Р Е Ш Е Н И Е №
27.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
14233 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20238509 от 29.10.2020 г. по гр.д. № 57334/2019 г. Софийски
районен съд, 162 състав признал за установено по предявените от „БНП П.П.Ф.С.А.“,
Париж, действащо на територията на Република България чрез „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“
КЧТ, ЕИК ********, срещу Е.К.Д.-И., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК,
че Е.К.Д.-И., ЕГН **********, дължи на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо на
територията на Република България чрез „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“ КЧТ, ЕИК ********,
сумата от 5 200 лв., представляваща непогасена главница по договор за
потребителски заем № PLUS-13338002/26.05.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2018 г.,
до окончателното й изплащане, сумата от 4 249.32 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 20.10.2016 г. – 20.06.2020 г., както и сумата
от 108.99 лв. - обезщетение за забава за периода 20.11.2016 г. – 11.05.2018 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 13.06.2018 г. по гр.д. № 35618/2018 г. по описа на СРС, 162 състав, като отхвърлил
исковете за разликата над уважения размер от 5 200 лв. до пълния предявен
размер от 5 549.45 лв. - главница по договора, както и за разликата над
уважения размер от 108.99 лв. до пълния предявен размер от 831.10 лв. - лихва
за забава. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на
ищеца сумата от 236.13 лв. - разноски в заповедното производство, и сумата от 499.11
лв. - разноски в исковото производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл.
38, ал. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********, сумата
от 85.57 лв. - разноски в исковото производство за адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Е.К.Д.-И., която
го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Процесният договор за
потребителски кредит бил недействителен, а ако се приеме, че дължи по силата на
чл. 23 ЗПК само главницата, то претенцията следвало да бъде предявена на друго
основание – неоснователно обогатяване. Районният съд игнорирал оспорванията на
ответницата в тази насока. От договора, както и от погасителния план не можело
да се извлече информация за размера на включените в месечната погасителна
вноска суми за лихва, главница и такси. В договора не бил инкорпориран
погасителен план съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Клаузата за възнаградителна
лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави, а доколкото договорът
не би бил сключен от ищеца без уговорена лихва, целият договор се явявал
недействителен на това основание. Процесният договор бил недействителен и
поради неспазване на разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК. Договорът не
бил сключен в изисквания от чл. 10, ал. 1 ЗПК размер на шрифта не по-малък от
12, което по силата на чл. 22 ЗПК водело до недействителност. Тъй като
главницата от 5 200 лв. се претендирала на договорно основание, исковете
следвало да бъдат отхвърлени изцяло. Евентуално, ако съдът приеме, че в това
производство може да се признае дължимостта на чистата стойност по кредита,
моли съда да вземе предвид установените от ССЕ плащания в размер на 771.63 лв. Таксата
„ангажимент“ била недължима, тъй като клаузата била нищожна, а ако съдът я
приеме за действителна – ищцовото дружество не било предоставило насрещна
престация, за която да събира такса. Недължима била и застрахователна премия. При
сключване на договора за кредит ответницата не била наясно, че е включена и
застраховка, нито се установило да е получила преддоговорна информация за това,
а ищецът нямал право и да претендира суми от името на трето лице, без да е
установил, че е заплатил сумите по застраховката на застрахователното
дружество. Оспорвала да е налице валиден групов застрахователен договор между
ищеца и застрахователното дружество. Поради това моли съда да отмени решението
в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
исковете. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя 2 бр. списъци по чл. 80 ГПК. Съображения излага в
молба-становище от 24.11.2021г.
Въззиваемата страна „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, чрез клона й „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“
КЧТ, с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба.
