Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр.Попово,13.02.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Поповски районен съд, в
публично заседание на четиринадесети януари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИНЕЛА СТЕФАНОВА
При
секретар:И.Б., като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 112 по
описа на 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание по чл.108 от ЗС във вр.
с §5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ.
Ищецът М.И гр.София, представлявано от главния
мюфтия д-р М.А.Х, при евентуален ищец - Мюсюлманско настоятелство с.Г.Х, общ.О,
представлявано от председателя на настоятелството Ш.А.Х, чрез упълномощения от двамата ищци адв. К. Р. ***, твърдят, че съгласно уставите на М.И, както тези от 1919г. и
1945г., както и и по-късните такива, включително и сега действащия устав,
най-малката организационна единица на изповеданието е била местната мюсюлманска
верска общност (община), чийто орган се явява мюсюлманското настоятелство. Тези
местни органи на изповеданието били наричани и мюсюлмански джамийски
настоятелства. Наред с това мюсюлманската вероизпроведна
община притежавала и стопанисвала
джамиите и другите имоти на същата, включително и училищата на тази конфесионална общност.
Твърди се, че мюсюлманските настоятелства са
правоприемници на съответните мюсюлмански вероизповедни общини, включително и
по отношение на недвижимите имоти на тези общини, поради това, че никога не е
прекратявана съществуването им.
Твърди се, че съгл. ЗВ,
ако не последвала пререгистрация на съответното мюсюлманско
настоятелство в местно компетентния окръжен съществуващото мюсюлманско
настоятелство губило своя статут на юридическо лице и негов правоприемник се
явява самото изповедание. Такава
била и хипотезата и с местното поделение
на изповеданието в селата П.Х.и Г.Х, и двете в Община О. Липсвали както
пререгистрация на двете мюсюлмански настоятелство в Търговищкия окръжен съд,
така и регистрация на нови такива в същия съд по реда на чл. 20 ЗВ.
Предвид изложеното счита се, че М.И, било
правоприемник на всички мюсюлмански вероизповедни общини, съществувала на
територията на горепосочените три села със статут на юридическо лице.
Поради факта на правоприемството
М.И било собственик на недвижимите имоти на някогашните мюсюлмански
вероизповедни общини на територията на селата П.Х.и Г.Х. Твърди се, че както преди 09.09.1944г., така и след тази дата, в повечето случаи до
1960г. са съществували и действали две групи училища - държавните училища,
които са били открити за всички деца-български граждани, така и частни турски
училища, в които са се записвали само деца с турски етнически произход.
През
По този начин се било
стигнало до безвъзмездното одържавяване на недвижимите имоти и други материални
активи на мюсюлманските настоятелства, предоставени за ползване на частните
турски училища.
Твърди се, че до 1960г.
собственост на мюсюлманските настоятелства в горецитираните
две села са били следните имоти, ползвани дотогава като учебни сгради: в с.
П. Х., Община О: 1. УПИ І-108, в кв. 41 по плана на селото, състоящ се от
С оглед на изложеното
по-горе ищеца счита, че описаните по-горе три недвижими имота - терени и
сградите в тях, са собственост на
главния ищец, а евентуално, третият от тях, намиращ се в с.Г.Х, на мюсюлманското настоятелство на това село,
поради което за ответната страна липсва правно основание да го владее. Тъй като
ответната община О отказвала да предаде гореописаните имоти, претендирайки, че
е техен собственик, като били съставени
и актове за общинска собственост, предвид на което за ищеца бил налице правния
интерес да докаже право на собственост върху процесиите терени и сгради.
Предвид изложеното моли съда да признае за установено, че той е собственик
на трите процесни имота, подробно посочени по-горе,
както и да бъде осъден ответника да предаде на изповеданието владението на тези
три имота. Моли да се бъдат обезсилени издадените за трите имоти актове за
общинска собственост. Претендират се и
разноски по делото.
В с.з. не се явява
представител.
