ЕООД, поради което не
може да не се приеме, че възнаграждението е в полза на свързано с
кредитодателя дружество, а задължението за заплащане на посоченото
възнаграждение за потребителя допълнителен разход води до оскъпяване на
кредита, без предвиждането му в ГПР. Независимо от обстоятелството, че
кредитоискателите сами избират дали да ползват услугите на това трето лице,
за което се дължи възнаграждение за гаранция, което макар и формално да се
счита, че не би могло да се включи в ГПР, преценено съобразно разпоредбата
на чл.145 ЗЗП, води до значително неравновесие в отношенията между
страните във връзка с еквивалентността на насрещните престации, върху
обема на които рефлектира свързания с основния договор за потребителски
кредит договор за гаранция, при което целта на Закона за защита на
потребителите е с приоритетно значеине спрямо целта, посочена в
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.18 и отразена и в чл.5 от процесния договор за
кредит. Неотносимо към изложените правни изводи е обстоятелството, че
ищецът познава добре услугите на ответника, тъй като е кандидатствал
множество пъти чрез избор да сключи договор за гаранция с третото лице.
По така изложените съображения предявеният иск по чл.22 ЗПК и чл.26, ал.1,
пр.ІІІ ЗЗД е основателен, а обжалваното решение като правилно и
законосъобразно ще се потвърди.
На основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА на процесуалния представител на
въззиваемата страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 574 лв.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК , въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 262657/ 21.12.2021г. постановено по
гр.д.№ 15237/2020г. по описа на ПРС - Х гр.с.
Осъжда “Фератум България“ ЕООД- София, ЕИК: ********* да заплати на
адвокат Е. И., с адрес гр.П., ул.“***, на основание чл.38, ал.2 от Закона за
5
адвокатурата сумата 574 лв / петстотин седемдесет и четири лева/ –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6