Погасителният план към процесния договор за кредит съответствал на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а въззивникът допускал смешение с изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, касаещ предсрочно погасяване на главницата. Клаузата
за възнаградителна лихва била действителна предвид наличието към сключване на
договора на нормативен текст – чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, който точно и ясно
определял предела на оскъпяване на кредита – ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а в случая ГПР,
включващ като компонент и възнаградителната лихва, не надвишавал нормативно
допустимия размер. За да се установи безспорно размера на шрифта, било
необходимо мнение на специализирано лице в тази област, а по делото не били
предприети необходимите действия от ответника за събиране на необходимите
доказателства и не била извършена СТЕ. Моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в атакуваните части. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лв. и прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата 5 549.45 лв. – главница по договор
за потребителски паричен кредит № PLUS-13338002/26.05.2016 г., сключен между
ответницата и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД (заличен търговец преди процеса, чиито
правоприемник е ищецът); с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал.
2 ЗЗД за сумата 4 249.32 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода 20.10.2016 г. – 20.06.2020 г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 831.10 лв., представляваща лихва за забава за
периода 20.11.2016 г. – 11.05.2018 г. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 31.05.2018 г.,
до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 35618/2018 г. по описа на СРС, 162 състав.
В условията на евентуалност с исковата молба са предявени осъдителни искове за
същите суми, които ищецът е поискал да бъдат разгледани в случай на отхвърляне
на установителните искове поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост,
като исковата молба се счита за волеизявление на кредитора за обявяване на
кредита за изискуем.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове с редица възражения, част от които се поддържат и
във въззивната жалба.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
въззивен състав го намира обаче за неправилно в същите части по следните
съображения:
Видно от приетия договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-13338002/26.05.2016 г., сключен между ответницата и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
(заличен търговец преди процеса, чиито правоприемник е ищецът), „БНП П.П.Ф.“
ЕАД предоставило на Е.К.Д.-И. кредит за потребителски цели в размер на 5 200 лв.,
от които 182 лв. – такса „ангажимент“, срещу която кредиторът фиксира лихвения
процент за срока на договора и която удържа от общия размер на кредита (чл. 2
от Условията по договора). В поле „Застрахователна премия“ е посочена
застрахователна премия в размер на 1 397.76 лв., а в чл. 3 от Условията е
предвидено, че размерът на кредита за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“ ще бъде платен директно на застрахователния агент „Директ сървисис“
ЕАД, като сумата в поле „Застрахователна премия“ е разделена на равен брой
вноски и е част от всяка погасителна вноска, посочена в поле „Месечна
погасителна вноска“. Кредитът се връща на 48 бр. равни месечни погасителни
вноски от по 239.63 лв. всяка, съгласно погасителен план, инкорпориран в
договора, с последен падеж на вноска 20.06.2020 г. Общата стойност на
плащанията е 11 502.24 лв., ГПР – 45.62 %, а лихвеният процент – 35.93 %. С
подписването на договора ответницата удостоверила, че е получила паричната сума
- предмет на договора, което се установява и от неоспореното заключение на ССЕ
– по сметка на ответницата е преведена сумата 5 018 лв., след удържане от
кредитора на такса „ангажимент“ в размер на 182 лв. С полагане на подписа си
ответницата е декларирала и че е получила необходимата преддоговорна
информация, както и екземпляр от договора за кредит.
В хода на първоинстанционното производство е настъпил крайният срок за
връщане на кредита – 20.06.2020 г., който факт е съобразен от СРС по реда на
чл. 235, ал. 3 ГПК, в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС.
Отношенията между страните по договора за потребителски паричен кредит от
26.05.2016 г. са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския
кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция към датата на сключване на
договора (ДВ бр. 57/2015 г.). Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК в относимата му
редакция, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък
от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. В чл. 11,
ал. 1 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит, като той следва да съдържа условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително лихвения процент по кредита, условията за прилагането
му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент (т. 9); годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение №
1 начин (т. 10); условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11).
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Въззивният съд намира, че процесният
договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вкл. на изискването на т. 11 относно съдържанието на погасителния план. За
неоснователни съдът намира и доводите на въззивницата за нищожност на клаузата
за уговорената възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави.