В едномесечният срок и по реда на чл.131 от ГПК не е
постъпил писмен отговор от Община
О. Преди с.з. на 11.03.2014г. е
депозирано писмено становище от ответника, с което оспорва предявеният иск като
неоснователен и недоказан. Твърди, че изнесените в ИМ факти и обстоятелства са
некоректни и не отговарят на фактическата обстановка. Твърди се, че преди
преминаването на тези имот в собственост
на общината, същите са били собственост на държавата. Самото им одържавяване
станало по реда на чл.7 от Глава І от Закона за държавните имоти от 1949г.,
където изрично било предвидено, че към
момента на одържавяване на имот, ако не се установи по съдебен ред, или чрез
безспорни писмени доказателства за собственост, че имота принадлежи на други
лица, то държавата не дължала обезщетение. Твърди, че върху тези имоти имало
реализирани мероприятия в обществен
интерес и обществена полза, още докато били държавна собственост. Били изтекли
и всички видове преклузивни срокове за ищеца. Поради
което ответната страна счита, след като
ищеца не е потърсил правата си по този ред, или получил отказ за това, няма
основание да търси правата си по реда на чл.108 от ЗС. Отделно от изложеното,
съгл. ЗОС имоти публична общинска собственост не подлежали на възстановяване,
а процесните
имоти били точно такива. Още повече, че Община О ги била владяла добросъвестно
повече от 10 години.
В с.з. не се явява
представител.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, прие за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към исковата молба
удостоверение, издадено от Софийски градски съд на 03.07.2012г. по ф.д.№
1659/2003 год., на основание чл.18 от
ЗВ ищецът „М.И“ е вписан като религиозна институция във водения от същия съд
регистър на вероизповеданията с решение от 18.02.2003 г.
В писмо
изх.№196/10.07.1996 год. на Дирекция по
вероизповеданията на МС е посочено,че тъй като мюсюлманското вероизповедание не
е прекратявало съществуването си като юридическо лице, следвало да се приеме,
че мюсюлманските джамийски настоятелства по утвърдения през 1995г. Устав на
вероизповеданието били правоприемници на настоятелствата на мюсюлманските
верски общности (общини) по Уставите от
1919г. и 1945г.
Подобно е и съдържанието на писмо на същата
Дирекция изх.№ /05.01.1998г. до г-н М.А.Х, главен мюфтия на мюсюлманите в
Република България,а именно че по действалия до 1945г. Устав за духовното
устройство и управление на мюсюлманите в Царство България -гл.ІІа § 8, мюсюлманската вероизповедна община била юридическа
личност и притежавала и стопанисвала имотите на
джамиите и училищата си, а нейн наследник се явява мюсюлманското настоятелство.
Съгласно удостоверение № 02-18-382/07.08.2003г.,
издадено от Директора на Дирекция Вероизповедания при МС на основание §4, ал.1
от Преходните и заключителни разпоредби
на Закона за вероизповеданията, религиозната институция „М.И“ била
правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и
социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г. В
удостоверението са посочени общо тези юридически лица, а именно:
1./съществувалото изповедание на мюсюлманите, както и учредените и съществували
настоятелства, богоугодни и благотворителни заведения на мюсюлманите в периода
до 25.06.1919г. при действието на Временните Правила за духовното управление на
мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на княз Ф.; 2./в периода от
26.06.1919г. до 22.11.1945г. при действието на Устава на духовното устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Б.
ІІІ,ДВ бр.63/26.06.1919г.; 3./ в периода от 23.11.1945г. до 21.05.1951г. при
действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в
България, одобрен от Министъра на външните работи и изповеданията на
23.11.1945г. В удостоверението е посочено още, че конкретен опис на тези
юридически лица, съществували в периода до 1949г. следвало да бъде представен в
съда от Главното мюфтийство на Мюсюлманското изповедание.
По делото е приложено и решение 04.06.2013г.
на Софийски градски съд по ф.д.№
1659/2003г., в което е признато за установено въз основа на посоченото по-горе
удостоверение и на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция,
вероизповедание, с наименование „М.И“ е правоприемник на конкретно посочени
мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни
юридически лица, съществували в периода до 1949г., учредени и действали при
режима на горепосочените правила и устави, между които юридически лица са
посочени Търговищко мюфтийство и Мюсюлманска вероизповедна община, сред които и
с.Г.Х и с.П.Х.