Възнаградителната лихва по договора за кредит е компонент от годишния процент
на разходите, а съгласно действащата към датата на сключване на договора
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова - ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като
ал. 5 на чл. 19 постановява, че клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни. Следователно налице е нормативно установен максимум
на оскъпяване на кредита, а в случая ГПР, включващ и възнаградителната лихва,
не надвишава този нормативно установен максимален размер.
За основателен съдът намира обаче довода на въззивницата за
недействителност на договора поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в частност
неспазване на изискването за размер на шрифта на договора - не по-малък от 12.
Още с отговора на исковата молба ответницата е релевирала възражение, че
процесният договор е недействителен, тъй като същият е с размер на шрифта, по-малък
от 12. Със становище по отговора от 03.09.2020 г. ищецът не е оспорил това
твърдение, а е развил съображения, позовавайки се по аналогия на практика на
СЕС, че текстът на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е в съответствие с Директива
2008/48/ЕО, поради което не следва да се прилага. Противно на поддържаното в
отговора на въззивната жалба, не е било в тежест на ответницата да доказва, че
шрифтът на договора е с размер по-малък от 12. В доказателствена тежест на
ищеца е било да докаже наличие на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за потребителски кредит, отговарящ на изискванията на
специалния закон, тъй като ищецът черпи благоприятни последици от този факт. От
същия обаче не са ангажирани доказателства в тази връзка, а е твърдял, че разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 ЗПК не следва да се прилага. Същевременно от представения
договор е видно и без необходимост от специални знания, че размерът на шрифта му
е по-малък от 12.
Доводът на ищеца за неприложимост на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК съдът
следва да приеме за неоснователен, тъй като е налице произнасяне от СЕС –
определение от 14 април 2021 г. по дело C‑535/20 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Окръжен
съд - Разград (България), по което дело страна е бил и ищецът. С това
определение, постановено по реда на чл. 99 от Процедурните правила на СЕС и
което е задължително за съдилищата в ЕС е прието, че член 10,
параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба,
която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт — не по-малък от 12. В мотивите на
определението се приема, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят
подробно форматът и размерът на шрифта, с които тази информация трябва да бъде
предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски кредит,
държавите членки остават по принцип компетентни да установят правила както
относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно
последиците от неспазването ѝ от страна на търговците, при условие че
тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10,
параграф 2 от Директивата информация по ясен и кратък начин; Приемането
на изискване за размер на шрифт не по-малък от 12 изглежда в състояние да
гарантира, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, както и да възпрепятства
използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна
информация към момента на сключване на договора и по време на неговото
изпълнение да бъде пропусната от съответния потребител. Освен това
съответната правна уредба (българската) се ограничава да предвиди правила
относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не налага
задължения за предоставяне на допълнителна информация извън хармонизирано установената
в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48.
С оглед даденото от СЕС задължително тълкуване, съдът следва да съобрази разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, и тъй като размерът на шрифта на процесния договор е
по-малък от 12 (обстоятелство, което не е оспорено от ищеца в
първоинстанционното производство), на основание чл. 22 ЗПК да приеме, че
договорът е недействителен. Тъй като недействителният договор не поражда права
и задължения за страните, предявените установителни искове, които имат за
предмет вземания за главница и лихви, основаващи се на договорно неизпълнение,
са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящото
производство обаче тази сума не може да бъде призната за дължима. От една
страна, производството е образувано въз основа на предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта на парични
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Една от спецификите на това производство е, че
следва да е налице пълна идентичност между основанието, на което е издадена
заповедта за изпълнение и това, на което се установява съществуването на
вземането. Ищецът-заявител в заявлението по чл. 410 ГПК е посочил като основание на своите
претенции договорно неизпълнение - на договора за паричен кредит, съответно
заповед за изпълнение е издадена на това основание. Чл. 23 ЗПК урежда коренно различно основание
- тази разпоредба е аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване. Съгласно същата разпоредба, при установяване
недействителност на договора, т.е. в случаите, когато договорно правоотношение
не съществува, потребителят трябва да върне само полученото по недействителния
договор. Следователно съдът не може да признае дължимостта на главницата както
поради липсата на издадена заповед за изпълнение за същата сума на извъндоговорно
основание, така и защото ищецът претендира сумата на договорно основание, а
признаването на главницата за дължима на извъндоговорното основание, предвидено
в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от
поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт.
В този смисъл – вземането на кредитора по чл. 23 ЗПК не е в изпълнение на договора, а е на
плоскостта на неоснователното обогатяване - връщане на даденото при липса на
основание (аналогичен на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), за реституиране на даденото по едно
недействително правоотношение – е и определение № 60729 от 08.11.2021 г. по гр.
д. № 1340/2021 г., ІV ГО на ВКС.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените установителни
искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Тъй като исковете се
отхвърлят не поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита, не е
настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените в
условията на евентуалност осъдителни искове и съдът не следва да ги разглежда.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в атакуваните части и
вместо това постановено друго, с което установителните искове се отхвърлят
изцяло. Съответно решението следва да се отмени и в частта, с която ответницата
е осъдена да заплати на ищеца разноски за заповедното производство в размер на
236.13 лв. и разноски за исковото производство в размер на 499.11 лв. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът следва да бъде осъден
да заплати на пълномощника на ответницата адв. К.Билева адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на още 763.33 лв., като разлика между присъденото от
районния съд възнаграждение от 85.57 лв. и дължимото съобразно цената на
исковете възнаграждение от 848.90 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство
се следват на въззивницата, която съгласно представените 2 бр. списъци по чл.
80 ГПК е претендирала разноски за държавна такса в размер на 200 лв.
(действително заплатена е сумата 213.99 лв., но предвид диспозитивното начало
следва да се присъдят претендираните 200 лв.), както и присъждане на адвокатско
възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА
в размер на 650 лв., което е под минималния размер от 807.91 лв., определен
съобразно обжалваемия интерес и чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Предвид диспозитивното начало в
процеса, следва да се присъди възнаграждение до претендирания размер.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20238509 от 29.10.2020 г., постановено по гр.д. № 57334/2019 г.
на Софийски районен съд, 162 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените от „БНП П.П.Ф.С.А.“,
Париж, действащо на територията на Република България чрез „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“
КЧТ, ЕИК ********, срещу Е.К.Д.-И., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК,
че Е.К.Д.-И., ЕГН **********, дължи на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо на
територията на Република България чрез „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“ КЧТ, ЕИК ********,
сумата от 5 200 лв., представляваща непогасена главница по договор за
потребителски заем № PLUS-13338002/26.05.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2018
г., до окончателното й изплащане, сумата от 4 249.32 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 20.10.2016 г. – 20.06.2020 г., както и сумата
от 108.99 лв. - обезщетение за забава за периода 20.11.2016 г. – 11.05.2018 г.,
както и в частта, с която Е.К.Д.-И.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо на
територията на Република България чрез „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“ КЧТ, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 236.13 лв. - разноски в заповедното
производство по гр.д. № 35618/2018 г. по описа на СРС, 162 състав, и сумата от 499.11
лв. - разноски в исковото производство, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, чрез клона му „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“
КЧТ, ЕИК ********, срещу Е.К.Д.-И., ЕГН **********, иск с правно основание
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за размера
от 5 200 лв. - главница по договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-13338002/26.05.2016 г., иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД за сумата 4 249.32 лв., представляваща възнаградителна
лихва по договора за кредит за периода 20.10.2016 г. – 20.06.2020 г., и иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за размера от 108.99
лв. – лихва за забава за периода 20.11.2016 г. – 11.05.2018 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, чрез клона му „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“ КЧТ, ЕИК ********,
да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от още 763.33 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, чрез клона му „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“ КЧТ, ЕИК ********,
да заплати на Е.К.Д.-И., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 200.00
лв., представляваща разноски за държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, чрез клона му „Б.П.П.Ф.С. КЛОН Б.“ КЧТ, ЕИК ********,
да заплати на адвокат С.Й.Д., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 650.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 57334/2019 г. на
Софийски районен съд, 162 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.