По делото ищецът е
представил заверено копие от Устава за духовното устройство и управление на
мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ №12/ 23.05.1919г. и обнародван
в ДВ бр.65/ 26.06.1919г., както и копия от уставите на мюсюлманското
изповедание от 1975г., 1992г., 1994г. с
изменения от 1996г. 1997г., 2005г. и
2011г.
Съгласно уредбата на първия
посочен Устав от 1919г., най-малката организационна единица на Мюсюлманското
изповедание е мюсюлманската вероизповедна община, която е юридическо лице,
образува се в населено място с поне 40 мюсюлмански семейства и с разрешение на
Министерството на външните работи - §7 и §8 от Устава. Органът, който управлява
и представлява мюсюлманската вероизповедна
община е настоятелството - §28 от Устава. Аналогична е уредбата на
мюсюлманските вероизповедни общини като юридически лица и тяхното управление и
представителство, и в останалите Устави, като всички регламентират правото на
Мюсюлманското вероизповедание - на неговите вероизповедни общини да притежават
недвижими имоти, в т.ч. и вакъфски имоти, които имоти
се управляват и стопанисват от мюсюлманските настоятелства. За управляваните от
мютевелии вакъфи е
предвидено да се отнемат от управителите - мютевелии,
като се предадат за управление на
настоятелствата, а последните заплащат възнаграждение на мютевелиите, които имат само правото на обикновен надзор
върху тези вакъфи. За
възникналите спорове по управлението на вакъфите е
предвидено решението да принадлежи на Министерството на външните работи и на
изповеданията. В присъствието на делегат на същото министерство е следвало да
се извършва и всяко прехвърляне на частен или мютевелийски
вакъф от мютевелията върху
настоятелството на мюсюлманската вероизповедна община- §169 от Устава. Съгласно
§175, в 6-месечен срок от влизане в сила на Устава, главният мюфтия е задължен
да представи в Министерството на външните работи и на изповеданията подробен
списък за всички вакъфски
имоти в Царството.
На 24.04.1961г., от ОнС гр.И, за процесния имот в
с.П.Х е съставен Акт №288 за държавна собственост на недвижими имот. Същия
касае целия имот, ведно с
построените две училищни сгради:1-ва сграда-едноетажна, паянтова от 3 стаи и
коридор, застроена върху 122 кв.м. и 2-ра сграда- едноетажна, полумасивна с 3 стаи и коридор, застроена върху 90 кв.м.
Отбелязано е ,че имота е с пл.№108, п.I, в кв.41-280 кв.м. Видно от този акт (на л.162 от
гр.д. №785/2012г. на ОРС), имота е отреден за училище, а впоследствие е отбелязано
детска градина. От направената
забележка, на гърба на този акт се установява, че по новия регулационен план,
одобрен със заповед №97/03.06.1992г. на кмета на гр.О, втората сграда от 90
кв.м. остава в двора на училището, поради което се прехвърля в АДС №446-III от 20.03.1967г.
Със заповед
№367-ДС/10.02.1997г. на обл.управител на Русенска
област, недвижим имот, находящ се в с.П.Х,
представляващ дворно място от 280 кв.м., и построената в него едноетажна
паянтова сграда със застроена площ от 122 кв.м., в кв.41, парцел I, пл.№108, е отписан от
актовите книги за недвижими имоти-държавна собственост, тъй като по силата на
ЗОС, същия е общинска собственост. Въз основа на тази заповед, на 11.03.1997г.,
е съставен АОС №67 за публична общинска собственост.
От приложения акт №135 за частна общинска собственост, се
установява, че по одобрения от 1992г.
регулационен план, изм. със заповед от 2010г., построената втора
двуетажна полумасивна сграда от 90 к.м., по акта от 1961г., която е прехвърлена в АДС
от 1967г., понастоящем е в УПИ II, в кв.41 по плана на с.П.Х, с площ от 570 кв.м.,
който имот е отреден за „търговия и общ.обслужване.
По отношение на имота в
с.Г.Х: От приложения АДС от
07.03.1956г., се установява, че същия е актуван като държавна собственост, на осн. Закона за държавните имоти от 1949г. Впоследствие
същия е отписан от актовите книги за държавна собственост и е предаден
на Община О, съгласно заповед №365-ДС/10.02.1997г. на обл.управител
на Русенска област. Въз основа на тази заповед, е съставен и акт №22 от
21.02.1997г. за публична общинска собственост, като имота представлява дворно
място т 400 кв.м. и построената в него едноетажна полумасивна
сграда, със застроена площ 75.9 кв.м., представляващи две учебни стаи, една
канцелария, салон и половин маза, отреден за училище, намиращ се кв.11, пл.№50
по плана на с.Г.Х.
По делото бяха разпитани и
свидетели на ищцовата страна.
От показанията на св.М. Х и
св.И.Х, се установява, че до към
1956г. в с.П.Х.е имало турско училище, в
което учили и двамата свидетели. След
това то станало държавно. Училището било в един двор с джамията. Когато дошъл
комунизма, училището станало детска градина, а в двора било построено ново
училище, в което се учило до 8-ми клас. Към настоящия момент турското училище не се използвало за нищо.
Кога и как е построено това училище, свидетелите незнаят, но заявиха, че то било частно училище, и родителите плащали,
за да се учи там. Пари давали и
турците.
От показанията на св.И.М и
св.Р.М, се установява, че в центъра на
с.Г.Х, в един двор с джамията е имало турско училище, в което лично учил св.И.М
до 1950г.или 1951г., когато ги преместили в друг имот и там отворили ново турско училище до 7-ми клас, който клас
свидетелят завършил през 1954г. По данни на свидетелите в това училище ходели
само турци, и учили на турски език. Св.И.М не можа да каже дали това училище е
било държавно или частно, и кой е плащал, за да ходи той на училище.
Понастоящем сградата не се използва, и все още стои, като преди 2-3 години бил
извършен някакъв ремонт, тъй като течало и се събаряла сградата.
От заключението на
назначената по делото съдебно – техническа експертиза, се установява, че при
проследяване регулационната история на имота в с.П.Х вещото лице извършило пълни и подробни
изследвания на този имот. Съгласно това заключение
първоначално за с.П. Х
е изработен кадастрален и регулационен план, одобрен със заповед №
22/05.01.1939г., касаеща уличната регулация и местата
за обществена употреба и заповед №
23/05.01.1939г., касаеща дворищна регулация.
Имот с пл.№151, отразен в плана, бил записан като „турско училище" в
разписен лист. От записите в разписен лист
в.л. установило, че по регулационен план имот № 150 (джамия) заедно
с имот № 238 попадат в парцел I-за училище в кв.33, а за имoт № 151 е
отреден парцел II, в кв.33. Със заповед № 1/03.01.1965 г. парцел II ce обединява с парцел I в един нов парцел I и ce отрежда „за училище". B техническата служба на
Община О се съхранявало копие на
кадастрален и регулационен план на селото, изработено след 1965 година, върху кoйтo е отразен парцел I-за училище в кв.33, в
който попадат имотите № 150 (джамия), №
151 (турско училище) и №
238 (българско училище). Вещото лице е посочило и описания по-горе АДС № 288/24.04.1961г. След одобряване на нoвия план на селото
през 1992 г. било направено допълнение в акта, като е посочен пл. № на имота 108, парцел I, кв.41. Също така било
записано, че втората сграда oт 90 кв.м. остава в
двора на училището, поради кoeтo се прехвърля в AДC №
446-III/20.03.1967г. Според вещото лице
ставало въпрос за сградата на старото българско училище.
B
действащия кадастрален план,
одобрен със заповед № 97/1992 г.,
били отразени три имота както следва:— с пл. № 107, записан в разписен лист като „ОУ „В.Л"; — с пл.№ 108, записан в разписен лист като
„детска гpaдинa" и с пл.№ 109, записан в разписен лист като
„джамия".
B регулационен план
към 1992г. бил предвиден един парцел –
I (първи), за училище, в кв.41, в който попада и имoт с пл.№
108. Така имoтът бил описан в
АПOC № 67/1997г. и Заповед № 367-ДС/10.02.1997г. на обл. управител на Област
Pyce. Със заповед № 232/04.05.2010г. било одобрено
частично изменение на плана за регулация, с кoeтo
от урегулиран имoт I, в кв.41 се образуват
нови урегулирани имoти: УПИ- I , ,,за
училище", УПИ- II, „за обслужващи
дейности" и УПИ –III, „за
джамия". УПИ-II бил отреден „за
обслужващите дейности" в кв.41,
и е описан в AЧOC № 135/10.06.2010 г. B AЧOC
има препратка към
AOC №67/11.03.1997г., cъcтaвeн по рано. Според вещото лице регулацията на УПИ- II
в кв.41, предвидена с плана oт 2010 г., нe e приложена на
место, и границите не са
материализирани. B имота не били изграждани други сгради или постройки. Така
описаната сграда във всички посочени по-горе актове, в.л. е установило, че съществува
на место, няма видими следи от
надстрояване или реконструкция. Сградата е на един етаж със застроена площ около 96кв.м.Към
момента на огледа в.л. е установило,
че сградата е занемарена и не cе използва, няма врати, прозорци, и е необходим
основен ремонт на сградата.
По отношение на имота в с.Г.Х, вещото лице е
установило, че за това населено място
кадастрален и регулационен план има
одобрен със заповед № 2387/21.04.1958г. Имот с пл.№ 50, в кв.11 бил записан като „ училището и селкооп", по
разписен лист, съхраняван в администрацията
на Община О. Съгласно плана,
действал към 1958г., имот № 50 попада в парцел XIV, отреден „за пълномощничество",
в кв.11. Впоследствие било извършено обединяването на парцел XIV, със съседния
парцел XIII-за селкооп, в един нов парцел XIII, c
отреждане „за селкооп". Изменението
било одобрено със заповед № 593/21.10.1971г. Последното изменение cе
състояло в ново отреждане на парцел XIII
(УПИ XIII), в кв.11 „за търговска дейност". Поради липса на регистър
на измененията на
планове в архива на Община О,
в.л. не може да каже с категоричност кога е последното отразяване, но по начина
на отразяване на промяната,
предполага, че е извършена след 2001г.
От
заключението се установява още, че
частта от имот c пл.№ 50, попадаща в улица с oтправни
точки 35-33-32 по скица №2 към заключението, е отчуждена и нe
съществува на место. Улицата, предвидена с
регулационен плaн
била реализирана — имало положена
асфалтова настилка, поставени били
бордюри и тротоари. Установило е, че
границите на имот № 50 не съществуват на
място, а границите на УПИ
XIII били материализирани.
Паянтовата сграда oт имот № 50 била запазена.
По отношение на застрояването на имота, в.л. е установило, че в рамките на
УПИ XIII, западно oт процесния
имот, е застроена търговска сграда, но тя не попадала в обхвата на имoт №
50. B границите на УПИ XIII, северно oт сградата
на училището била изградена постройка с тоалетна и стопански помещения,
като времето нa
построяването било приблизително 70-80-те години нa миналия век.
Понастоящем сградата на училището
се използвала като пенсионерски клуб.Същата била в сравнително дoбpo
състояние, но се нуждаела oт ремонт — смяна на врати,
дограма, вътрешен ремонт. Cтoпaнcкaтa сграда била
занемарена, без врати и прозорци, и
изисквала основен ремонт.
При
така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
За да бъде уважен предявения ревандикационен
иск ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от
който извежда твърдяното право на собственост върху процесния
имот, както и да докаже, че имота се владее от ответника и това владение е без
правно основание, т.е. да проведе по делото главно и пълно доказване на
релевантните към спора факти и обстоятелства.
С оглед твърдението на
ищеца, че е придобил собствеността на основание § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗВ, и че
ответната Община не е придобила имота,
както по силата на отчуждаване, така и чрез придобивна
давност, т. е., че процесните имоти винаги са били
собственост на някогашните мюсюлмански вероизповедни общини (МВО) на
територията на с.П.Х и с.Г.Х, а след нейното прекратяване – на правоприемника –
М.И- гр.София, ищеца следва да докаже съществуването на право на собственост в патримониума на тази вероизповедна Община, и отнемането му
от Държавата без законово основание.
Съгласно §
5, ал. 1 ПЗР на Закона за вероизповеданията (в сила от 02.01.2003 г.) се
възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени,
конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в ЗВСОНИ и
др. цитирани закони. Ищецът „М.И“ е религиозна институция по смисъла на § 1, т.
3 от ЗВ - религиозна общност със статут на ЮЛ, регистрацията на което в
публичния регистър по чл. 18 от закона е извършена с решение от 18.02.2003 г. по ф. д. № 1659/2003
г. на СГС. Или, ищецът е активно процесуално легитимиран да
предяви настоящия иск за защита на претендираното
вещно право на собственост.
Ищецът, обаче не установи правото си на собственост върху процесните имоти , за които твърди, че са били отнети без
законово основание. По делото не се събраха каквито и да са доказателства за
това, че праводателите на „М.И“ – мюсюлмански вероизповедни
общини (МВО) в с.П.Х и с.Г.Х са придобили собствеността на процесните имоти
преди 09.09.1944г.
От заключението на в.л. се установява, че по регулационния план на с.П.Х, одобрен през 1939г. имот с пл.№151, по
разписен лист е записан като „турско училище“. Това обаче само по себе си
не води до категоричен извод, че този
имот е бил собственост на МВО с.П.Х. Самото записване в разписния лист към
плана е вторично, и не представлява придобивно
основание. За имота в с.Г.Х за този период
няма кадастрален и регулационен план, доколкото вещото лице е
установило, че за това населено място такъв има одобрен едва през 1958г. Съдът
намира, че ищеца следваше да докаже твърденията си относно владението на
имотите в периода от дата на приемане
на Устава за духовно устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, обн.
в ДВ бр.65 /26.06.1919г. до 26.06.1929г.
, или най късно към 26.06.1939г., което е продължило след 1944г. до 1960г.,
така както се твърди в ИМ, доколкото този факт е в пряка връзка с изложените в исковата
молба твърдения, че тези имоти са били собственост на местните мюсюлмански
вероизповедни общини, както и, че същите
са ги владеели и ползвали. В подкрепа на твърденията си относно владението на
имотите в този период ищецът не представи убедителни доказателства. Разпитаните
в тази връзка свидетели не установиха по категоричен начин, че именно МВО в
двете населени места са били собственици на процените
имоти. От показанията им се установи
единствено, че както имота в с.П.Хитово, така и имота в с.Г.Х са били частни турски училища., т.е. турската общност
в двете населени места е организирала
образование на родния език на своите членове, като е създала и
поддържала частни турски училища. Това обаче не доказва, че МВО са били
собственици на имотите, в които е
провеждан този образователния
процес. От показанията им не се
установи, нито кой ги е построил, нито кога са били построени сградите на
училищата, нито кой точно ги е
стопанисвал и издържал тези училища. Затова съдът приема, че ищецът не доказа
по категоричен начин, в периода от 1919г. до 1960г. тези имоти са били
собственост на МВО в
двете населени места, и че същите са ги владели и стопанисвали.
Нещо повече Уставът на ищцовото
изповедание от 1919г. е нормативният акт, уреждащ реда за изземването на вакъфските имоти от досегашните им управители (мютевелиите) и предаването им в собственост на местните
мюсюлмански вероизповедни общини, които чрез своите настоятелства са
притежавали и стопанисвали вакъфските имоти в
България. Уставът от 1919г. обаче не предвижда автоматично преминаване на вакъфските имоти към вероизповедните общини. Той установява
6-месечен срок, в който главният мюфтия да представи в Министерството на
външните работи и на изповеданията подробен списък за всички вакъфски имоти в Царство България - § 175 от Устава, след
което вакъфските имоти да се отнемат от управителите
им и се предадат на съответното настоятелство, което да стане в присъствието на
представител на Министерството на външните работи и на вероизповеданията - §
168 и § 169 от Устава. По делото ищецът не е ангажирал доказателства да е бил
спазен този предвиден в Устава от 1919 г. ред за предаване на процесните турски училища на съществувалите в периода след
1919г. Мюсюлмански вероизповедни общини и/или настоятелства в с.П.Х с.Г.Х. При
тези данни, изводът, който се налага е, че не е установено придобиването на
собствеността от местните мюсюлмански общини върху процесните
имоти.
Следва да се отбележи, че
принципното позоваване от страна ищеца на действали през годините вътрешни устройствени правила на изповеданието, уреждащи
притежанието на недвижими имоти не може да има за последица извод за
принадлежността на правото на собственост след като то не е пълно и положително установено. Освен
това следва да се има предвид, че периода след 1944г. до 1991г., учебните
заведения са със статут на държавна
собственост, и съгласно законодателството ни, е съществувала забрана за
придобиването им по давност. В този см. Решение №144/03.10.2014г. по в.гр.д.
№84/2014г. на АС-Варна.
На следващо място ищецът твърди, че
през 1960г., поради настъпила промяна в сферата
на образованието, чрез сливане на двете групи училища- частни
турски и държавни български, в изцяло
държавни училища неправомерно МВО били отстранени от недвижимите имоти, като активите преминали към държавните училища,
без да бъде изплащано каквото и да е обезщетение за тях. Съдът намира това
твърдение за неоснователно, и не намиращо опора както в събраните по делото доказателства, така и в
нормативната уредба. Съгласно
разпоредбата на чл.135 от Закона за народната просвета от 1948г. всички
имущества на предишните частни училища за инородци в страната се предават безвъзмездно на съответните
народни съвети, и се използват само за нуждите на съответните народни училища, а чл. 140 от същия закон постановява, че частните
професионални училища, както и такива, издържани от частноправни дружества и
фондации, стават от началото на учебната 1948/1949 година държавни, и държавата
придобива имуществата и фондовете на такива училища, като само на собствениците на частни професионални
училища заплаща съответно обезщетение, в размер, определен от Министерския
съвет. Безспорно по делото е установено, че
както за имота в с.П.Х, така и за имота в с.Г.Х са съставени АДС, като
за първия е съставен АДС през 1961г., а за втория е съставен АДС през 1956г., като видно от тях
същите са били предназначени за училища. Дори след
деактуването им като имоти публична държавна собственост през 1997г., и
предаването им на съответната ответна
община, същите не са променили своето предназначение, тъй като са съставени АПОС, от които е видно, че са
предоставени за ползване на училищата в двете населени места. Т.е.
имотите до 1997г. са били публична държавна собственост, а след това са били
публична общинска собственост, а този характер е пречка за възстановяване на собствеността по реда на
ЗВСОНИ. В този см. Решение №184/03.08.2012г. по гр.д. №1319/2010г. на ВКС, I
г.о. В това решение ВКС приема, че с
Решение №4/ 11.03.1998г. к. д. № 16/1997г. КС, е приел, че реституцията
преструктурира собствеността - държавна и общинска, в собственост на физически
и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост.
Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото
публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена
от Конституцията. Това се извежда и от разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ,
която третира характера на имота като публична държавна или общинска
собственост като пречка за
възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. При положение, че към
момента на влизане в сила на ЗВ през 2003г., имотите са заварени като публична
общинска собственост, собствеността върху тях не се възстановява по силата на §
5 от ПЗР на ЗВ.
При така изложените доводи и мотиви съдът намира, че в конкретния случай,
че не са налице, както първата, така и
третата предпоставка за уважаване на
предявения иск по чл.108 от ЗС, и
същият се явява неоснователен, и като такъв
подлежи на отхвърляне.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от “М.И“ гр.София, район „**********, ЕИК ****
представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х, чрез адв. К.Р. ***,
БУЛСТАТ *****, с адрес-гр.О, ул.“*****, представлявано от Е Х Е, с който се иска да се признае за установен по отношение на Община О, че „М.И”- гр.София е собственик на следните
недвижими имоти: в
с. П Х, Община О: 1. УПИ І-108, в кв. 41 по плана на селото, състоящ се от
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, в двуседмичен срок,
от връчването му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
СЪДИЯ: